В стаята беше мрачно и тихо. Двама мъже седяха на масата. Разговорът трудно вървеше.

Виктор бе млъкнал. Бе потъна в мисли и спомени. После въздъхна и каза:

– Само едно не мога да проумея за управляващите. Те имат най-добрите оръжия, най-добрите войници и най-добрите предприятия, които произвеждат всичко необходимо за победата над враговете.  Който открие нещо, чрез което по-бързо и масово да се избиват хора, получава почести, пари и награди

– Това добре ли е? – попита Светльо. – Не съм сигурен, че трябва непременно да има войни.

– От друга страна, – продължи Виктор, сякаш не беше чул какво каза Светльо, – те строят болници. Онзи, който намери лек срещу смъртта или по време на война лекува и храни вражески войници, също се уважава и получава награди.

– Как може хора, които извършват противоположни  дела, да се оценяват високо и да се награждават еднакво? – недоумяваше Светльо.

– И аз от това се изненадах. Веднъж попитах един от нашите учители – каза Виктор – и той не можа да ми отговори.

– За мен врагът си е враг, – каза Светльо. – Преследвам го, убивам го и изобщо не го щадя.

Виктор млъкна. Навън започна да притъмнява. Сянката на фигурата му приличаше на черна мършава птица. Той се надигна, прокашля се и пламенно каза:

– Цял живот съм се старал да правя добро над другите. Гледах да постъпвам справедливо и честно, а управниците не правят това, което повелява закона, а силата им нараства и те продължават да потискат масите по един или друг начин. Кой може да ми обясни как става така?

– Ние сме малко като овцете, – поглади брадата си Светльо. – Накъдето ни юрнат на там вървим. А ако някоя овца кривне, веднага ѝ теглят ножа.

– Какво искаш да кажеш, – засмя се Виктор, – че покорна глава сабя я не сече.

Двамата мъже вторачиха погледи в буйните пламъци на огъня в камината и замълчаха. Кой знае, може би мислите им ги пренасоха в бъдеще, в което има справедливост, истината бе на почит, а моралът има висока стойност.

Стаматов я слушаше внимателно и я наблюдаваше с интерес. Беше много по-възрастен от нея и бе видял много неща през живота си.

– Защо майка ви се е омъжила за мъж, който изобщо не е искал да си стои в къщи, а да пътешества по света? – попита я Стаматов.

– Тя не е знаела това, когато се е оженила за него, – защити Елена майка си. – Изглеждаше като мъж, който би се справил със всичко, коео би му се изпречило. Оцелявал е в джунглата само с едно джобно ножче. Това, което не можеше да преживее е заседналия живот в семейството си. Всеки ден да работи от девет до пет, за него беше ад. Опитал се да бъде добър съпруг, когато преуспял в кариерата си. Дори се преместили в столицата, но майка ми издържала, докато забременяла. Когато мама била бременна в осмия месец, баща ми получил задача и заминал. Тя си събрала багажа и си тръгнала. След това той много често идваше при нас и беше много хубаво.

– А сестра ти Елеонора?

– Ние бяхме близначки. но бяхме различни емоционално. Елеонора я нападна куче. През какво ли не мина и това я направи плашлива.

– Интересно, – не се стърпя Стаматов, – били сте различни, а обличахте ли се еднакво?

– Майка опитваше, но баща ми беше против. Той смяташе, че всеки човек е индивидуален и трябва да му се зачита това право.

Елена погледна към градината и дълго мълча. Стаматов не посмя да наруши настъпилата тишина. Изведнъж Елена трепна, усмихна се и каза:

– Той ме научи на много неща. Ловяхме заедно риба и ходехме на лов. Разказваше ми за звездите, за дивите растения, истории за далечните места, където е бил.

– А учеше ли сестра ти?

– Опитваше се, но тя не откликваше. За нея историите му й напомняха, че утре, когато се събуди, той може да е отишъл нанякъде.

– Явно ти си била негова любимка.

– Да. Той беше доминираща личност, дори когато го нямаше в къщи. Майка ми се опитваше да се справя с нещата, но не успяваше.

– Навярно Елеонора е негодувала срещу отсъствията на баща ти?

– Мисля, че го мразеше, заради състоянието на майка ми, а и той като изчезнеше, нямахме много пари.

– Баща ти малко ли изкарваше?

– Не знам, но ни изпращаше малко, а когато се върнеше ни носеше големи подаръци.

– А майка ви работеше ли?

– За малко време. Първо беше келнерка, после в една пералня, но след това започна да пие и нищо вече не я интересуваше.

– А защо баща ти се е оженил за нея?

– Тя беше много красива. Отвън изглеждаше като екзотична принцеса, но от вътре ….. нищо особено. Тя искаше мъж, който да ѝ осигури къща и всяка вечер да се прибира в дома си в пет и половина.

– И Елеонора ли искаше същото?

– Абсолютно. Тя си намери такъв съпруг, който ѝ даде всичко това.

Елена не беше млада, може би към четиридесетте, а Стаматов скоро щеше да навърши шейсет. Тази вечер ги събра една маса пред чаша бира. Те бяха напълно различни хора, имаха напълно различни интереси, но имаше нещо, което ги обединяваше и това беше самотата.

Наводнението отдавна бе отминало. Само на кметството бе останала черна диря отбелязваща, докъдето бе стигнала водата. Явно водната стихия бе надвишила човешки бой.

