Дългите заешки уши и потръпващите им нослета се губеха в облак от козина. Повечето топчици бяха бели, но имаше и бежови, сиви или черни. Някои бяха с лилав оттенък, а други бяха пъстри.

 – Добро утро, мъничета, – поздрави с гальовен глас Минка и обясни на Донка. – Английските ангорски зайци са най-дребните. Може да изглеждат едри, но това е от козина. Най-големите животни рядко стигат до четири килограма.

Минка се приближи до една от клетките, отвори я и бръкна вътре. Пъхна едната си ръка под корема на заека, другата сложи върху ушите му, вдигна го и го гушна до себе си.

– Това е Габи, – представи тя животното.

Донка изобщо не виждаше очите му. Те бяха скрити под изобилие от козина.

Минка едва седна на един стол до масата и заекът се озова в скута ѝ.

 – Подръж Габи, докато им сложа вода и храна, – предложи Минка на Донка

 – Хапе ли? — попита Донка, леко притеснена.

 – Не. Това е моето терапевтично зайче. Тук една баба е на деветдесет години и страда от тежка форма на деменция. Щом сложа Габи в скута ѝ, се успокоява мигновено.

Като се пребори с притеснението си, Донка бе заинтригувана от топлината и мекотата на козината на животинчето. Нямаше буболечки по него, никакви сплъстени косми, нито неприятна миризма. Започна  боязливо да гали зайчето, но животното явно нямаше нищо против, затова тя стана по-смела. Заекът се поотпусна в скута ѝ.

 – Здравей, – прошепна Донка.

Наистина се чувстваше по-спокойна, докато държеше малкото зайче. Затова остана така, галеше ушите му, решеше с пръсти козината му и следваше извивките на тялото му с плавни, нежни движения. Усети, че диша по-леко, отпуска се все повече и дори обърна заека настрани, за да му види нослето.

То беше съвсем розово и потрепваше.

Светлината се състои от елементарни частици фотони. Те нямат маса и заряд.
Близо до черните дупки съществува така наречените фотонни сфери.
Това са места, където гравитацията е толкова силна, че фотоните започват да се въртят по орбити.
Ако наблюдател попадне във фотоната сфера, той теоретически може да види своя гръб.

Мария слагаше масата за вечеря и телефона извъня. Тя вдигна слушалката и чу разплакания глас на Магда:

– Извинявай, че те безпокоя, Мария, но бих искала да поговоря с теб.

Магда смутено прекъсна и добави малко по-спокойно:

– Да не ти преча нещо? В неподходящ момент ли се обаждам?

– Не, какво се е случило? – попита притеснено Мария. – Нещо с Павел ли?

– Да за него, – каза Магда, – въпреки че докторът, Господ да го благослови, каза, че имало надежда. Добре, че той му каза, аз нямаше да мога и дума да обеля, за да му обясня, какво го очаква.

– Лекарите разбират  пациентите си, – добави разбиращо Мария.

– Знаеш ли, – проплака Магда, – Павел има травма на гръбначния стълб. Неврохирургът мисли, че има шанс за него. Травмата прилича на натъртване, но той каза, че частица от кост е предизвикала пукване на прешлен, който притиска гръбнака. Получило се е мозъчно сътресение. След това лекарят обясни, че нямало гаранция, ….. но за сега Павел трябва да остане под лекарско наблюдение. А аз няма да мога да го гледам и … .и

Магда се разплака отново. Мария се чувстваше напълно безпомощна, искаше ѝ се да бъде близо до Магда, да я прегърне и успокои.

– Павел как го прие? – попита Мария.

– Много зле, – тъжно каза Магда. – Най-напред мълчеше, но след това се разкрещя на доктора. Посочи на всички вратата, включително и на мен и каза, да се махаме, защото искал да остане сам. След това се разплака, като дете. Опитах се да го успокоя, исках да му помогна, но самата аз съм отчаяна.

