Тя беше малка звезда, но мечтаеше да помага на хората. Когато чу желанието ѝ, майка ѝ се скара:

– Ти не бива изобщо да се доближаваш до Земята. Огънят ти ще я изпепели.

– Но аз искам да помогна на хората, – противопоставяше се звездичката.

– Е, – примирено въздъхна майка ѝ, – Можеш да им подариш малка искрица, която да възпламени огън в сърцата им.

И звездичката постъпи точно така.

Нейната искра достигна до Земята и запали огън в сърцата на хората.

Людете изправиха глави. Очите им засияха. И те започнаха нещо ново, което не бяха правели преди.

– Ще напишем поезия изпълнена с любов и нежност, – казаха едни.

– Ще издигнем великолепни сгради, – добавяха други.

А трети обещаваха:

– Ще засадим безплодната пустиня.

Мечтите им нямаха чет.

Измина цяла година.

Звездичката забеляза, че много малко от хората се заловиха истински да претворят мечтите си. Повечето от тях забравиха за тях.

Неудовлетвореността се загнезди в сърцето на звездичката.

Един ден тя изплака мъката и болката си пред майка си:

– Запалих милиони сърца, но повечето угаснаха. Навярно искрата ми е била слаба.

– Не тъгувай, – каза майка ѝ. – Ти можеш да запалиш хиляди сърца, но всяко от тях трябва да се постарае само да поддържа този огън.

Габи бе майка на четири малки деца. Тя бе чула ясно от амвона:

– Всеки християнин е призван да има лична връзка със Бога.

Тя бе усещала неговото присъствие, жадуваше да го познава повече, но си казваше:

– Как бих могла да намеря време и сили да опозная Бога? Всичкото ми време е заангажирано с децата и дома.

Но желанието ѝ бе толкова голямо, че тя си устрои кътче в малкия килер под стълбите.

Сложи там малък плот, който подпря с пънчета от двора. Прибави и един стар стол, който вече не използваха. До този момент той събираше само прах на тавана.

На плота постави Библията си, учебни помагала, листове за писане и химикалка.

Вечерта нави часовника за четири часа и си легна.

Когато алармата възвести, че е време за ставане, Габи нямаше никакво желание дори да отвори очи, но си каза:

– Поставила съм си цел. Няма да се откажа толкова лесно.

Трудно бе, но се измъкна изпод топлата завивка. Тъмния и мрачен килер изобщо не поощри усилията ѝ, но тя бе взела решение и няма да отстъпи.

Очите ѝ едва гледаха, не можеха да се фокусират върху текста, който искаше да прочете.

Като начало започна да пее. Това малко я поразсъни. След това взе Библията и започна да чете на глас. Поне бе будна.

Няколко сутрини повтори процедурата. Така започна упорита борба с натрапчивата мисъл:

„Няма смисъл. Не мога да успея. Имам желание, но ….“

– Господи, – извика Габи, – помогни ми, да Те опозная още по-добре. Сама не мога да се справя. Нужен си ми повече от всякога.

Измина месец и Габи усети радостта от дисциплината, която си бе наложила.

Тя вече спонтанно разчиташе на Божия Дух, който ѝ разкриваше мислите и намеренията на Отец. Писанията за младата майка оживяха. В молитвите си стоеше дръзновено пред Бога и получаваше попросеното.

Филип бе непослушно малко момче.

Кажеха ли майка му или баща му:

– Не пипай! Ще пострадаш!

Малкият герой се правеше, че не ги чува и отиваше точно там, където не му позволяваха и взимаше нещото, без да се притеснява, че може да му се случи нещо лошо.

Един ден баща му си каза:

– Не може така. Филип трябва да се научи, че децата, особено малките, е нужно да слушат родителите си.

Майката се съгласи.

Бащата сложи парче суров лук на масата и каза на сина си:

– Не пипай!

Очите на Филип се ококориха. Той бързо стигна до масата и сграбчи парчето лук.

И с нетърпение го ръфна, но ….

От нещото му залютя. Очите му се насълзиха и със замах хвърли парчето лук далеч от себе си.

Филип бе изпитал неприятни чувства, но това бе едно добро наказание за нарушената забрана.

Когато дойде време да го хранят, малкият герой с недоверие се отнесе към лакомството, което му подаваше баща му.

Филип бе готов да се слее със стената, на която бе опрял гръб, но не и да отвори уста.

„Ами ако това е пак някаква гадост“, – помисли си малчугана.

Наблюдавайки добродушното усмихнато лице на баща си, Филип се престраши и пое предложеното ястие. Недоверието се бе стопило.

През следващите дни чуеше ли предупреждението:

– Не пипай!

Филип веднага слагаше и двете си ръце зад гърба си и се отдалечаваше много бързо в обратна посока.

Лятото бе в разгара си. През деня бе горещо и задушно, но вечерите бяха прохладни.

Ана излезе на верандата и включи лампата.

Около светещото кълбо веднага се навъртяха насекоми и всякакъв вид мушици. Те пърхаха и се изместваха. Стараеха се колкото се може по-близо да се разположат край светлината.

– Не съм ги канила, – възкликна Ана, – нито съм им надявала примка, за да ги придърпан насам, но …… прииждат още.

Майка ѝ, която също излезе на верандата се засмя и утешително каза на дъщеря си:

– Светлината ги привлича.

– Но те са стотици….., – ужасена ги наблюдаваше Ана.

– Виж там където е по-тъмно се мяркат едно две най-много. Май тъмнината не им харесва много, – усмихна се майката на Ана.

– Всичко, което трябва да направя, – въздъхна дълбоко Ана, – е да изгася лампата.

Днес хората живеят в „тъмнина“, но се привличат от светлина.
Нека свети вашата светлина, издигнете я високо.

Не е нужно да говорите много умно, да изучавате как да прилагате различни прийоми, за да свидетелствате на постмодерния човек.

Достатъчно е да включиш светлината си, те ще бъдат привлечени от нея.

Деси не можеше да сдържи сълзите си и тихо заплака. Майка ѝ отиде при нея и я прегърна.

Тя бе чула грозния възглас на едно надменно момиче, което бе минало край тях:

– Колко е дебела, – бе се изсмяло момичето. – Освен това е и грозна. Как може с такова телосложение и лице да се мярка пред хората.

Майката на Деси настигна момичето и се обърна със спокоен глас към него:

– Не е любезно да говориш така. Това е неучтиво и грубо. Извини се на дъщеря ми.

Внезапно към майката на Деси и надменното момиче приближи една жена, която веднага се развика:

– Не закачай дъщеря ми. Тя е казала самата истина. Защо трябва да се преструва?

Жената хвана демонстративно дъщеря си за ръката и без угризение, колко дълбоко е наранено друго дете, сърдита си тръгна.

– Това момиче ще израсне с мисълта, че няма да има последствия за негативното му поведение. Колко жалко – поклати глава майката на Деси.

– Мамо, – Деси се притисна към майка си и я прегърна, – тя не е лошо момиче, просто така са я научили.

Не е лесно да си родител. Особено за тези, които стават такива без да желаят това.

Никой не носи отговорност за неуспеха във възпитанието на вашите деца, скъпи родители, освен вас.