Тази вечер спомените отново нахлуха в главата на Лиза. Тя видя старата им къща с родителите си. Водата се покачваше и заливаше верандата.

Върховете на ябълковите дървета, бяха като зелени островчета наоколо. Клоните плаваха обсипани с плод.

Всички бяха много изплашени. Водата нахлу по тъмно. Лиза беше малка. Тя бе изтръпнала от мисълта, че все така ще бъде.

Чу как сестра ѝ извика:

– Запушете прозорците.

Но всички гледаха уплашено и не помръдваха. Водата се надигаше тъмна и не обещаваща нищо добро. Стигна до глезените.

Учеха Лиза още от малка:

– При наводнение, скачаш във водата и се хващаш за нещо, което плава.

А тя тогава питаше страхливо:

– Не можем ли да се скрием на тавана?

– Това е глупаво, когато дойде водата най-правилното решение е всеки да се хване за сандък или маса и да плува с тях.

Чу майка си как изплака:

– Сега какво да правим?

На Лиза ѝ се стори, че лицето на майка ѝ се разтегна в нетипична усмивка и изчезна.

Всичко беше минало отдавна, но този кошмар се завръщаше вечер, когато бе тъмно, а реката шумолеше наблизо.

Стела видя баща си седнал на масата да играе шах с Миро. Тя ги наблюдаваше няколко минути. Баща ѝ направи зле обмислен ход и застраши важна фигура, но Миро незабавно я взе.

– Стела, май трябваше да поискам съвет за следващия ход от теб, – някак примирено каза баща ѝ. – Ти по-добре би се справила от мен. Изглежда е от виното, замая ми се главата и не мога да мисля.

Тук ставаше дума само за шаха. Стела много добре знаеше, че баща ѝ носи много на вино, а и играта можеше да бъде спасена.

– Ако искаш, може Стела да те замести, – предложи великодушно Миро.

Възможностите на Стела  в шаха бяха скромни. Баща ѝ знаеше това, но стана и ѝ отстъпи мястото си. След това повлече крака към вратата и махна за довиждане на младите.

Изучавайки шахматната дъска, Стела набеляза стратегия, чрез която смяташе да защити територията и фигурите си.

Всяка от фигурките на шахматната дъска беше гравирана с дребни детайли. Виждаха се мантии, ризници и лица със човешки черти.

– Прекрасен комплект, – отбеляза Миро, след като забеляз как Стела оглежда фигурите. – В къщи имаме един издялан от дъб и орех, но той не е така добре изработен. Този от слонова кост ли е направен?

Стела кимна с глава.

Миро побурна с пръст своя цар.

– Ти си на ход, Стела.

Тя вдигна пешка, войн украсен с резбован щит и шлем. Миро потропваше с пръсти, докато я наблюдаваше. Стела видя шанса си, премести пешката, за да плени офицера му.

Миро мълчаливо повдигна едната си вежда. Той плъзна един топ от задната редица и го постави между царицата и офицера ѝ. Този единствен ход застрашаваше двете ѝ фигури. Тя не бе предвидила това.

Стела се намръщи. Ако премести едната фигура извън опасността, той ще да ѝ вземе другата. Тя се надвеси напред и огледа дъската. После грабна царицата си, взе неговия топ и погледна тържествуващо към Миро.

Той снизходително наклони глава и вдигна нерешително ръце от шахматната дъска. После взе коня си, скрит между пешките ѝ и един офицер и грабна царицата ѝ.

– Внимавай, – промърмори Миро, – Понякога един скромен войн може да направи бърз ход, за да завладее царицата.

– Доста дръзки думи, – скръцна със зъби Стела.

Тя съсредоточи вниманието си към дъската, а Миро се облегна назад в стола си. Стела осъзнаваше, че падането на царицата, отслаби много позициите ѝ.

– Внимавай, погрижи се за царя си, – учтиво я предупреди Миро.

Стела видя опасността и пребута една пешка, за да защити царя си, но това беше напълно безполезно. Скоро нейния цар беше пленен.

– Да изиграем още една игра, – предложи Миро.

Стела блъсна фигурите и стана. Нямаше повече смисъл да играят. Тя не обичаше да губи, дори и когато осъзнаваше, че е по-слаба. Но Моро беше търпелив и чакаше, рано или късно тя щеше да стане негова жена.

През 2007 г. Джовани Мария Пала, италианския експерт по компютърни науки и музикант е казал, че е намерил музикални ноти в известната картина на да Винчи, наречена „Тайната вечеря“.
Според Пала, ако нарисуваме петолиние в долния край на картината, ръцете на Исус, ръцете на неговите апостоли и хляба на масата изобразяват музикални ноти, които могат да се разберат, ако се чете от дясно на ляво.
Да Винчи е бил известен с любовта си към музиката. Той включвал музикални загадки в своите записки, които е трябвало да се четат отдясно на ляво.
Алесандро Везоси директор на музея в Тоскана, посветен на Леонардо да Винчи, сметнал, че предположението на Пала е „вероятно“. Везоси е казал, че да Винчи е свирел на арфа и е направил на няколко фрагмента за други музикални инструмента.
– Винаги съществува риск да се види, коквото не е там, но интервалите в картината са разпределени хармонично, – е казал Везоси. – Там, където са налице хармонични пропорции, винаги може да се намери музика.