Василка се готвеше да излиза. Свекърва ѝ Тодора, знаеше, че отива на молитва в една група, която се събираше в една съседна къща.
Първоначално, когато разбра, че снаха ѝ е повярвала в Господа, подкокороса съпруга си и двамата започнаха да натякват на сина си:
– Изгони я тази попадия.
Тогава Василка събра най-необходимото в един вързоп и се насочи към вратата. Тук вече не я искаха. Мъжът ѝ Сава я настигна и ѝ каза:
– Върни се. Аз нищо не съм ти казвал. Нямам против това, в което си повярвала.
И тя остана. Но мъжът ѝ така и не пожела да чуе за Господа, нито посети събиранията им, но не ѝ забраняваше да ходи при вярващите.
– Василке на молитва ли отиваш? – попита Тодора.
– Да, майко, – каза снахата.
– Аз вярвам, че има Бог и много съжалявам, че до сега съм го отхвърляла, – каза Тодора. – Помолете се там и за мен.
Василка я изгледа изненадано, но тихо каза:
– Добре, ще се помолим за теб.
Тя знаеше, че свекърва ѝ от известно време е болна. Краката не я слушаха вече.
„Е, какво пък, – каза си Василка, – може да ѝ е дошъл акъла в главата“.
Когато влезе при събралите се Василка се обърна към Горан, ръководителят на групата:
– Бях днес много изненадана. Свекърва ми, която не даваше и дума да се каже за Бог, днес поиска да се помолим за нея.
Всички коленичиха и започнаха да се молят.
– Късно е, – каза млада жена потънала в молитва.
Но Горан каза:
– Нека да продължим да се молим за нея, има усещане, че Бог иска да ни каже още нещо за тази болна жена.
– Приета е, – дълбока въздишка се отрони от по-възрастна жена. – Бог я приема.
На другия ден Тодора почина. Василка все още не бе наясно какво се бе случило на молитвата, затова се обърна към Бога:
– Господи, какво стана със свекърва ми?
През нощта Василка сънува сън. Тя видя Тодора в бели дрехи как се издига към небесата.
