Възрастните хора преживяват много трудно и това не е само заради малките им пенсии. Често са подложени на тормоз от свои и напълно непознати.

Бай Наско имаше две дъщери, но те се бяха задомили надалече в големите градове на страната. Често го навестяваха. Но колкото и да го викаха, да поживее при тях, той все казваше:

– Тук съм се родил и тук ще умра. Ако искам да вида големия град, ще се кача на автобуса, ще ида в града, ще напазарувам, ще видя други хора и ще се прибера в къщи.

Той не стоеше на едно място, все шеташе, поправяше нещо, натъкмяваше, приспособяваше.

Разговаряше с комшиите и с хората, които срещаше в селото. Обменяше информация с тях и сам я разнасяше в селото неволно.

– Знаеш ли какво се е случило с Кирил часовникаря тази нощ? – попита го Крум.

– Какво е станало? – попита бай Наско. – Пред тях видях линейка.

– Някакви младоци го нападнали нощес, – тъжно поклати глава Крум.

– Пак ли циганите, – разтревожено попита бай Наско.

– Какви ти цигани, един от тях е бил синът на бившия кмет.

– И какво са искали от Кирил? – попита Бай Наско.

– Пари, – махна с ръка Крум. – пребили него и жена му. Цялото ми лице е било в кръв.

– От къде са били сигурни, че има пари? – попита бай Наско.

– Ами давал на заеми, помагал на този,  на онзи и го надушили, – обади се Начко.

– Колко са му взели? – попита Дако, който прибираше овцете си.

– Шест хиляди и някакви златни и сребърни накити, – каза Крум.

– Хванали ли са ги? – попита бай Наско.

– Хванали са ги, защото един от тях е бил много умен и се е обадил по телефона си и по това са ги хванали. Но няма да ги държат много, – каза Крум.

– Нали са покровителствани от някой, други са чеда на шефове, бързо ще ги отърват, нали бащите им ще платят, – каза Начко.

– А кой ще плати и върне здравето на Кирил? – попита Дако.

– Дори и да го повъзтановят, след такъв бой, ще бъде половин човек, – въздъхна бай Наско.

– Няма радост  в старините ни…., – тъжно заключи Начко.

Лидия много обичаше мъжа си. Надяваше се той да не ѝ изневерява, защото трудно щеше да го понесе.

За да провери дали Никола не тича по някоя друга, ѝ дойде на ум невероятна идея. И тя реши да действа.

Искайки да получи отговор на тревожещия я въпрос, Лидия написа следното писмо на мъжа си:

„Между нас всичко е свършено. Не виждам смисъл в по-нататъшния ни съвместен живот….“

Тя сложи писмото на масата и се скри под леглото, за да види как ще реагира Никола.

И ето мъжът ѝ се върна от работа. Лидия с нетърпение очакваше Никола да прочете писмото ѝ. Когато той свърши четенето, присегна се към телефона си и звънна:

– Здравей, скъпа, – каза Никола, – сега ще дойда при теб. Навярно тя е разбрала, че я лъжа и си е тръгнала. Този брак беше грешка. Ето я , дългоочакваната свобода. Нямам търпение да се видим. Чакай ме, идвам веднага.

Лидия бе в шок. Всичко друго. но не и това. Какво е станало? Тя не се помръдна известно време след като Никола тропна външната врата….. А след това заплака.

Тя успя да види как мъжа ѝ събра вещите си и си тръгна.

Лидия се показа от прикритието си. Тя бе тъжна и нещастна. Сълзите ѝ бяха направили бразди върху праха на лицето ѝ, който бе събрала под леглото.

Накрая дойде на себе си, въздъхна дълбоко и се огледа внимателно. На масата до нейното писмо, лежеше друго такова, само че адресирано до нея от Никола.

Лидия бързо го грабна и започна да чете:

„Глупавичката ми, следващия път, когато искаш да ми скроиш някой номер, първо се убеди дали краката ти не се виждат под леглото. Не плачи, отивам до магазина и скоро ще се върна. Обичам те“.

Навярно всеки от вас е чувал, че клиента винаги има право. В действителност, в конкурентна среда се води борба за всеки човек, по всевъзможен начин. Насърчават клиентите си и се  стремят да привличат нови такива. Но някои клиенти са прекалено нагли.

Милка беше на работа като продавачка в супермаркет. Тя учеше в университета и по време на ваканцията работеше на половин работен ден.

Веднъж в магазина влезе майка със седемгодишната си дъщеря. Жената беше облечена по последна мода. Косите ѝ бяха боядисани в ослепително бяло, на лицето ѝ се забелязваше обилен грим, а през рамо бе наметнала чанта от известна марка.

Жената избра необходимите стоки и ги натрупа на куп върху транспортната лента заедно с талони за отстъпка. След това каза на Милка пренебрежително:

– Оправете ги!

