Това беше трудна епоха. Време на мрак. Индулгенциите не бяха рядкост. Те „премахваха“ наказанието, което се очакваше за грешниците.

Търговията с индулгенции се бе превърнала в бизнес за папите. Тя бе станали източник на допълнителни приходи. Разпространителите на индулгенции заблуждаваха хората, че чрез тези листове хартия се премахва чувството им за вина.

Най-обикновените люде ги купуваха с една криворазбрана осведоменост:

– Индулгенциите опрощават греховете на живите и душите в чистилището.

Йохан Тецел, прословут амбулантен търговец най-вече на индулгенции, бе измислил една лесно запомняща се мелодия: „Кога монетата в ковчежето издрънка, душата от чистилището е навънка“, но това съвсем не бе така.

Свещеникът Мартин Лютер бе възмутен от тази практика и прикова своето предизвикателство за дебат на вратата на църквата във Витенберг. То се състоеше от 95 тезиси.

Той не можеше да стои спокойно и да гледа това издевателство над хората, затова и думите от тезисите звучаха мощно:

“ Когато нашият Господ и Учител, Исус Христос, каза: “ Покайте се „, Той призова целия живот на вярващите да бъде покаяние“……

“ Тези, които вярват, че могат да бъдат сигурни в своето спасение, защото имат индулгенции, ще бъдат проклети за вечността заедно със своите учители“…….

“ Истинското съкровище на църквата е най-святото Благовестие и Божията благодат“…..

Когато копие от тезите най-накрая стигнаха до Ватикана, Лъв Десети им се присмя:

– Ах, мрънканията на пиян немски монах. Той ще мисли по по-различен начин, когато отрезнее.

Папата явно подцени изобличението на монаха.

За Лютер, който наскоро беше дошъл до разбирането за оправданието чрез вяра, индулгенции бяха измама.

Христовата кръв, а не парите дадени за закупуване на извинение от греха, освобождават човека от чувството за вина.

В крайна сметка дебатът доведе до разцепление в църквата.

Вече се стъмваше по-рано. Денят  намаляваше, това уязвимо се усещаше, но това не пречеше на дядо Богомил да се събира с внука си Минко и двамата да беседват на различни теми.

Този старец беше пътешествал из целия сват и бе видял много неща. А внукът му бе жаден да чуе за далечни страни, странни обичаи и невероятни явления.

И така тази вечер дядо Богомил започна разказа си:

– Едно от любимите ми места е горичка, намираща се край река. Това е едно спокойно място и има много дървета. Те преживяват зимата и празнуват лятото. И всичките са изкривени или наведени. Там няма идеални дървета.

– Какво толкова ти харесва в тези дървета? – попита Минко.

– Въпреки че са такива, те осигуряват идеално място, в което се чувстваш спокоен, – каза старецът вдъхновено.

– Защо ми разказваш всичко това? – Минко знаеше, че дядо му току така не му разказва едно или друго.

– Човечеството е като тази горичка от дървета. Въпреки че се опитваме да стоим изправени, никой от нас не успява. Всички се изгърбваме и навеждаме. Ние сме колекция от наведени и огънати дървета. И това е добро.

– Че какво му е доброто?

– Има красота в нашето огъване. Така че наслади се на обществото на огънатите дървета.

– И как да го направя?

– Отрежи от хората отпуснатостта им. Намали количеството любими мазоли. Бъди търпелив със всеки и домашните му любимци.

– Аха, – каза Минко, но почти нищо не разбра.

– Светът, с всичките му странни хора, е прекрасно място за живеене. И колкото по-рано успеем да намерим красотата в людете, толкова по-щастливи ще бъдем.

На мегдана пред селския ресторант нямаше много хора. Дали жегата ги бе разпръснала или предпочитаха хладните вечери не знам, но по това време само един-двама седяха на масите отвън и тихо си приказваха.

Днес дядо Ганчо и чичо Стоил бяха седнали точно под големия орех на сладка приказка. Като отговорни люде, те обсъждаха политическата обстановка у нас и в света. Не оставяха на заден план и злободневните ежедневни проблеми.

– Днес над семейните ценности е надвиснала огромна заплаха, – въздъхна тежко чичо Стоил.

