В част от семейство Стоянови се зароди желание да си имат котка. Майката и децата бяха „за“ домашен любимец, но бащата бе против.

Най-накрая Антон, главата на семейството се съгласи с уговорката:

– Добре, имаме нужда от помощ за намаляване на популацията от мишки в нашия дом.

Решено бе котката да се вземе от местния приют за животни. Така щяха да подкрепят добрата кауза.

Там си избраха възрастна черна котка.

От приюта им дадоха строги инструкции:

– Още от първата седмица трябва да установите определен режим на хранене.Така котката научава, че вашия дом е мястото, към което тя принадлежи и че винаги там ще намира храна и ще бъде безопасно за нея.

– Ако я храним без режим, тя няма ли да разбере това? – попита Антон.

– Не, – усмихна се служителката от приюта, – но ако реши да се скита, тя винаги ще се връща във вашия дом.

Антон вдигна рамене и добави:

– Щом е необходимо …., но това няма значение, за нея ще се грижат децата и жена ми.

Ако не познаваме истинския си дом, завинаги сме изкушени в напразно търсене на доброта, любов и смисъл на живота си.

Има много гласове, които ни примамват с лесни обещания да решат проблемите ни или да ни осигурят „мъдрост“ за вълнуващо бъдеще, но ако искаме да живеем наистина, трябва да останем в Исус.

Марта празнуваше стогодишния си рожден ден. Тя отгледа три момчета сама, когато остана вдовица на тридесет и пет години.

На този ден я изненада един от синовете ѝ със своето изказване:

– Мама бе пример за мен в постоянство и вяра. Тя се е молила за мен през целия ми живот. Когато попаднах в киното, молитвата ѝ за успех и спасението ми ме следваха навсякъде. Благодаря на майка ми, че направи всичко което можеше за мен, а Бог подейства да бъда това, което съм днес.

Молитвите на тази жена бяха не само за спасение на синовете ѝ, а и да си намерят благочестиви съпруги.

Не винаги получаваме отговор на молитвите си по начина, по който бихме искали.

Подобно на тази майка, ние трябва да продължим да се молим за болните и тези, които са в беда.

Когато общуваме с Бог чрез молитва като нея, ще намерим насърчение, мир и увереността, че Бог работи в живота ни.

Нека се молим и да не се отказваме лесно.

Молитвите ни намират път до грижовното сърце на Бога, а Божията любов ще ни помогне да издържим през каквото ѝ препятствие да преминаваме.

Бе слънчево. Това предразполагаше за повече срещи и разговори.

Мишо и Дечо седяха в парка и тихо разговаряха.

– Знам, че си счетоводител в банка, а жена ти какво работи? – попита Дечо.

– Тя не работи.

– Как така не работи? – изненада се Дечо. – Все се занимава с нещо.

– Тя си е в къщи …

Дечо се усмихна и попита:

– Кой прави закуска сутрин?

– Жена ми, защото тя не ходи на работа.

Дечо недоволно присви очи.

– Кога става жена ти?

– Събужда се рано, защото трябва да приготвя обяд за децата. Проверява ги дали са добре облечени и сресани. След закуска, следи да си измият зъбите и да дали всичко е прибрано в раниците за училище. Буди бебето, сменя памперса и дрехите му. Кърми го и прави закуска, всичко едновременно, – безизразно изброява Мишо.

– Кой води децата ви на училище? – У Дечо вече се усещаше напрежение.

– Жена ми ги кара до училището, нали тя не работи.

– След като децата си на училище, с какво се занимава тя?

Мишо махна с ръка и веднага отговори:

– Винаги намира какво да прави, докато е навън. Плаща сметки или отива в супермаркета. Като забрави нещо се връща отново.

– С Бебето?

– Разбира се с него, – потвърди Мишо. – След като се прибере, храни бебето, сменя памперса му и го слага да спи.

– Навярно тогава идва ред и тя да си почине?

– Не, – завъртя отрицателно глава Мишо, – Докато то спи, тя мие чиниите, оправя прането и чисти из къщата.

– А ти какво правиш, след като се върнеш от работа? – иронично го изгледа Дечо.

– Почивам си. Уморен съм. Цял ден съм работил.

– А жена ти?

– Прави вечеря, сервира на мен и децата, мие чиниите, подрежда масата. Изхвърля боклука. Разхожда кучето. Помага на децата да си легнат, дава им топло мляко. През нощта става да кърми бебето, да сменя памперса му ако е нужно.

– И на това му викаш, „тя не работи“?! – Дечо бе готов да удари един шамар на Мишо, но се въздържа.

Имаше ли смисъл?!

Този човек не осъзнава какво безценно съкровище има у дома си.