Въпреки грубото отношение, Милка ѝ се усмихна и я помоли:

– Моля ви разделете талоните с отстъпка върху закупените стоки, така по-бързо ще ви обслужа.

Жената махна с ръка на касиерката, изсумтя презрително и започна да говори по телефона си.

Милка провери талоните. Почти всички бяха от други магазини, а освен това се оказаха и с изтекъл срок.

– Не мога да ви направя отстъпка, – каза Милка на жената, – защото вашите талони са с изтекъл срок.

Когато чу това, жената не на шега се ядоса:

– Това са моите талони и според тях ми се пада отстъпка.

– Но те са със изтекъл срок….

– Извикай началника си, нямам време да слушам глупостите ти.

Милка извика началника си, а докато той дойде, жената се наклони към дъщеря си и със сладникав глас ѝ каза:

– Гледай, мила, за това трябва да постъпиш в колеж. Ако получиш образование, никога няма да бъдеш неудачница, като тази, която стои зад касата.

Това бе нечестно. Очите на Милка се напълниха със сълзи. Тя бе толкова смаяна от тази наглост, че не знаеше какво да отговори.

Най-накрая началникът дойде и попита:

– Какво става тук?

Жената размаха талоните с изтекъл срок и заяви:

– Полагат ми се отстъпки. Купувачът винаги е прав. Вашите работници трябва да се отнасят с уважение към мен, аз съм ваш купувач.

Началникът изгледа жената, а след това мълчаливо върна стоките обратно по транспортната лента.

– Какво правите? – развика се жената.

– Госпожо, не мога да ви позволя да обиждате работниците в този магазин, – каза бавно началникът като натъртваше на всяка дума. – Ние не желаем  да обслужваме такива клиенти, за това ви моля да напуснете магазина.

Жената се зачерви, очите ѝ щяха да изскочат от изненада. След това тя се разкрещя, като същевременно се насочи към вратата на магазина:

– Кракът ми повече няма да стъпи тук. Сега ще позвъня на моя шеф и той ще ви научи … Вие не знаете с кого си имате работа.

След като истерията заглъхна и жената изчезна, началникът се обърна към Милка и ѝ се усмихна:
– Може малко да си почините, докато се отърсите от шока …

За съжаление не всеки началник се отнася така към подчинените си.

Вечерта беше притихнала. Гъсти черни облаци закриваха луната и угнетяващо действаха на всичко. Людмил крачеше нервно в стаята.

Недялко мълчаливо го следеше и хвърляше от време на време поглед върху движещите се фигури на телевизионния екран. Той бе по-малкия, затова винаги слушаше брат си и го следваше навсякъде.

– Боже, имало ли е някога по ненужно изобретение, – извика Людмил и със замах изключи телевизора. – Като четеш или слушаш радио, мислено си представяш всичко. Безкрайни гледни точки, безгранични хоризонти.

Недялко внимаваше на всяка дума от монолога на брат си, той знаеше, че сега батко му ще се впусне в поредните си философски разсъждения.

– Докато телевизионния екран смачква всичко, – продължи да мърмори и негодува Людмил, – смалява света, да не говорим за ума. Вместо да гледам телевизия, по-добре е да се спусна по Амазонка с лодка и да позволя на племето хиваро да ми изсуши главата.

Недялко не се стърпя и  се обади:

– Какво е това племе?

– Живеят в джунглата и обичат да правят изсушени глави. Такъв обичай имат, – отговори Людмил.

– Шегуваш се, – не му повярва Недялко.

– След като обезглавят човек, правят разрез от темето назад чак до врата, – съвсем сериозно започна да обяснява Людмил.  – След това обелват врата, скалпа и лицето. Зашиват го като торбичка. Зашиват още очите и устните. Напълват го с камъни и го варят, докато се свие до размерите на бейзболна топка.

– И за какво са им тези изсушени глави? – попита уплашено Недялко.

– Окачват ги една до друга, – засмя се Людмил. – Представяш ли как се полюшват леко от вятъра.

– Боже Господи, – изстена Недялко.

– А сега си представи хората зазяпани в телевизионните екрани, – плесна с ръце Людмил. – Не ти ли приличат на онези изсъхнали черепи, които водени от вятъра се поклащат незаинтересовано и затъпяващо ….

Вероятно си мислите, че за да станете известен актьор, трябва непременно да имате идеален външен вид, но грешите.

Ако наистина смятате така, вие не знаете историята на Силвестър Сталоун.

В резултат на родова травма лявата част на лицето му е лишена от мимики, устата е леко изкривена, езикът е частично парализиран. Заради последното Сталоун има затруднения при говора.

А сега кажете , това попречило ли му е да стане един от най-известните актьори в света.