Валя бе възмутена:

– Как мога да се радвам в изпитания и трудности и отгоре на всичко да ги смятам за подарък?

– Колкото и странно да ти звучи, когато от всички страни ни нападнат изпитания, това е дар, – усмихна се Елена.

Валя въздъхна:

– Вчера звъня на най-добрата си приятелка Катя. Със сълзи на очите и разказах за бедите, които са ме притиснали от всички страни, а тя: „Какъв чудесен подарък! Хайде да го отпразнуваме! Скъпа, ти си под атака!“

– И ти какво направи? – попита я Елена.

– Най-доброто, – самоуверено отговори Валя, – Казах ѝ бързо чао и позвъних на друга приятелка, която искрено ми съчувстваше. Разбра, че съм имала тежък ден и ми обеща да се помоли за мен, така че утрешния ден да бъде по-добър.

– Ето, това се казва сблъсък между човешките възгледи и възприятията на Небесата, – възкликна Елена.

Валя се намръщи, а Елена продължи:

– Бог тържествува, когато всичко изглежда безнадеждно. Той не е съгласен да се избягват такива ситуации. Само, когато сме под натиск, нашия живот на вяра се разкрива напълно и показва истинската си същност.

– Едва ли ще ми хареса това, което видя, – Валя направи кисела гримаса.

– Тежестта на жизнените обстоятелства, силно ни притискат, – поклати глава Елена. – И ние се виждаме в неблагоприятна светлина. С други думи реакцията ни не може да се нарече търпение.

– Не мисля, че Бог е дал изпитания, момчетата да излизат победители, а момичетата да плачат, – Валя гръмко изяви недоволството си.

– Силата на изпитанието води до това, невидимото да стане видимо, – говореше уверено Елена. – Бог иска да цъфтим винаги, независимо дали сме под натиск или свободно се движим.

– Е, да, – уклончиво се съгласи Валя. – Животът не е посещение при масажист, където ти определяш силата на натиска върху тялото си, която би ти доставил удоволствие.

– Когато дойдат изпитания, никой не ни пита какви да бъдат – леки средни или тежки, – допълни Елена. – Благодарение на изпитанията, които Бог допуска в живота ни, ние ще цъфтим или ще увехнем.

Валя само размаха ръце. Тя разбираше същността на нещата, но не искаше да преминава през изпитни.

Когато дойдат разни изпитни, нека не се опитваме да ги избегнем. Те трябва да извършат своята работа, за да станем зрели, тренирани и в нищо да не изпитваме недостиг.

Ако не отпуснем ръце в трудно време, нашата вяра ще порасте и ще достигне пълния си разцвет.

Борис бе сформирал наскоро футболен отбор. Това бе разнородна група от млади момчета.

Първите години на отбора бяха мрачни, меко казано.

Тълпите бяха оскъдни и вместо овации се чуваха забележки.

Един губещ сезон доведе до друг и както можете да си представите, публиката скоро направи Борис мишена на жестоки словесни атаки.

Спортните журналисти добавиха обиди към раните със своите злобни критики:

– Отборът се нуждае от треньор с повече ентусиазъм, усет и креативност.

Очернен и измъчван от неразбиране Борис бе решил:

– Няма да напусна отбора. Идеята да се откажа, когато нещата не вървят, никога не е била в плановете ми.

И той опитваше отново и отново, докато отборът започна да жъне успех, след успех.

Започнаха да хвалят и превъзнасят Борис, но той не се подаде. Отдаде слава на Бога.

За съжаление във наше време мнозина не се отказват от някой свой порок, защото било модерно.

Те са готови да напуснат работата или екипа си, ако пътят стане неравен. И тази си философия прилагат към всичко.

Мъглата от провали затъмнява проблемите, а спазмите на критиката изсмукват мотивацията.

За много хора упоритият е глупак, а решителността е качество, което не е необходимо и не е желано от онези, които търсят обществено одобрение.

Но какво ни остава тогава?

Отнемете убеждението, дисциплината и решителността и сте отрязали сърцето на истинския живот. Премахнали сте предизвикателството, което прави всичко вълнуващо и възнаграждаващо. Тогава сте се задоволили с нищо по-добро от равенство с противника.

Историята на човечеството е осеяна с безброй безименни хора, които са се сблъсквали с бедствия и трудности, страдания и критики, и са се отказвали.