Радвайте и оценявайте Вашите съпруги, майки, баби, лели, сестри, дъщери, защото тяхната саможертва е безценна.

Жената е като солта. „Присъствието ѝ не се помни, но липсата ѝ прави всичко безвкусно“!

Това бе едно дълго лято за Кирил. Мечтата му бе да има велосипед.

– Всички останали деца в квартала имат най-готините, най-новите, най-лъскавите най-добри велосипеди . . . освен мен, – често си повтаряше той.

Кирил гледаше как приятелите му се събираха заедно и караха колелета по неговата улица, а той само въздишаше.

Родителите му купиха нови елегантни дрехи, но това не го зарадва особено. Никакво внимание не им обърна.

– Парцали разни, сякаш си нямам други, – мърмореше недоволно Кирил под носа си.

Цупеше се и бе неблагодарен.

Но Кирил не знаеше, че го чака изненада на тавана, чисто нов велосипед, който му подариха на рождения ден.

– Дълго се надявах, докато накрая се отчаях и престанах да очаквам велосипед, – призна Кирил пред родителите си.

– Просто понякога не разбираме и не виждаме, …. особено когато нещата не вървят добре, – усмихна се баща му.

– Бог ме познава и знае всичко, което желая. Защо тогава ме държи в напрежение, което понякога достига до отчаяние? – попита Кирил.

– Бог смесва добрите и лошите преживявания в живота за наше добро, – каза баща му.

– Защо трябва да ги смесва? – Кирил сбърчи нос.

Майка му го придърпа да седне до нея и започна кротко да обяснява:

– Представи си, че правим торта. Вземаме брашно. олио, яйца, захар, …и всички необходими съставки. След това ги смесваме и се получава вкусна смес, която печем. А сега погледни, ако всяка от тези съставки изядем поотделно, ще бъде ли толкова вкусно? Не, нали?!

– Бог взема чакането ти на нов велосипед и го превръща в добро, – бащата разроши с длан косата на сина си.

– Това означава да се доверя на Бога и да Му бъда благодарен и тогава, когато изглежда, че нещата не вървят, – Кирил започна да разсъждавана глас. – Той кара всички неща да работят заедно за добро, защото ме обича.

Родителите му кимнаха с глава, те бяха напълно съгласни с него.

Щом влезе в стаята, Наталия веднага забеляза счупената ваза. Тя погледна към дъщерите си и смръщи вежди.

Марта веднага посочи с пръст сестра си Ема и извика:

– Тя го направи.

Ема първоначално се сви, а после се усмихна хитро и каза:

– Нашият братовчед Тони беше.

Трябва да отбележим, че Тони бе с майка си на стотина километра от дома на двете палавници. Освен това, той още не можеше да ходи, а само протягаше ръчички и гукаше.

При второто обвинение Наталия не успя да прикрие усмивката си.

Тя прегърна двете си дъщери. Настани ги на коленете си и добави:

– Това да се обвинява някой друг е много стара история.

Марта изпляска с ръце нетърпеливо:

– Разкажи ни, моля ти се.

А Ема старателно се приготви да слуша.

– Имаше една красива градина, в която Бог бе поставил Адам и Ева и им бе поръчал: „От всяко дърво можете да ядете, но само от това не“. Змията излъга Ева, че ако изяде един от забранените плодове, няма да умре, даже ще стане като Бога. Така тя щеше да познава доброто и злото като Него. Ева яде и даде на Адам. Когато Бог ги попита дали са яли от дървото, забранено за тях, те изобщо не се засрамиха. Адам обвини Ева, че тя му е дала плода, а Ева каза, че змията е виновна.

– И какво е станало с тях? – попита Ема.

– Бог ги изгонил от градината, – поясни майката.

– Но нали те не са излъгали, – опита се да ги оправдае Марта.

– Да, змията подведе жената, но решението дали да го направи бе на Ева, – поясни Наталия.

– И Адам сам е решил да яде от плода, Ева не го е накарала насила да направи това, – обади се след размисъл Ема.

– Лесно е да прехвърлиш вината си на някой друг, но по-честно би било да поемеш отговорност за грешките си, – каза Наталия.

Двете момичета наведоха глави.

– Мамо, ние се сбихме с Ема и … не разбрахме, как вазата падна.

– Вероятно някоя от нас я е бутнала …. без да иска, – Ема сбърчи нос и бе готова да се разплаче.

– Прощавам ви, – топло се усмихна Наталия и ги притисна силно до себе си.

Момичетата се усмихнаха, а Марта каза:

– Ще признавам вината си и няма да обвинявам друг …

– И аз, – подскочи покрай нея Ема.

Често ли се опитвате да прехвърлите вината си другиму?

Когато обвинявате друг, вие се отказвате да се промените.