– Тази угроза е може би най-страшната, – поклати тъжно глава дядо Ганчо. – Такава до сега не е имало в историята на човечеството.

– Виж само какво става у нас, – посочи с ръка неопределено на някъде Стоил. – По необходимост или по собствено желание, жените ходят на работа.

– И техния брой е много по-голям от преди, – допълни дядо Ганчо.

– Много от тях изпитват чувство на вина пред децата си, – продължи приказката си чичо Стоил. – тези неоформени още създания прекарват времето си в детската градина или училище, а после се завръщат в празния си дом.

– За много жени, да не говорим за мъжете, – махна с ръка дядо Ганчо, – издигането в професията и създаването на кариера, са станали много по-важни от взаимоотношенията в семейството.

– Чудно ли е тогава, че има толкова много проблеми в семейството? – попита Стоил.

– Как не осъзнават, – сбърчи големите си вежди дядо Ганчо, – че всяко материално постижение е краткотрайно, а децата са съкровище, чиято стойност е вечна.

– Ние сме отговорни преди всичко за това, – подчерта чичо Стоил, – нашите деца да растат в дом, където се почита Бога и царува Христовата любов.

– Така е, – съгласи се дядо Ганчо, – но де акъл за всичко това.

Тодор се бе родил в бедно семейство, но бе осиновен от по-богати хора в големия град. Спомените от занемарения квартал, превърнал се в клоака, поглъщат живота на безброй мизерстващи и болни хора, не го напускаха.

Той правеше планове да завърши образованието си, да спести пари и да се върне да помогне на тези, които бяха изхвърлени от всички, като ненужни и непотребни.

Един ден Тодор видя как едно момиченце протягаше слабата си ръчичка към жена през дрипите, на която прозираха синини от натъртвания и рани.

Детето хленчеше:

– Мамо, гладна съм! Искам сега да ям ….

Той си спомни за времето, когато още не бе осиновен, как с братята си и сестра си ровеше в контейнерите, търсейки нещо за ядене. Понякога това бе парче мухлясал хляб или изгнили плодове и зеленчуци, които се разпадаха в ръцете им щом ги докоснеха. Но макар и да слагаха нещо в устата си, то не задоволяваше глада им.

И Тодор реши:

– Тези хора не могат да чакат с години някой да им помогне. Ще започна веднага.

Нямаше време за повече отлагане, Бог Го зовеше да помогне на тези изтерзани и измъчени люде.

И той започна да посещава едно сиропиталище, където пое да се грижи и обучава една група деца.

Нашата вяра в Исус Христос ни дава големи предимства, като взаимоотношение с Него, изобилен живот и бъдеща надежда. Но каква полза ще имаме от това, ако не достигнем и не помогнем на нуждаещите се.

Чувате ли мнозина гласове ви зоват:

– Гладни сме!

По празниците и в неделите обикновено е много шумно край църквите. Множество хора се усмихват едни на други и се поздравяват.

Днешния ден бе слънчев и храмът бе привлякъл множество люде. Павел и Филип присъстваха на богослужението в църквата. Те също, като повечето излизащи от храма, бяха радостни и весели.

– Когато влязохме в църквата наблюдава ли хората там? – попита Павел.

– Какво толкова, обикновени хора, – вдигна рамене Филип.

– Тези, които си спомнят за Разпнатия са с широко отворени очи и Го очакват – отбеляза Павел. –  Те не се прозяват. И се надяват с радост да получат подарък от самия Цар.

– Не всички са еднакви. На тези, които виждам само храма, очите им бродят нагоре надолу, – разкри най-накрая своите наблюдения и Филип. – Техните уста са отворени, но те не пеят, а само се прозяват.

– Човек не трябва да се отегчава особено по време на богослужение, – вметна Павел.

– Все пак са се намерили люде, който са дошли да почетат Невидимият – подчерта Филип.

– А тези, които са Го видели, не могат да Го забравят, – добави Павел.

– Такива идват в храма не заради самата сграда или да намерят някаква утеха, а заради Него, – отбеляза Филип.

– Един вижда архитектурата на храма и си казва: „Каква красива и голяма църква!“ А друг вижда Христос и изрича възхитен: “ Какъв велик Спасител!“ – заключи въодушевено Павел.