Бяха влезли в една от галериите и коментираха видяното. И двамата знаеха за всяко изображение и автора ѝ доста много. Те ценяха изкуството и изследваха всеки шедьовър заедно.

– Каква великолепна творба? Кой не би се възхитил от нея? – каза Наталия затаила дъх пред стенописа.

– Тайната вечеря е шедьовър, – Лазаров се оживи и разгорещи от собствените си мисли.

Бузите му бяха хлътнали през последните няколко седмици, но това не пречеше на въодушевлението му:

– Вижте, как майсторът е разгърнал гения си! Скъпа на такъв художник бил предложил да те нарисува, – обърна се Лазаров към жена си.

– Едва ли бих позирала такава раздута, – каза Наталия и сложи ръце на корема си.

– Но нали Изабела е позирала на Мантеня бременна и резултата е поразителен, – възрази Лазаров.

– Да, признавам, че картината „На Парнас“ е шедьовър, но …. – не се съгласи Наталия.

– Какво говориш, мила? – продължи да изказва несъгласието си Лазаров. – Казват, че Изабела приличала на богиня, дори засенчвала Венера. Вярвам, че така ще бъде и с теб.

– Съмнявам се, – каза Наталия. – Сега съм по-пълна, отколкото при предишните си бременности. Ако искаш наистина да позирам на някой художник, изчакай бебето да се роди. След това ще плувам, ще тичам и ще се постегна малко.

– Художниците имат нужда от пари, за тях няма значение как изглеждаш, – засмя се Лазаров. – Знаеш ли, че Иполит освен с рисуване се занимава и с разни технически изобретения. Току виж при някой от експериментите си се самоубие.

– Не ми харесва този човек, особено сега, когато съм бременна, не бих искала да съм край него, – въздъхна Наталия. – Той е очарователен, но малко ме плаши. Не ми харесва, че рисува бебета в утробата и разни анатомични органи.

– Но, Натали, – в гласът на Лазаров звучеше укор и недоумение, – ти с лекота укротяваш коне и всякакви животински твари, пред които другите пребледняват и губят дар слово. Нима се страхуваш от един художник? Та това е глупаво.

Той я познаваше много добре и за това ѝ се възхищаваше. А на Наталия ѝ бе достатъчна само една неговата усмивка, за да се изправи пред всякакви предизвикателства.

Елена тихичко влезе в ателието. Христо седеше наведен над някаква рисунка. Изглеждаше много съсредоточен. Любопитството ѝ надделя и тя попита:

– Какво рисувате?

Стреснат от гласа ѝ Христо се отдръпна от картината и Елена я видя.

Рисунката я стресна. Леда беше пищна и гола. Лебедът бе огромен, висок почти колкото Леда. Той бе покрил тялото ѝ с големите си бели криле. Хълбокът на Леда прилягаше идеално на извивката на крилото, което се спускаше по бедрото и крака ѝ. Леда свенливо се бе обърнала настрани, сякаш се срамуваше, че е очарована и омагьосана от това създание.

Докато разглеждаше рисунката Елена се изчерви.

– Харесва ли ви? – попита Христо.

– Лебедът е прекрасен.

– Не напразно Зевс е използвал този образ, за да прелъсти Леда, – засмя се Христо. – Лебедът е лукав, неустоим заради красотата си. Никой не може да усети намеренията му, защото изглежда чист и непокварен.

И добави съвсем тихо:

– Но аз не му вярвам.

– А жената? – попита Елена.

– Какво знае тя? – каза Христо. – Изгубила се е в собственото си удоволствие.

Елена на хареса оценката му за Леда, нито пък искаше да приеме присъдата му за лебеда.

– Възможно ли е лебедът да не е чист?  – попита Елена. – Всеки човек възприема лебеда за невинен заради красотата му.

– И аз наблюдавам тези птици, – скептично сви устни Христо. – Те поразяват всеки, който се диви на грацията им. Но ако са заплашени, атакуват много грубо. Какво може да си помисли човек за създания с толкова двойствена природа?

– А какво ще кажете за лебеда, който знае, че умира и пее на приятелите си, за да ги успокои? – Елена неотстъпваше от своето.

– Смятате ли, че природните създания са глупави като хората? – На лицето на Христо се появи печална усмивка. – Лебедът усеща кога идва края му, но знае, че всичко на този свят е само един бързо преминаващ дар. Това не разбират единствено ние хората. Бедният смъртен едва достигнал до сигурност във някаква власт и веднага е унищожен от сили, които са по-големи от него.

– Искате да кажете, че Бог ни унищожава, както ни и създава? – попита Елена.

– Не, – възрази Христо. – Казвам само, че нищо не е вечно. Всичко е краткотрайно и променливо като чувствата ни. Само умът на човека му пречи да осъзнае това.

