Елена гледаше с тъга дъщеря си. Най-после те се бе престрашила и бе разказала на Яна истината за баща ѝ.

– Ти си била любовница на моя баща? И той е имал своя семейство? – каза съвсем объркана Яна.

Тя гледаше изумено майка си. Чувстваше се като плод на греха. Това беше ужасно.

Яна дълго се бореше с това, но в последно време това чувство отново започна да се възвръща. Тя се възприемаше като недостойна, неприета, ненужна и не любима, както от Бога, така и от хората.

Беше приела Исус като свой Господ и Спасител, но усещаше, че нещо в нея не е както трябва.

Бог я благослови, постави я да служи в църквата, направи я консултант на един от  лагерите, но въпреки всичко тя се чувстваше недостойна за всичко това.

Веднъж спонтанно бе възкликнала:

– Нима мога да направя за Бога нещо велико? Съмнявам се. Не бих могла да повярвам в това.

На една от службите в църквата, по време на молитва, Яна помоли Бог:

– Покажи ми, че моето съществуване има значение и че съм нужна на Теб и на хората.

Бог започна да ѝ говори чрез проповедника, но тя не го прие и започна да спори с Господа:

– Тези думи не са само към мен, а и към всички останали.

По-късно една жена се моли за нея. Всяка дума, която изричаше жената, имаше точно попадение, право в сърцето на Яна. Това бе първата вълна.

След това Бог ѝ говори чрез свидетелството на едно момиче, което каза:
– Чувствам се като сирак. Самотна, изоставена…..

По време на следващата молитва Яна едва се държеше на краката си. Вълна от любов я обля цялата.

Бог ѝ прошепна:

– Аз те обичам. Ти си Ми необходима. Предстоят ни велики дела. Ще дойдеш ли?

Яна не се чувстваше вече самотна. Тя бе достойна в Неговото присъствие. Разбираше, че е приета от Него, а това ѝ бе напълно достатъчно. Тя нямаше нужда от нищо друго.

– Ти не си плод на греха, а Мое благословение, – продължи да ѝ шепне Бог.

Яна, както никога до сега, сияеше от щастие. Тя обичаше всички и им се радваше. Искаше да прегърне всеки и да го дари с топли думи.

„В това се състои любовта, не че ние сме възлюбили Бога, но че Той възлюби нас и прати Сина Си като умилостивение за греховете ни“.

Дърветата бяха голи. Небето бе сиво, а въздухът бе станал още по-студен. Вятърът фучеше и смразяваше костите. Хората увити като пашкули притичваха по улиците.

Напоследък много болезнени неща се бяха случили на Славена, а около нея само клюки и интриги, нямаше с кого да сподели болката и мъката си.

Навярно някои щяха да ѝ кажат:

– Имаш деца, – вече го чуваше подсъзнателно, ако се бе осмелила да се оплаче.

Но коя жена искаше да чуе такава утеха? Нима Славена трябваше да прекара остатъка от живота си в грижи за децата и да се откаже от съпруга си? Но тя бе толкова млада.

Църквата бе празна и ледена. Славена бе дошла при старата си приятелка Бонка. Тук можеше да изплаче тревогите си и да се утеши.

Славена се строполи до гробницата на Бонка.

– И двете сме сами, – зарида тя. – Единствата разлика е, че твоят съпруг щеше да бъде до теб, ако можеше. А моят съпруг използва смъртта на безценната си дъщеря, за да стои далече от мен, но в същото време се утешава в прегръдките на друга.

Славена вече не усещаше студа, мъката ѝ сякаш беше притъпила чувствата ѝ.

– С какво е по добра от мен? – мъртвата Бонка мълчеше.

Славена усети придърпване в утробата си. Сякаш детето в нея се мъчеше да излезе навън. Тя се преви и стисна корема си. Детето сякаш плачеше и страдаше с нея в този тежък момент.

– Нима и това дете не означава нищо за него?

Само няколко години Славена бе любима, подкрепа и партньор на съпруга си, но накрая се превърна само в машина за раждане.

Любовницата на мъжа ѝ Лиляна наистина бе красива, но бе по-възрастна от Славена и  освен това бе омъжена.

– Какво му предлага Лиляна, което аз не мога да му дам? – проплака Славена. – Нима Борис се е отегчил от мен, защото вече ме притежава? Всички ли мъже правят така? Когато им дадеш най-доброто от себе си – любов, приятелство, партньорство, деца, които да продължат името им и подкрепиш амбициите им, ставаш безинтересна и се отегчават от теб.

