Румен приближи до дядо Матей и попита:

– Ако човек живее праведно, но е невярващ, той за Бога по-лош ли е от кой да е вярващ?

– Бог е любов, – каза дядо Матей. – Той обича всички хора, без да дава предпочитание на вярващите.

– Тогава каква е разликата? – попита Румен.

– Да приемат и отговорят на тази любов могат само вярващите в Бога, – отговори дядо Матей. – За невярващите всичките действия на Божията любов са случайност или късмет.

Пиков час. В препълненото метро влезе прекалено висок плешив мъж. Повечето от пътниците го възприеха като наркоман или психично болен.

Мъжът се държеше доста странно, действаше агресивно. Действията му бяха хаотични. Той викаше високо, без специално да се обръща към някого.

В ръката си държеше нещо остро, което не се виждаше добре какво е. С него можеше спокойно да нарани някой.

Всички пътници седяха неподвижно и се страхуваха да кажат нещо, за да не привлекат вниманието му. Хората бяха объркани и не знаеха какво да правят.

Една възрастна жена протегна ръка към обезумелия мъж.

– Тя е луда, – прошепна някой зад гърба ѝ.

Възрастната жена хвана внимателно грамадния мъж за ръка. Пътниците седяха като на тръни. За изненада на всички, мъжът се успокои и седна на пода. Очите му се напълниха със сълзи.

Тази жена разбираше, че този мъж можеше да я нарани, но за нея бе важно той да не се чувства самотен….

Преди да слезе от метрото чудакът се обърна към възрастната жена и спокойно каза:

– Благодаря ти, бабо.

Жената му се усмихна. След това погледна останалите в метрото и каза:

– Аз съм просто майка. Разбирах, че в този момент той имаше нужда някой да го прегърне, да му покаже любов. Чувстваше се самотен и изолиран от останалите…..

Не подминавайте чудаците, те се също нуждаят също от любов!

Здрача се спускаше бавно над града. На небето една след друга се запалваха безброй звезди. Градът уморен от шумотевицата на деня затихна.

И там на най-горния етаж на една стара къща живееше Мартина. В нея се бе натрупало множество обиди и отчаянието силно я гнетеше.

Тя отвори прозореца и се качи на покрива. Студен вятър развя косите ѝ. Мартина седна на керемидите и обгърна коленете си.

– Какво чакам? – каза си тя. – Ще скоча долу и ще се избавя от проблемите си.

Вятърът се засили и започна силно и безжалостно да се блъска в тялото ѝ, сякаш бе разбрал намеренията ѝ и искаше да ѝ помогне по-бързо да ги реализира.

Мартина се загърна в дрехата си и отчаяно прошепна:

– На никого не съм нужна. Всички ме мразят.

Мартина не приличаше на останалите си връстници, беше някак по-различна и останалите я избягваха. Родителите забързани нанякъде, желаещи да изкарат много пари, забравяха да обърнат внимание на порасналата си дъщеря.

– Кой ли ще съжалява за мен, ако умра и изчезна от този свят? – Мартина изливаше спонтанно болката си, ….. но изведнъж трепна. – Ами баба? Ще издържи ли сърцето ѝ?

И тя видя топлите очи на възрастна жена, добродушната ѝ усмивка, разперените ѝ ръце готови винаги да я прегърнат и закрилят. Баба ѝ бе единствения човек, който истински я обичаше.

– Ако го направя, – каза си Мартина, – ще ѝ причиня огромна болка.

Девойката погледна надолу. Улиците чернееха, потънали в дълбок сън. Чу се лай на куче.

И Марина  си спомни за онова малко кученце, което бе намерила на пътя. Тя го приюти наблизо в една изоставена барака, защото, не ѝ разрешиха да го внесе в къщи. Често ходеше при него и му носеше храна. То въртеше опашка и радостно подскачаше край нея. Любовта и предаността на  това четириного създание не веднъж бе сгрявало душата ѝ.

– Какво ще прави то без мен? Кой ще му носи храна? Ще погине самичко.

Колко време бе седяла на покрива Мартина не знаеше, но на хоризонта се появи светлина и звездите почнаха да избледняват. Първите лъчи на слънцето докоснаха премръзналото ѝ тяло. Роди се новият ден.

Мартина погледна към събуждащи я се град. Светлината постепенно оживяваше градския пейзаж.

– Каква красота! – По лицето ѝ се разля ведра усмивка.

На сърцето ѝ почука Надеждата и ѝ прошепна:

– Не трябва да се отчайваш. Животът не е толкова лош, ако се вгледаш внимателно в него, ще откриеш колко добро се таи там. Само трябва да пожелаеш да го забележиш.

Мартина се усмихна, разкърши схванатите си ръце и весело прибави:

– Самоубийството не е изход от неизбежните сътресения в живота. Всеки преминава през такива. Искам да се науча да се наслаждавам на всеки ден, да обичам живота.

Мартина се вмъкна през прозореца на стаята си и се приготви да започне нов живот.

Във всеки приют за животни не стават такива неща, но в този се случи.

В една от клетките бяха сложили куче, което бяха нарекли Мери. Тя скоро се бе окучила, но всичките ѝ кученца бяха раздадени на нови стопани. Така Мери остана сама.

Една вечер един от работещите в приюта за животни забеляза нещо странно на монитора.

– Ей, – извика Кольо на останалите в стаята, – Мери е избягала от клетката си.

– Къде е сега? – скочи Иван.

– Тича между другите клетките, – обясни Симо, който бе вперил поглед в екрана на монитора.

– Но как се е измъкнала от клетката? – попита Станимира.

– Вероятно се е промъкнала през отвора, от където и подаваме храната, – предположи Станко.

– Вижте, легна пред вратата на една от клетките, – извика изненадано Иван.

Групата бързо се измъкна от стаята и всички хукнаха да видят какво става.

Когато стигнаха до лежащата Мери, Кольо каза:

– Избягала е заради тези две малки кученца, които доведох днес сутринта.

– Вероятно са скимтели от уплаха – предположи Станимира – и тя е дошла да ги успокои.

– Мери се нуждае от тези кученца, – заключи Станко, – както и те от нея.

И той бързо отвори клетката на малките.

Мери веднага нахлу в клетката. Тя ги приласка с такава любов към себе си, все едно бяха нейни.

Оставиха ги заедно. Кученцата бяха спокойни, а Мери бе щастлива.

 – По време на ураган, – казва опитния моряк, – за да се спасим трябва да се придържаме към едно единствено действие. Трябва да поставим кораба в правилното положение и да го запазим така.

Когато пред християнина не се вижда слънце, нито звезди и голяма буря се е разразила над главата му, той има само един изход и един единствен път е открит пред него.

Разумът е безсилен да му дойде на помощ. Опитът му от миналото няма да му даде проблясък. Даже и в молитва може да не намери утешение.

Остава само едно. Душата му трябва да знае как правилно да стои пред Бога и да задържи това положение.

Уповай на Бог, без значение какво се е случило.

Нека да има ветрове, високи вълни, бури, гръмотевици, мълния, заплашителни скали, издигащи се валове, ….

Каквото и да се случи хвани се за кормилото си и поддържай вярата си в Бога, в Неговото Слово и във вечната Му любов.