Градът не бе от най-големите, но в неговите предели съществуваше малка сграда, в която се помещаваше местната църква.

Пастирът на църквата Миронов, обичаше хората и гледаше да им помогне с каквото може. Не спираше да им говори за спасителния план на Бога, Който даде Сина Си, за да не погине нито един, но всички да имат вечен живот.

Вкарваше бездомниците от парка и околните улици в църквата и ги хранеше със закуски преди неделната служба.

Виктория бе християнка от доста години. Тя бе много ревностна за Бога, но трудно понасяше тази „паплач“, която пастирът вкарваше по време на богослуженията.

Вярно бе, че някои от тях се въртяха и оглеждаха хората, но имаше и такива, които се заслушваха в проповедта.

Една неделя Виктория не издържа. Тя не можеше вече да понася миризмата и шума на нямащите свой дом и препитание „голтаци“ и каза на пастира:

– Защо допускате тези хора в нашата църква?

– Защото не искам никой да отиде в пъкъла, – отговори Миронов.

– Е, аз също не искам да отидат в ада, – подчерта Виктория.

– Аз не говоря за тях, а за вас, – каза пастирът.

Виктория бе шокирана. Тя бе готова да се разсърди на Миронов за тези думи.

– Какво иска Бог да види от нас? – попита пастирът Виктория.

Тя само вдигна рамене и нищо не каза.

„Толкова време съм в църквата, чета Библията, – възмущаваше се в себе си Виктория, – нима не знам какво Бог иска от мен?“

– Не иска ли Бог от нас да вършим праведното и да обичаме милост? – продължи Миронов, цитирайки Михей. – И да ходиш смирено със Своя Бог. Нали Той казва: „..огладнях и Ме нахранихте; ожаднях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте“. Кога сме направили това на Исус?

Виктория наведе глава. Очите ѝ се напълниха със сълзи, а устните и зашепнаха:

– Прости ми , Господи ……

Слънцето немилостиво напичаше. Добре, че имаше лек ветрец, който разхлаждаше и полюшваше леко клоните и стръкчетата на избуялата от дъждовете растителност.

Моника бе хванала ръката на майка си и подскачаше ентусиазирано край нея. Днес двете бяха излезли на разходка.

– Мамо, – извика Моника, която се бе навела над няколко красиви и дребнички цветчета, – колко са прекрасни, а нямат никакъв аромат.

– „Събуди се, северни ветре и дойди южни. Повей в градината ми, за да потекат ароматите ѝ“, – прошепна майка ѝ.

– Какво е това? – ококори любопитно очи Моника.

– Това е една малка молитва от Библията, – усмихна се майка ѝ. – А ти разбираш ли какво казва тя?

Моника поклати отрицателно глава.

– Корена ѝ се крие в това, че чудните аромати могат да бъдат скрити в растенията, подобно на даровете на Божията благодат, които не се употребяват и са слаборазвити в сърцето на християнина.

– А в тези цветчета има ли скрит аромат? – Моника посочи с ръка цветята, над които преди малко се бе надвесила.

– Има много растения около, които не се усеща аромат. Ето вятърът духа и над репея и над другите цветя, но само едно от тях издава приятно благоухание.

– Защо? – Моника напрегнато погледна майка си.

– Понякога Бог дава на децата си тежки изпитания, за да могат в тях да се развият дарбите на Неговата благодат. Ето факелът гори по-ярко, когато вятърът раздухва пламъкът му.

– А как е при растенията?

– Знаеш ли, че хвойната издава най-приятна миризма, когато я хвърлят в огън? Така и най-добрите качества на християнина се проявяват под напора на северния вятър на страданията и несгодите.

Моника се замисли над думите на майка си. Всичко това бе ново за нея.

Малко след това тя погледна майка си и попита:

– А кога ние ще издаваме най-чудесния аромат?

– Съкрушените сърца най-често излъчват най-приятното за Бога благоухание.

Мъглата бе гъста и синкава като пресечено мляко. Кълбеше се, сякаш извираше от някъде, а след това се утаяваше като блатна вода.

Бе потопила в себе си хората, дърветата и храстите. Угасяваше бързо всеки глас и миризма.

Човек можеше да се сблъска с някой отсреща, защото нищо не се виждаше на крачка пред себе си.

Уморени да се взират в непрогледната мъгла през прозореца дядо Слави и Мартин се настаниха край камината.

– Омръзна ми да слушам само: „Хайде! Давай!“ – внукът наруши тишината.

– Но това не е заповед, – усмихна му се съчувствено дядо Слави, – а по-скоро покана за нещо весело и радостно, което можеш да срещнеш в живота си.

Мартин въздъхна дълбоко и се загледа в пламъците на огъня.

– Ето, например, когато човек започне да се отнася правилно към парите, той изцерява почти всеки аспект от живота си. Виждал ли си как човек става жесток , мами и лъже, ако жаждата за пари са завладели душата му?

– Да и то много пъти. Такива хора прекарват живота си в робско служение на парите, а често дори не осъзнават това.

– Животът на неискреният егоист се изгражда само около думата „вземи“, а в нашият живот главният мотив трябва да бъде „давай, сподели“, – каза дядо Слави.

– Всеки път, когато съм давал, – усмихна се Мартин, – макар и малко, съм получавал стократно повече.

