Трудно е да се овладее един музикален инструмент. За това е необходимо постоянство и много труд.

Петър Илиев от малък бе привлечен от цигулката. Дядо му бе голям майстор на този струнен инструмент.

– Слушах го как свири – казваше Петър, – още, когато бях съвсем малък и се опитвах да го имитирам.

Когато поотрасна и вече можеше да държи цигулката в ръцете си, Петър бе заведен при известния по това време майстор на цигулката бай Павел, както всички го наричаха.

Малкото момче дълго се обучаваше при този възрастен вече човек. Много часове преминаха в наставления и упражнения.

Минаха години. Петър не беше вече онова малко момче, което плахо докосваше струните на цигулката, а младеж, който не се разделяше нея.

Най-накрая настъпи дългоочаквания ден и Петър Илиев трябваше да излезе на сцената.

В концертната зала се бяха събрали много хора.

Младият мъж излезе, овладя притеснението си и засвири. Музиката му очарова слушателите.

След концерта много хора го поздравиха за изпълнението му.

До него приближи и един журналист от местният вестник и приветливо каза:

– Изпълнението ви бе много вдъхновяващо. Доставихте ми истинска наслада. Но бих искал да ви задам един въпрос.

Петър кимна с глава, съгласявайки се.

– Защо през цялото време, докато свирехте, вашите очи бяха устремени към втория балкон отляво?

– А това ли? – засмя се Петър. – Там седеше моят учител. През цялото време следях израза на лицето му. Когато виждах усмивката му, разбирах, че е доволен от изпълнението ми, а това още повече ме вдъхновяваше.

Това е много добър пример за нас.

Къде търсим утвърждаване, съгласие, насърчение и благоразположение?

Не е ли най-добре да го потърсим при Господа? Защо тогава очите ни да не са постоянно обърнати към Исус Христос?

Нека да живеем, да се трудим и да правим всичко така, че да виждаме усмивката на одобрение върху Неговото лице.

Слънцето печеше силно. Добре, че подухваше лек ветрец, та жегата не се усещаше. Истинска прохлада се усещаше само край реката.

Лозан бе навел глава. Той бе подпрял гърба си на една бреза. Мрачни мисли бяха стегнали сърцето му като в менгеме.

– Сава ми е най-добрият приятел, – въздишаше тежко той. – Как можа да го каже? Нима не разбира, че по този начин може да ме нарани жестоко? Не, той мисли само за себе си. За него аз съм нищо и може да ме мачка, както си иска. Ще му дам да се разбере!

Лозан въодушевен от мисълта за отмъщение, бързо закрачи към дома си. Зверското отражение върху лицето му, караше хората, които го срещаха, да се отдръпват от него с някаква тревога в сърцата си, казвайки си:

– Този нещо не е наред!

– Дано не направи някоя беля!

Но никой не го спря и не го попита за нищо.

Лозан изведнъж промени посоката си на движение и тръгна към дядо Димо. Той много уважаваше стария човек, който не веднъж му бе помагал и го бе съветвал.

Когато дядо Димо видя мрачното лице на Лозан усети, че нещо не е наред, но предпочете да изчака младежът сам да изкаже болката си.

– Дядо Димо, – започна направо Лозан, – днес Сава, най-добрият ми приятел, ме обиди безмилостно. Решил съм да му отмъстя.

Старецът го погледна тъжно и започна да го увещава:

– Не бива, сине, да правиш това. Сам Бог казва: „На Мене принадлежи възмездието, Аз ще сторя въздаяние“.

– Та ти не знаеш как той ме нарани! Не, ще му отмъстя! Няма да чакам друг да прави това вместо мен.

Като видя старецът, че не може да убеди с нищо обидения, предложи:

– Хайде да се помолим!

Все още огорчен, макар и неохотно, Лозан се съгласи.

– Боже, – започна молитвата дядо Димо, – ние нямаме повече нужда от грижата Ти за нас. Искаме сами да отмъщаваме на този, който ни е наранил….

Когато Лозан чу тези думи, изтръпна. Очите му се напълниха със сълзи и той тихо каза:

– Господи, прости ми! Няма да отмъщавам повече на никого, независимо колко ме е наранил или огорчил. Оставам всичко в Твоите ръце, нека бъде волята Ти.

Докоснато от Божията ръка, сърцето на Лозан, което бе изпълнено с огън и жупел, готово да се саморазправя с наранили я го, изведнъж отстъпи.

Хубаво е, когато хора разсъждават, особено младите.

Дори и времето да е лошо, мислите на младежите не им дават покой.

Стамен и Страцимир бяха приятели още от детската градина.

По-късно в училище дружбата им се задълбочи. Заедно покоряваха всеки нов връх на знанието, но не се задоволяваха само с това.

Четяха много и беседваха по въпроси, които бяха им направили впечатление или не разбираха.

Когато станаха тийнейджъри започнаха да посещават местната църква. Там за тях се откри един нов свят за изследване.

Днес денят не бе горещ, но приятен и двамата младежи предприеха разходка до близката гора.

Още по пътя двамата започнаха доста интересен разговор.

– В началото на християнския си живот често стигаме до обезсърчение. Хората, които са били светлина за нас, гаснеха. Тези, които стояха близо до нас, ни оставиха, – каза Стамен.

– Ние трябва да основаваме вярата си не на светкавици, който блясват и изчезват, а на светлина, която не гасне никога, – уточни Страцимир.