На вас, които сте изкушени да се върнете назад, ви призовавам да стоите твърди, действайте и бъдете силни.

Ползите от решителността далеч надвишават алтернативния път.

Когато мина край бара Мартин бе хванат грубо за рамото от един мъж, който изрева в лицето му:

– От кога те чакам?! Бих искал да ти се реванширам за времето, когато ме натопи във вода, ако помниш това бе първата година, когато учехме в гимназията.

Мартин погледна табелката с името на този едър мъж и си спомни.

Тогава той бе дребен, за това не го приемаха на сериозно в отбора. Останалите момчета често го заяждаха.

А един ден един от съотборниците му го бутна във фонтана и той се измокри целия.

Мартин бе готов да отвърне:

– Когато това е станало с теб, аз не съм бил там …

Но тогава усети нежен глас в духа си:

– „Мек отговор отклонява от ярост“.

Мартин бе пред избор. Това бе цяло чудо, че се сети за събитие станало преди толкова години.

Внезапно Мартин каза:

– Матьо, знам за този инцидент, но аз не бях там. Признавам, че когато го чух, се смях, но това бе грешка. Съжалявам. Ще ми простиш ли?

Лицето на Матьо се промени. Гневът му се стопи и той се разплака. Прегърна през рамо Мартин и попита неуверено:

– Не беше там и съжаляваш, че се засмя?

– Да, Матьо, не бях там. Сега съм християнин и съжалявам за много неща, които съм правил преди.

– Променил си се, – леко се усмихна Матьо. – Разбира се, че ти прощавам.

Кирил е само на четири години, но вече носи очила. Той не се притеснява, като по-големия си брат Сашо, че другите ще му се смеят и ще му викат „Цайс“. Напротив Кирил е много горд с тях. А защо ли?

– Те подобряват виждането ми, – казваше малкото момче и ги носеше с желание.

Но един ден ги свали и ги подаде на баба си, като каза:

– Не искам да ги нося. С тях не виждам нищо.

Баба му Мария се учуди, затова ги взе и погледна през тях. Възрастната жена веднага разбра каква е причината.

– Естествено е, да не виждаш нищо. Целите са в петна. Трябва да се почистят.

Кирил погледна изненадано баба си:

– Не знаех, че трябва да се чистят, мислех, че са се развалили.

Бабата взе една кърпа и внимателно започна да изтърква стъклата на очилата.

– Бабо, – изведнъж се намеси Сашо, който стана свидетел на инцидента, – така фарисеят Симон гледаше грешницата, която помаза нозете на Исус, през замъглените от предразсъдъци и презрение „очила“.

– Да, – съгласи се баба Мария, – вместо да види промяната в нея, породена от Божията милост, той я осъди като грешница, която не заслужава прошка.

– Колко по-различно гледаше на нея Исус, – каза бащата на Кирил и Сашо. – Той я виждаше като Божие дете, любяща и състрадателна жена, като човек притежаващ голяма вяра.

– Често начинът, по който гледаме другите, – въздъхна тъжно баба Мария, – се определя от изкуствено създадени предубеждения. Христос иска да виждаме всеки като Божие дете.

– Да, – съгласи се бащата на момчетата, – Той ни призовава да обичаме, а не да съдим.

– Бабо, – протегна ръка към вече изчистените очила Кирил, – благодаря ти, че ги почисти. Ето аз не се погрижих за тях и те вече не желаеха да ми служат.

Малкото момче внимателно ги взе, огледа ги, а когато отново ги постави, широка усмивка заля лицето му.

Известно е, че това цвете е растяло на Японския архипелаг през периода Нара(710 – 793).

Членовете на императорското семейство били очаровани от неговата красота.

Хризантемата или Кику започнала да расте в градините на императорът на Китай.

Според легендата, той решил да вземе всички цветя при себе си. За тази цел изпратил 300 момичета и момчета до островите. Въпреки това, тяхната мисия се провалила.

Японците свързват кику с младостта и дълголетието. Тези цветя може да ги къса само човек с добро сърце.

Изпратените да унищожат всички кику в Япония видели с колко любов местните жители се грижели за растенията и всички се отказали от мисията си.

Юношите и девойките завинаги останали в Япония, отказвайки се от гражданството при злия китайски управник.

Тази красива легенда отразява почитащото поведение на японците към този красив символ на страната.