Един младеж попитал учителя си:

– Учителю, ти каза, че ако разбера кой съм, ще стана мъдър. Но как да направя това?

– Първо, отнеми на хората правото, да решават кой си ти.

– Но как ще стане това?

– Един ще ти каже, че си лош, ще му повярваш и ще се разстроиш. Друг ще ти каже, че си добър и ти ще се зарадваш. Ще те хвалят и ругаят, ще вярват в теб и ще те предават. Докато имат право да решават кой си ти, няма да откриеш себе си. За това вземи това право от тях.

Младеж се разхождаше в гората. Там го спря бездомно коте. То цялото бе мокро. Отърка се у краката на младежа и го последва.

Младият човек си помисли:

„Сигурно някой го е изхвърлил в гората“.

А котето вървеше неотлъчно след него.

– Не мога да го оставя тук само, – каза младежът, взе го и го занесе в колата си.

Когато котето се настани на коленете му, започна да мърка, изразявайки своята признателност и любов към младия човек.

По пътя младежът спря при ветеринара, за да бъде прегледан новият му приятел. Там младият човек се запозна с най-лесния начин, по който да отърве котето от бълхи.

Ветеринарът предупреди младежът:

– Няколко дни трябва да го държите на топло.

Котето почистено и сухо следваше навсякъде своя нов стопанин. То веднага си намери място в колата, където му харесваше най-много.

Младежът се прибра с котето у дома и му каза строго:

– Повече никакви разходки в гората. Сега там е мокро и студено.

Котето се сви на кълбо в скута на новия си стопанин и доволно замърка.

То свикна много бързо в дома на младежа.

Котето много обичаше да седи на прозореца в новия си дом. Това бе мястото, където го бяха приютили и го бяха дарили с внимание и любов.

Един младеж вървеше по улицата и се опитваше да разкаже на хората, кой е Исус Христос и какво, Той е направил за тях.

Едни го отминаваха с безразличие, други махаха с ръка:

– Не ми се слушат глупости.

Един човек се спря и се усмихна на младежа:

– Аз зная за вашия Исус! – заяви твърдо мъжът. – Той е бил юдеин, а после е станал християнин, за това са го и разпънали …

Гриша бе много буен и непокорен. Вечно се забъркваше в неприятности. Майка му Татяна бе богобоязлива жена и често се молеше за децата си, но най-вече за своя непослушен и неудържим Гриша.

Той често я потупваше по рамото и казваше:

– Не бой се за мен, мамо. Нали Бог ме пази.

– Той те пази, но ти е дал и разум, – поучаваше го майка му.

Веднъж Григор бе качил в колата си трима свои приятели и сестра си. Когато Татяна ги видя, че тръгват, помаха им с ръка, но стомах ѝ се сви на топка и тя прошепна:

– Боже, пази ги.

След това устните ѝ продължиха да изричат безмълвна молитва.

Асфалта бе мокър след дъжда. Компанията в колата на Гриша звънко се смееше и веселеше.

На един остър завой колата занесе. Григор успя да я овладее, но в тяхното платно изскочи насреща им голям камион. Ударът беше неизбежен. Колата се разцепи на две, а двигателят ѝ отхвърча настрани.

Когато всичко свърши, младежите успяха да излязат от останките на автомобила. Огледаха се. Имаха малки драскотини, но бяха живи и здрави.

Полицаят, който дойде по-късно на мястото на катастрофата възкликна:

– 20 години работя в полицията, много катастрофи съм видял, но такава страшна като тази…. след като видях останките на колата, очаквах да видя четири трупа…… Младежи не знам какво ви е спасило, но виждам, че всички сте здрави и невредими.

Елена сестрата на Григор наведе глава и промълви:
– Навярно мама се е молила за нас.

След това се обърна към полицая и високо каза:

– Божията любов ни е спасила. Милостта на Господа е голяма.

Трите момчета заедно с Григор извикаха в един глас:

– Слава на Бога.

Полицаят ги погледна учудено, но нищо не можеше да каже. Фактите красноречиво говореха. Младежите бяха останали невредими.

Наоколо гъмжеше от мъже, които пренасяха нещо в колички или на ръце. Приличаха на безброй мравки, които в неспирни колони се точеха към „съкровището“.

Един камион бе паркиран на тротоара. За него бе закачена верига. Другият ѝ край бе вързан за метална решетка преграждаща вратата на банката.

Моторът изръмжа и камионът потегли. Решетката подаде и се откърти. Мъже с брадви и лостове разбиха вратата. Тълпата като обезумяла се втурна в банката.

Някой се развика:

– Вътре е заредена бомба.

Хората се отдръпнаха назад, а тези, които бяха успели да влязат, тичешком напуснаха сградата.

– Сигурно някой е искал сам да обере парите, за това е дал фалшива тревога, – обади се женски глас от тълпата.

Изведнъж хората пак се юрнаха в банката, но скоро излязоха с празни ръце. Главите им бяха клюмнали, а в очите им се четеше отчаяние.

– Обрали са всичко, преди да избягат, – недоволно мърмореше някой.

– Негодници и крадци, това са те, – роптаеше белокос мъж.

Магазините, ресторантите, хотелите, обществените сгради, …., дори болниците не бяха подминати от мародерите.

Навсякъде се разнасяха компютри, телевизори, вентилатори, бюра, столове, огледала, скъпи сервизи, чинии, чаши, …

– Те ни откраднаха, свободата, парите и правото на избор, – ревеше едър мъж, като сочеше към една от правителствените сгради.

– Хората си мислят, че сега могат да вземат всичко, – махна с ръка един старец. – Сякаш това може да замени отнетото.

– Тези, които крадяха от народа, – извика младеж, целият зачервен и настървен, – се скриха и избягаха.

– Какво е един прашен компютър, срещу десет години отнет живот, – разсъждаваше мъж съсипан от мъченията и изтезанията в затвора.

– Накъде си помъкнал този телевизор, – скара се един едър мъж на слабичък младеж, който едва се движеше под товара си. – Нали гръмнаха електростанциите. Забрави ли, че и ток няма.

Някой се движеха като унесени, без нерви, без чувства, повлечени от общия поток на безумието. Други клатеха глава и премигваха само с очи.

Войната бе отровила хората и от тях изригваха тъмни желания и спотаени страсти. Бе се отворил адът на човешките емоции.

– Обещаваха ни да отворят вратите на свободата, но вместо тях открехнаха тези на хаоса, – каза с треперещ глас старец, целия в дрипи и рани по главата и ръцете……