– Ето това е важният въпрос: „Да дам или да взема?“ – подчерта дебело дядо Слави.

Накрая и двамата стигнаха до заключението:

– Човек е щастлив, радостен и удовлетворен, когато е щедър.

Пръстът ѝ винаги сочеше нанякъде, а след това следваше въпрос:

– Какво е това? За какво трябва? Кой го е правил?….

Защо, как , кога, къде, … се сипеха в изобилие от малка Мики. Тя бе само на четири години, но бързаше да опознае света около себе си.

Родители, баби и дядовци, заедно с лели, чичовци и вуйчовци, бързаха да задоволят любопитството на малката.

Веднъж Мики улови една интересна дума от разговора на родителите си и тъй като не знаеше значението ѝ, веднага попита:

– Какво е това „сетива“?

Бащата се почувства като хванат на мястото на престъплението. Той се почеса по главата и се чудеше, как да обясни „непозната“ дума на дъщеря си.

Тогава майката се усмихна на Мики и започна да обяснява:

– Всеки човек има пет сетива.

Мики бе ококорила широко очи и внимателно слушаше майка си.

– Когато гледаш с очите си, това сетиво наричаме зрение, – продължи обясненията си майката. – Когато чуваш с ушите си, това също е сетиво и се нарича слух. Когато с носа си усещаш миризми, се нарича обоняние….

Мики бе загубила интерес към дългото обяснени и започна да чопли носа си.

Майката усети, че малката вече не я слушаше. За това реши да разбери, какво е разбрала дъщеря до тук от обясненията ѝ:

– Мики, какво усещаш с носа си?

Момиченцето се поколеба, погледна нерешително майка си и бързо изстреля:

– Сополи.

Е, понякога обучението дотяга, въпреки любознателността.

Досадно бръмчене край ушите, накара Станчо да остави компютъра и да подгони нахалната натрапница. Чу се пляскане с ръце, след това удар с палка, последвано от неудовлетворение:

– Пак избяга! Ще те хвана няма да ти се размине, – закани ѝ се Станчо.

Ася надникна в стаята, за да види от какво толкова недоволства сина ѝ.

– Пак ли гониш мухи, – усмихна се тя.

– Дразнят ме, – призна, бърчейки нос Станчо.

– А знаеш ли, че мухите правят много повече, отколкото само да ни притесняват? – попита Ася.

– Ти се шегуваш, не може да бъде, – възрази Станчо. – С какво може да бъде полезна една муха?

– Освен да те притесняват, мухите опрашват растенията, унищожават мършата, същински санитари на природата. Изяждат органичния материал в тръбите за отпадни води и много други неща.

– Досега никой не ми е разказвал за това, – каза Станчо. – За това поголовно ги избивах, щом влязат в стаята.

– Трябва непременно да ти дам книгата на Ерика Маккалистър „Тайният живот на мухите“. Там много добре и с нотка на хумор тя разказва за своите двукрили „кумири“.

– Ще ми бъде интересно да я прочета, – въодушеви се Станчо.

– С тази книга, тя иска да напомни на хората, колко е важна ролята на мухите за нас.

– Разкажи ми още за мухите, поне това, което знаеш, – помоли Станчо майка си.

– Без „шоколадовите мушици“ не би имало шоколад.

– Как така?

– Те обичат да опрашват какаовите дървета и прехвърлят полен от едно растение на друго.

– Още, искам още нещо да науча за тези насекоми, – настояваше Станчо.

– Има мухи, които ядат паяците отвътре.

– Отвътре? – не повярва на ушите си Станчо.

– Ларвата на такава муха прониква в не много голям паяк и започва да го яде. Така тези мухи, могат с години да живеят в паяка.

– И тези си ги бива, – засмя се Станчо.

– О, това е нищо, – засмя се Ася. – Хищната муха Holcocephala fusca  има големи очи и отлично зрение. Благодарение на тях улавя други насекоми.

– Знам, че обичат да обикалят нечисти места, – каза Станчо.

– Така наречените канализационни мухи се хранят с органичния материал в канализационните тръби. Така те чистят тръбите и ни отървават от неудобството на това съседство.

– Те кацат и върху трупове, – намръщи се Станчо, като си припомни неприятната гледка.

– Изследователи са установили, че те не само се се хранят с разлагащите се тъкани, но и със секретите си предотвратява разпространението на патогенни бактерии.

– Има ли още полезни действия, които извършват тези наглед неприятни създания? – попита Станчо.

– Плодовата мушица или дрозофилата най-често се използва за генетични експерименти. Около 61% от известните човешки заболявания имат разпознаваемо съответствие в генетичния код на плодовата муха.

– А дали мухите могат да мислят? – попита Станчо. – Всеки път когато посегна да ги ударя, сякаш усещат посоката на удара ми и бягат.

– Експерти, правили различни биологични изследвания, са стигнали до извода, че мухите са способни да мислят. Мозъците им вземат решения въз основа на няколко фактора – миризма, памет, глад и страх.

– Всички ли мухи са изследвани?

– Съществуват около 160 хиляди видове мухи, но има много, които трябват да се открият и изследват. Те могат да бъдат и милиони.

Станчо взе в ръка една от убитите от него натрапници и внимателно започна да я изучава. Днес за него се бе открил един нов свят.