– Как може човек да се чувства добре, ако го занимават такива тъжни мисли? Вярно е че човек се превръща на прах, но нима нищо не оставя след себе си?

– Извинявайте, – каза Христо, – но мисля, че само забележителни хора оставят нещо повече от екскрементите си.

Христо се стресна от смаяното ѝ изражение, за това бързо добави:

– Е вие също сте едно великолепно изключение. Знам , че се грижите за бедните и не връщате никой гладен или жаден от прага си.

– Но нали вие ще оставите след себе си картини, статуи ……., а това са шедьоври, – бързо реагира Елена.

– Боята се лющи от платното, както кожата пада от плътта. Скулпторите се рушат, ако не от времето, от завистници и „ценители на изкуството“. Човек унищожава сам  собствените си творения.  Каквото оцелее, оцелее, – безгрижно махна с ръка Христо.

Елена погледна към картината, но не намери утеха в лицето на Леда ….

Художникът в желанието си да обясни идеята на картината, започна да цитира Писанието:

– А когато се свечери той седна на трапезата с дванадесетте ученика и когато ядяха рече: истина ви казвам един от вас ще ме предаде; те много се наскърбиха, и всеки от тях започна да го пита: да не съм аз Господи? А Той в отговор рече: Който натопи ръката си заедно с Мене в блюдото, той ще Ме предаде.

Всички се бяха смълчали и го слушаха внимателно.

– Художникът има две задачи, – продължи художникът. – Да изобрази човека и да покаже състоянието му. Ще изобразя всеки всеки от апостолите в момента, в който Исус им казва, че един от тях ще го предаде.

Първоначално фигурите бяха очертани само с контур. През следващите месеци поток от багри и цветове изпълни платното.

Въпреки че по-голяма част от картината беше завършена, една от фигурите беше без глава. Ирена предположи, че това е Юда, защото стискаше в ръце кесия с пари.

– Защо сте сложили Юда от една и съща страна с апостолите? – попита Ирена.

– Знам, че всички художници са го изобразявали от другата страна, – каза художникът, – но аз съм взел предвид мислите на предателя. Той би направил всичко, за да скрие какво ужасно нещо е направил. Би се опитал да изглежда невинен и не би се отделил от другите апостоли, това би събудило подозрение. Една картина, за да е убедителна, трябва да е реалистична и възможно най-близка  до живота.

Картината наистина бе изключителна. Всеки от апостолите бе замръзнал в един единствен миг. Мислите и страхът на всеки от тях, че той ще е този, който ще предаде Исус, бяха изписани на лицето и жестовете им.

Тази картина бе уловила миг от времето. Просто художникът бе спрял времето и го бе запечатал на нея.

– А защо главата на Юда още не е нарисувана? – попита Ирена.

– Все още не мога да намеря модел за него, – отговори художникът. – Трябва ми лице, което да отразява самото предателство.

– Но предателите могат да имат много лица, – възрази Ирена. – Могат да бъдат красиви, миловидни, дори много хубави.

– Вярно е, – съгласи се художникът. – Измяната често се крие под миловидно и прекрасно лице.

Каза го като човек, който също е бил поразен от измамник скрит зад някаква маска. В този момент изглеждаше дълбоко наранен. Веждите му се смръщиха и се откри фината паяжина от бръчките на челото му.

– Защо в другите картини изолираният е Юда, а на вашата Исус изглежда сам? – попита Ирена.

– Ако Бог ви е разкрил, че ще бъдете предадена от човек, когото обичате и на когото вярвате, и това предателство е неизбежно, нямаше ли да се чувствате самотна и изолирана?

Какво можеше да каже тя? Нали и нея, съвсем на скоро, я бе предал човек, който тя много обичаше.

Марта и Мария не разбираха действията на Господа. И двете се бяха обърнали по един и същи начин към него:

– Господи, ако беше тук, нямаше да умре брат ми.

Ето как бих изтълкувала мислите им, изхождайки от техните думи. Навярно всяка е искали да каже:

– Господи, защо толкова дълго отсъства. Не мога да разбера, как допусна смъртта на човек, когото обичаш. Не проумявам, защо допусна мъката и страданието да опустошат живота ни. Твоето присъствие щеше да ни избави от всичко това. Защо не дойде, когато Лазар беше още на легло? Сега вече е късно, той вече четири дни лежи в гроба.

За всичко това Исус имаше само един отговор:

– Може и да не разбираш, но Аз ти казах, че ако повярваш, ще видиш Божието царство.

Авраам не разбра защо Бог поиска от него да принесе в жертва единствения си син, но Му се довери. И видя Божията слава при завръщането на любимото си дете.

