Стефан бе едва четиригодишен, но загуби подвижността си. Това бе много болезнено за малчугана.

– Нима никога повече няма да тичам? – питаше Стефан със стаен страх.

Лекарят бе категоричен:

– Мускулна дистрофия на Дюшен.

Родителите се заинтересуваха веднага:

– Какво следва по-нататък?

– Това е прогресивно заболяване, което дегенерира мускулите.

Всички бяха в шок.

Родителите се посъвзеха и започнаха да обсъждат със лекаря нуждата от инвалидна количка.

Стефан запротестира:

– Няма да използвам такова нещо.

Приятели заедно със семейството се молеха за малкото момче и събираха средства за професионално обучено служебно куче, което да му помага да стои извън инвалидната количка възможно най-дълго.

Стефан прие без ропот лечението си. Той често пееше и прославяше Бога независимо от трудните дни, през които преминаваше.

В един много тежък ден, Стефан прегърна майка си и каза:

– Радвам се, че в рая няма Дюшен.

Това малко момче имаше трайна надежда, която го укрепяваше в неизбежно трудните дни.

Когато чакането ни се стори „твърде трудно“ или „твърде дълго“, можем да изпитаме мир, защото Божието обещание ще бъде изпълнено.

Какъв ден!

Елена влезе в сградата набързо и почти се затича към работното си място. Ръцете и бяха препълнени с различни найлонови торбички. Бе взела всичко, нищо не бе излишно.

Тежката чанта, която бе преметнала през рамо се плъзгаше надолу. И тъй като нямаше свободна ръка, за да я вдигне, тя се спусна чак към лакътя.

Пред нея крачеше друг служител, който също бързаше.

Тежката врата се блъсна в рамката зад тях и се затвори.

– Ето това е животът ми напоследък, – промърмори тихо Елена, – забързан и натоварен. Боря се. Стремя се и какво ….? Нося повече отколкото мога и вечно се чувствам една крачка назад. Това ли Бог е отредил за мен?

Тя знаеше, че това не е вярно, но бе подтисната и разочарована.

Елена седна на стола пред бюрото си, захлупи глава върху ръцете си и безшумно се разплака.

Изведнъж познатият Глас ѝ прошепна нежно:

– Познавам те от утробата на майка ти. Докато вдъхвах живот в теб, Аз се усмихвах. Гордеех се за бъдещето, което беше пред теб. Знаех предизвикателствата, с които ще се сблъскаш, грешните решения, които ще вземеш. Очаквах сълзите на съжаление, които ще изплачеш, а също и годините, които ще пропилееш, преследвайки неща, различни от Мен. Бях с теб, когато бе изтощена, дори в страха ти.

Елена вече не плачеше, тя слушаше, а Гласът продължаваше:

– Всеки момент, всяко предизвикателство, всеки триумф, всеки провал са допринасяли, за да Ме опознаеш по-добре. Не съм те оставял сама, нито съм те изоставял. Когато се чувстваш претоварена, просто знай, че съм до теб и заедно можем повече.

Елена се усмихна и прошепна:

– Благодаря ти, Господи!

Днес бе хубав слънчев ден, но толкова неочаквано лоши неща се случиха на Лора в училище, че тя се огорчи и отчая.

Когато се прибра в къщи тя се опита да прикрие разочарованието си с надежда, но майка ѝ надушваше неприятностите отдалеч.

Тя погледна дъщеря си и попита:

– Какво се е случило? Имаш някакъв проблем?

Лора се опита да се усмихне, но майка ѝ добави:

– Преди да ми кажеш, че няма нищо, не забравяй, че съм твоя майка. Аз те родих и те познавам много добре.

Така си беше. Майка ѝ винаги бе до нея в моменти, когато тя имаше най-голяма нужда от нея.

По този начин, дори много повече, Бог ни познава отблизо. Той знае ставането и сядането ни. Вижда мислите ни отдалеч, преди да сме казали или направили нещо опирайки се на тях.

Той знае желанията и копнежите ни. Не можем да излезем извън границите на Неговата изобилна любов и грижа.

В Него намираме утеха, независимо къде се намираме и през какви обстоятелства преминаваме.

Когато Го призовем в молитва, Той ще ни предложи любовта, мъдростта и напътствието, от което в дадения момент се нуждаем.

Пепи и Дани бяха много развълнувани:

– Ще ходим да видим акулите.

– Някои са ги галили.

Майка им Мариана бе много неспокойна и притеснена от приказките им, особено желанието им да погалят акулите, но беше им обещала, че ще посетят заедно аквариума и тръгнаха.

Когато стигнаха там, Мариана попита един от служителите:

– Тези същества някога да са откъсвали пръсти?

– Не се притеснявайте, госпожо, акулите скоро са били хранени, а след това им е дадена допълнителна храна.

Малко успокоена Мариана въздъхна:

– Няма да хапят, защото не са гладни. Това е добре.

– Има една поговорка, – засмя се служителят, – „Наситената душа се отвръща и от медена пита, а на гладната душа всичко горчиво е сладко“.

Гладът, това чувство на вътрешна празнота, може да намали нашата проницателност, докато вземаме решения. Убеждава ни, че е добре да се задоволяваме с всичко, до което можем да достигнем, дори и да отхапем от някого.

Бог иска да живеем живот, който не се ръководи от нашите апетити. Желанието Му е да бъдем изпълнени с Христовата любов. Така всичко, което правим да идва от мира и стабилността, която Той ни осигурява.

Когато сме безусловно обичани, ние ставаме внимателни спрямо „сладките“ неща в живота като постижения, притежания, …

Само връзката с Исус носи истинско удовлетворение.

Михаил откак се помнеше все носеше очила, но скоро ги замени с контактни лещи.

Един ден, докато си миеше ръцете в банята, падна едната му контактна леща.

Опита се да я намери, като застана на колене и зашари наоколо с ръце.

Майка му влезе и попита:

– Какво правиш?

– Падна ми едната леща, – обясни смутено Михаил.

И тя коленичи, огледа се и бързо забеляза това, което бе изгубил синът ѝ и бързо му я подаде.

Михаил изненадано попита:

– Как намери контактната ми леща толкова бързо? Аз я търся поне от десет минути.

– О това е много лесно, – засмя се тя. – Ти търсеше лещата си и се надяваше, че ако не я намериш аз ще я заменя с нова. А аз си помислих колко много пари отново трябва да дам за подмяна на изгубената, а това са средствата за продуктите за следващата седмица. Именно там е разликата.

Нашият фокус често се определя от нашите нужди.

Майката осъзна колко е важно да се намери контактната леща и това подобри способността ѝ да се фокусира. В резултат на това тя откри точно това, което търсеше.

Върху какво точно се съсредоточваме в живота си, има голямо значение за нас.

Ако фокуса ни е върху лекомислени желания или лични амбиции, а не върху Божието царство, ще изпуснем не само Него, но и всички онези неща, за които сме се надявали да постигнем.

Следователно нашият фокус трябва да бъде винаги в правилната посока.