– Когато „големите“ ни напускат, ни става тъжно, – със съжаление констатира Стамен, – но това е само докато не разберем, че така е трябвало да се случи.

– Всички хора си отиват. Единственото, което ни остава е да отправим поглед към Бога, – наставнически каза Страцимир.

– Да, съгласен съм, че нищо не трябва да ни пречи да гледаме към Него, – съгласи се Стамен.

– И когато правим това, делата ни ще изявяват Неговата слава, – допълни Страцимир.

– Работникът на Божията нива е човек, който не отклонява погледа си от Бога, а чак след това отива и говори с хората, – продължи мисълта му Стамен.

– Виж, Бог не ни е призовал да разкриваме своите съмнения или пред всички да изразяваме възторга си от своя живот с Бога, – каза Страцимир…..

Двамата младежи още дълго се разхождаха и размишляваха, но накрая стигнаха до един и същи извод:

– Тайната на Божия работник се състои в това, той постоянно да е настроен на Божията вълна.

Слънцето вече по-весело напираше зад облаците. Усещаше се полъха на пролетта. Снегът скоро се скри и топлите лъчи на слънцето стопляха с надежда сърцата на хората.

Баба Бона, подпирайки се на бастуна си, леко накуцваше с единия си крак. Жената отиваше към магазина. Бе привършила туй онуй в къщи, та бе тръгнала да допълни запасите си.

Възрастната жена мина край трима младежи, който седяха на пейката под дъба.

– Ха-ха-ха, – захили се Румен, – баба Бона пак е тръгнала с кривите си крака нанякъде.

– Бабо Боне, – в унисон със грубата шега на Румен, я подкачи Камен, – къде си хукнала с тоя бастун? Не виждаш ли, че единият ти крак гледа на една страна, а другия на друга?

Стефан стана и започна да имитира походката на баба Бона, като още по-силно замяташе единия крак особено, когато пристъпваше напред.

– Момчета, не се закачайте с мен, – каза баба Бона, – не от добро са така тия крака. Не е хубаво да се подигравате на човек, защото утре не знаете как ще сте.

Жената бе работила в кравефермата 46 години. Ходилата ѝ се бяха износили и всяка стъпка напред ѝ причиняваше болка.

– Ау, колко ни уплаши, – закиска се Стефан. – Ти за нас не бери грижа, ние сами ще се оправим.

– Луди глави, – въздъхна възрастната жена, – не са патили, за това са толкова груби и немилостиви.

След няколко дена се чу, че тримата младежи бяха попаднали под голямо дърво, по време на страшната буря, която вилня половин час в близката гора. Гръм и трясък ечаха заплашително, а дърветата се превиваха под напора на силния вятър.

На Румен бе гипсиран единият крак и той едва ходеше с патерица. На Камен и двете ръце бяха покрити с гипс, а Стефан  бе получил голяма рана на главата и затова в болницата яко я биха бинтовали, само очите му се виждаха.

Баба Бона пак се бе запътила към магазина. Отново завари младежите на пейката, но сега те имаха жалък вид.

Щом я видяха и тримата наведоха виновно глави. Никой от тях не посмя да я погледне в очите.

Старата жена се усмихна и им пожела:

– По-скоро оздравявайте!

И си продължи по пътя.

Беше обикновен учебен ден. На Тони съвсем не му се искаше да тръгне с училищния автобус. Та той беше силен и як младеж и вече можеше да кара кола.

Отиде при майка си и го удари на молба:

– Какво толкова ще стане, ако отида на училище с колата. Всички мои приятели го правят …

Накрая майка му отстъпи, но го предупреди:

– Внимавай как караш! Ти си още млад шофьор ….

Но Тони изобщо не я доизслуша, а изхвръкна въодушевен навън.

Той бе развълнуван от мисълта: „Ще карам колата и ще бъда свободен при придвижването си…“

Инцидента стана много бързо. Самият Тони не разбра как излетя от пътя. Наслаждаваше се на свободата си и се забавляваше, когато ….

Последното, което си спомняше бе възрастна жена, която много бавно пресичаше пътя. Усети удара. Предното стъкло се счупи и стъклата му се разхвърчаха навсякъде. Изведнъж започна да крещи и изгуби съзнание.

Внезапно се събуди. Беше много тихо. Полицай стоеше над него. Видя и доктора. Тони видя осакатеното си тяло, което бе цялото в кръв.

„Странно, – каза си Тони, – никаква болка не усещам. Ей, не ме завивайте през глава. Не мога да умра, не и сега. Та аз съм само на 17. Още нищо не съм видял от живота“.

Поставиха го в една кутия. Родителите му дойдоха да го разпознаят. Майка му едва се държеше на краката си. Всеки момент можеше да се строполи. А баща му изглеждаше невероятно остарял.

– Да това е нашия син, – казаха с много болка родителите му.

На погребението Тони видя всичките си роднини и приятели. Те го гледаха с тъжни очи, някои от тях плачеха.

– Моля ви, – Тони се опита да им каже, – измъкнете ме от тук. Всичко това е нелепо. Аз не съм мъртъв ….

Но никой не го чу. Всички около него се движеха някак странно потопени в мъката си.

– Не ме погребвайте. Имам още толкова много работа, – Тони отново се опита да привлече вниманието им. – Не ме заравяйте в земята. Искам отново да пея, да танцувам. Обещавам, ако ми се даде само още един шанс, ще бъда най-внимателният шофьор на земята…. Само един шанс …. Аз съм само на 17 години ….