Славена се върна години назад, когато с Бонка се разхождаха и се радваха на всичко около тях, …. но всичко беше минало. Бонка почина при едно от ражданията, а Славена бе огорчена и наранена.

Славена си спомни какво казваше  Бонка за любовта:

– Женската любов трябва да се пази грижливо. Тя не трябва да се захвърля заради някоя нова играчка или прищявка.

Но това не я успокояваше много.

Диди с радост бе очаквала брака си. Но когато приключиха бурните периоди в него, тя разбра, че той ѝ носи единствено страдание. Тялото ѝ я бе предало със своята скованост и напрегнатост.

Осъзнаваше, че като съпруга е претърпяла пълен провал. Свекърва ѝ се държеше лошо с нея и все я поучаваше. Останалите жени я подминаваха с ледена вежливост, зад която трудно скриваха презрението си към нея.

А нейният съпруг едва ли я обичаше, навярно всичко бе плод на нейното въображение. „Дали и той не я презираше като всички останали?“ – питаше се често тя.

За никого не бе тайна, че мъжът ѝ си има любовница, но за нея това бе много болезнено. Тя се чувстваше отхвърлена. Странното е, че за мъжете това беше нещо обикновено, дори го смятаха за необходимост.

Диди често чуваше зад гърба си, как жените шушукат за любовницата на мъжа си:

– Много е красива и духовита. Киро е страшно увлечен по нея.

Ако мъжът ѝ бе неопитен като нея, двамата щяха да се разберат и взаимно щяха да се успокояват. Ако беше по-възрастен щеше да прояви повече търпение и сдържаност, но той беше уловен в мрежата на тази развратница, която му носеше физическа и духовна удовлетвореност.

Нежеланието за контакт и сковаността на Диди отблъскваха Киро. Не можеше насила да изисква от нея това, което ѝ бе противно.

Накрая Киро дори се разгневи:

– Как ще имам деца от теб, когато се дърпаш така?

Той не искаше да оскърби семейството ѝ и да му причини такава болка. Не можа да намери разрешение на проблема, но и с никого не сподели.

От своя страна Диди трупаше неприязън и враждебност. Цялата вина за брака им, тя хвърляше върху любовницата му.

Гордостта ѝ бе наранена. Тя започна да мрази съпруга си. Ненавиждаше любовницата му, защото смяташе, че тя е откраднала любовта на съпруга ѝ.

С враждебност и омраза нищо не се постига. За да има промяна в обстоятелствата, човек трябва да разбере грешките си и докато е време да се поправи, защото след развода е твърде късно да се правят какви да е корекции.

Вчера Невяна нямаше никаква представа за съществуването на Ана. И нямаше да разбере ако Ана не се беше появила на тържеството им.

Ана не беше отмъстителна, макар да беше заплашила Данчо:

– Ще кажа на Невяна как я лъжеш и ѝ изневеряваш с мен.

Ана съвсем нямаше намерени  да го прави, колкото и невероятно да звучеше, тя съчувстваше на Невяна. Но същевременно я презираше, защото беше зависима от съпруга си, послушна и изпълнителна.

– Тези жени наивно вярват на съпрузите си, – каза Ана на една от своите приятелки. – Приемат да са зависими от тях и доброволно се принизяват. Те са като държанки без капка кураж, амбиции и самоуважение. Нямам намерение да ставам такава.

Ана искаше сама да постигне нещо в живота, не някой да я влачи против желанието ѝ и да задоволява сексуалните му прищевки.

Приятелката на Ана бе защитила веднъж жените от сорта на Невяна:

– Знаеш ли каква чудовищна цена плащат за това. Такива жени заслужават нещо по-добро, а не мъж, който да ги мами.

Ана презираше Данчо за това, което правеше с Невяна:

– Той е изманик и престъпник, който си играе с щастието и любовта на съпругата и децата си. Той е като някакво ненаситно животно, което посяга до всичко, което желае или може да се докопа. Данчо заслужава наказание.

Когато се появи на тържеството им, Ана осъзна, че наказва Невяна, а не Данчо. И въпреки всичко Ана искаше Данчо да се почувства застрашен, уплашен и измъчен, не от злобната му любовница, в която Ана се бе превърнала за него, а в жесток съдия на делата му.

Доставяше ѝ удоволствие да се наслади поне малко на мъчението му, но сгреши. Нарани Невяна, децата му и разби илюзията за щастие, в едно семейство.