През селото водеха колона пленени немци. И тези мръсни, парцаливи фрицове влизаха в руските дворове и се опитваха да разменят направени играчки от тях и глинени свирки срещу нещо за ядене.

Към баба Маня пристъпи един от тях и едва промълви:

– Либе, катоше (хляб, картофи).

В протегнатите си ръце държеше играчките, които сам бе направил. Баба Маня се смили над него и му даде да яде. И другите хора от селото даваха на пленниците храна.

Можеше ли към такива жалки хора да изпитваш омраза?! В тези прости селски хора имаше състрадание и Христова любов.

Те можеха да им се изплюят в лицето, да ги удрят с тояги, но никой нищо не каза и не им направиха такова нещо.

Когато немеца взе това, което му даде старицата, ръцете му се разтрепериха и той беззвучно се разрида. Сълзите му се стичаха по хлътналите му и небръснати бузи.

Пленникът едва успя да смотолеви:

– Данке…

Когато му кресна конвоя и той тръгна към колоната.

В този ден в дома на баба Маня имаше три погребения. Ето такива са руските хора….

Религиозната традиция казва, че Бог получава слава, когато ние благородно понасяме агонията на болестите и немощите си. Но Библията нищо такова не говори. Тя казва, че Бог получава слава, когато слепи проглеждат, куци прохождат и сакатите оздравяват.

В Индия и Африка, където хората не са научени на такива религиозни традиции, когато някой идва и им казва:

– Аз идвам при вас като пратеник на всемогъщия Бог, – хора вярват, какво казва този човек.

Когато чуят:

– Исус, Царя на царете, проля кръвта Си за вас. Той ще ви освободи днес от грях, болест и смърт.

И те започват да се радват. Не спорят с Божието Слово.

И знаете ли какво се случва?

Хората започват да се изцеряват, хвърлят своите патерици и махат превръзките от телата си!

Когато се научим да слушаме Божието слово по този начин, с нас ще стане същото. Бог не гледа на лице. Неговото Слово работи за всички. Всичко зависи от това как ние Го приемам!

Един ден двама финансови работника пристигнали в Псово-Печерския манастир, за да проверят доходите на обителта. Архимандрит Алипий, който бил игумен на манастира, ги попитал:

– Кой ви е упълномощил да правите това?

Намали никакъв документ в себе си, който да показва, че те трябва да извършат такава проверка.

– Добре де, упълномощил ни е народа, – казал единият от финансистите.

– Тогава на утрешната служба, ще ви помолим да излезете на амвона и ще попитаме народа, дали ви е упълномощил, – предложил Алипий.

– Нас ни изпраща партията, – уточнили проверяващите.

– Колко човека има във вашата партия?

– 20 милиона.

– А в нашата Църква са 50 милиона. Вие сте по-малко не можете да диктувате на болшинството.

Следващият път финансовите работници дошли с документ, според който можели да извършат проверката.

– Въпреки този документ не мога да ви разреша инспектирането, защото нямате благословията от епископа на епархията.

Тогава те позвънили на епископа и получили „благословията“.

– Вие комунисти ли сте?

Проверяващите потвърдили:

– Да.

– Като сте комунисти, как можете да взимате благословение от духовно лице? Сега ще позвъня в Областния комитет на партията и утре ще ви изгонят от партията.

Тези „другари“ повече не дошли.

Мнозина от вас ще кажат: „Жените обичат с ушите, а мъжете с очите“.

Мисля, че този отговор е частично справедлив.
Жената е чувствителна. Думите изразяващи любов ѝ звучат като нежна музика , в които ѝ се иска да вярва.

А мъжът обещава „златни планини“, шепне ѝ ласкави думи и се напива на сватбата си. А в същото време „гледа с очите си“. За него е важно тя да му пасва. В противен случай той няма да се докосне до нея.

Женските уши са най-уязвимият приемник на данни. Обидата с очи няма да забележи. Тя може само да се чуе.

Какво там бърбори красавицата, мъжът не чува. Той се възхищава от фигурата ѝ, правилните черти на лицето.

Защо става така?

Защото това е невярна любов.

И мъжът, и жената истински обичат със сърцата си. Този факт много малко хора осъзнават.

Тони работи като шофьор на автобус в града. Точно при него се качи мъж с момче на три години. Детето крещеше и плачеше, като се опитваше да се отстрани от мъжът. На Тони това му изглеждаше много подозрително.

Шофьорът се вгледа внимателно в лицето на момчето.

„Това не е ли детето, което показват и търсят от полицията, – помисли си Тони. – Скоро това момче е било откраднато от библиотеката“.

Тони спря автобуса и попита пътниците:

– Някой от вас да е виждал една изгубена раница?

Това за загубената раница сам го измисли. Тони обходи автобуса. Спря пред плачещото момченце и го огледа внимателно.

„Точно така, – помисли си Тони, – детето е в сини панталонки и червени джапанки“.

Докато се връщаше обратно в него вече нямаше никакво съмнение. Тони изпрати бързо съобщение по телефона си до полицията.

Когато автобусът спря на следващата спирка, полицаите чакаха престъпника с белезници.

Благодарение на навременната намесата на шофьорът, се избегна лошото, което можеше да се случи на това момченце. За радост на всички детето бе върнато на родителите му.

Един журналист взе интервю от Тони. На шофьорът бе зададен следния въпрос:

– Защо постъпихте така? Не беше ли много рисковано, особено за вас?

– На мястото на това момченце можеше да бъде и моя син, – отговори Тони. – Направих това, което би направил всеки баща.