Моисей не знаеше, защо Бог го държа в пустинята 40 години, но прие изгнанието и Бог го призова да изведе народа на Израел от робството.

Йосиф не можеше да проумее жестокостта на своите братя, клеветата на невярната жена и дългите години незаслужено прекарани в затвора, но той се доверяваше на Бога и накрая видя как Бог го въздигна, за да бъде прославено името Му.

Яков не можеше да си обясни, защо беше лишен от бащината си любов, но той видя Божията слава, когато в лицето на Йосиф, като представител на царя, видя избавление, както на своя живот, така и на народа си.

Може и в твоя живот да се случват подобни неща. Ти си казваш:

– Защо Бог ми отне любимия човек? Трябваше ли да понеса такъв тежък удар? Не разбирам пътя по който Бог ме води. Защо в плановете и намеренията, които ми изглеждаха добри, претърпях неуспех? Не разбирам, защо благословенията, от които се нуждаех, толкова много се забавиха?

Не е нужно да разбираш всичките пътища на Бога, по които Той те води. Бог не очаква това от теб. Ти не задължаваш детето си да разбира, защо го караш да направи това или онова, а искаш да ти се довери.

Ще дойде ден, когато ще видиш Божията слава във всички неща, които не разбираш.

Само преди двадесет и четири часа всичко беше лесно и просто. Животът на Мая течеше без произшествия. Събитията следваха едно подир друго и тя не се замисляше много за нещата. Училище, колеж, университет. И оттам в област, която обичаше толкова много.

Преди осем месеца в живота и се бе появил Иван и макар да не ѝ бе направил официално предложение, въпросът дали ще се оженят, беше предрешен. Тя взимаше лесно решение, без да разсъждава за последиците.

Точно на трийсет и втория си рожден ден Мая получи това, за което мечтаеше – кариера, кауза и сродна душа. Но изведнъж всичко се промени.

Отговорността плашеше Мая повече, отколкото искаше да си признае.

Всичко се обърка, когато Филип дойде на събирането у тях. Той имаше стройно и атлетично тяло. Косата му беше буйна и гъста. Очите ми бяха шеговити и подкупващи, а усмивката цяло предизвикателство, на което никоя жена не можеше да устои.

Мая прекоси всекидневната и излезе на балкона. Това беше едно от любимите ѝ места. Отсреща непрекъснато се мяркаха хора. Тя стоя там дълго. Накрая се върна в стаята, която имаше климатик и затвори вратата.

Апартаментът бе обзаведен с някои оставени мебели от баща ѝ. Харесваше единствено старото кресло. Купила го бе от магазин за мебели втора употреба, когато беше в колежа.

Мая се грижеше за него като за домашен любимец. През годините креслото беше ремонтирано много пъти. От оригинала бе останало съвсем малко. Но за нея си оставаше същото кресло, в което потъваше през онези безгрижни дни, когато учеше в колежа. И сега се отпусна с благодарност в прегръдката му.

Мая знаеше, че Филип е в списъка на гостите, но се надяваше той да не се появи, а в същото време ѝ се искаше да дойде. Тя бе слушала много за неговите успехи, тайно си бе мечтала за среща с него.

Когато Филип влезе в трапезарията и момичешкото ѝ увлечение се завърна, тя отново се почувства неловко, както когато го видя за пръв път. Безгрижният и живот изведнъж се усложни. В съзнанието и се въртяха нови мисли, нови идеи и нови възможности за избор.

„Защо отидох в дома му вечерта след събирането?“ Тази мисъл я измъчваше непрекъснато.

От мига, в който влезе в къщата му, Мая не помисли за Иван. Чувствата ѝ към Филип бяха категорични, без съмнение и това я измъчваше. Не ѝ се бе случвало да изпита подобен прилив от емоции, дори когато за пръв път видя Иван.

Не трябваше да ходи при Филип, но като пристрастен наркоман, не можа да се откаже. Мая беше влюбена в Иван и щеше да стане негова съпруга.

„Това ли искам? Иван представляваше всичко, което уважавам в света. Защо да го зарязвам заради мъж, който е далече от мен в много отношения?“

Мая дълго мисли по този въпрос, но не можа да намери отговор. Не можеше да прецени добре, какво означава това нахлуване на друг мъж в живота ѝ.

„Винаги ли ще бъда толкова невярна и ще се впускам в случайни връзки всеки път, когато някой привлече погледа ми? И все пак Филип беше много по-различен от другите“.

Той бе голямата ѝ любов. Преди да разговаря с него и да го опознае по-отблизо, тя не се съмняваше в себе си.

Но имаше и друг, несъмнено по-важен въпрос, който не и даваше покой. Всеки път, когато се замислеше за това, страхът от отговора я караше да си го избие от главата.