Мария напълно разбираше приятелката си. Мъжът ѝ скоро катастрофира, щастливото и задружно семейство на Павел и Магда бе се сблъскало с болка, мъка, отчаяние и несигурност в бъдещето.

В семейството растели две деца, момче на шест години и момиче на осем години.
Веднъж преди да започнат обяда, ги пратили да си измият ръцете. Децата изтичали бързо до мивката. Момичето, което било по-голямо и по-силно избутало брат си от вратата и първа застанала пред мивката. На брата това не се харесало и близо до чешмата двете деца се сборичкали.
Когато децата се върнали на масата момичето се оплакало:
– Той ме бутна.
– На момичетата трябва да се отстъпва, – казал бащата и сърдито погледнал сина си.
Момчето запомнило този урок за цял живот. За него баща му бил авторитет, а той искал да бъде добър син. През целия си живот той се стараел да отстъпва на момичетата и жените.
Отстъпвал им във всичко, в автобуса мястото си, на работата най- печелившите задачи, а на опашка за концерт последните билети.
В къщи на жената си давал право на последната дума. Веднъж чул от съпругата и децата си следният извод за себе си:
– Ти си неудачник!

Гошо беше на четири- пет годинки, когато майка му го бе оставила при леля му за известно време. Той беше кротко и мечтателно дете, което можеше да се забавлява с предметите, които стояха пред него.

Понякога седеше пред къщата, загледан в пространството без да се движи. Леля му забелязваше само как мърдат устните му, сякаш си разказваше някаква приказка.

Тя се тревожеше, че е постоянно сам. Опита се, да го сприятели със съседските деца, но те го намираха за много скучен и бързо го изоставаха. Гошо не търсеше тяхното прителство, излягаше се на тревата и се втренчваше в нищото.

Леля му реши да го разнообрази и му купи играчки, но Гошо поигра малко с тях и се завърна към обичайните си занимания. Подреждаше предметите от масата: две чаши, пепелник, ваза, няколко кламера, лъжица по някаква си своя логика, смяняше местата им, образуваше фигури с тях и така по цял ден.

През нощта заспиваше прегърнал едно старо проскубано, плюшено мече.

Понякога леля му се опитваше да наруши спокойството му. Предлагаше на детето да излязат на разходка, да отидат до магазина, но Гошо вдигаше само рамене, изненадан от активността ѝ.

Веднъж тя трябваше да посети една жена, която живееше в края на селото.

– Искам да остана в къщи, – каза детето.

Тя не пожела да го остави.

– Тръгваш с мен, – настоя лелята.

Но Гошо не отстъпи:

– Искам да остана у дома. Не ме е страх да бъда сам. Мечето ще ме пази, – погледна умоляващо леле си. – Няма да отварям на никого.

Изведнъж лелята се ядоса, заради упорството, за отчуждението му, заради флегматичния му нрав, за липсата му на какъвто и да било интерес към останалия свят.

– Идваш с мен, – извика тя. – Няма какво повече да говорим.

– Не, лельо, оставам, – каза тихо и търпеливо Гошо.

Нима лела му не можеше да схванене нещо толкова просто?

Тя му удари един шамар по бузата. Продължи да го удря с двете ръце по раменете, гърба. Удряше го силно в яростта си.

Гошо изтърпя мълчаливо пороя от удари. Изчака гневът ѝ да мине, а след това я погледна с широко отворените си очи и я попита:

– Защо толкова много ме мразиш?

Леля му се сепна. Разплака се и го прегърна. Целуна го по главата и му разреши да остане в къщи. А когато се върна, след по-малко от час, му каза:

– Извинявай, бях много груба с теб.

– Няма нищо, – каза Гошо. – Всеки се ядосва.

След няколко дни, когато майка му дойде да го вземе, леля му го целуна с много любов по двете бузи. Гошо отвърна учтиво с целувка, но със стиснати устни.