Дивият чесън расте на сенчести и богати на хумус почви, предимно в широколистни гори. Спокойно може да се отглежда и в лехата с цветя в градината.
Цялото растение съдържа етерично масло, предимно съставено от дивинилсулфид, винилсулфид, има следи от меркаптан. Точното това е и съставката, която придава специфичния му мирис.
В листата на дивия чесън се съдържат значителни количества витамин С и силни фитонциди, които имат отлични фунгицидни и бактерицидни свойства.
Според последните изследвания пресният див чесън съдържа повече манган, магнезий, желязо и серни съединения, отколкото обикновения чесън. Дивият чесън е обявен за безспорен магнезиев цар сред растенията, със своите 1500 мг магнезий в 1 кг листа.
Дивият чесън се продава както пресен, така и замразен и сух. Предпочитайте пресните му листа, защото са  много полезни.
През зимата може да се съхрани, като се замрази във фризер. Ако отглеждате див чесън, можете да оберете младите му листа през април-май, а луковиците през есента. Луковиците му се използва подобно на тези на градинския чесън.
Дивият чесън е много популярен в китайската и европейската кухня. Съчетава се много добре с всички видове ароматни треви и зеленчуци. Използва се за овкусяване на сметанови сосове, студени супи, картофени ястия.
В неголеми количества придава страхотен вкус на млечни ястия и яйца. Дивият чесън се реже наситно. Най-често се използва за подправяне на омлети и салати, както и за вкусни печени картофи. Като цяло дивият чесън може да се използва във всички ястия, в които се слага магданоз.
Дивият чесън действа разширяващо върху кръвоносните съдове. Той снижава артериалното налягане, намалява нивото на холестерола в кръвта и неговото отлагане в стените на кръвоносните съдове.
Дивият чесън усилва сърдечните съкращения и забавя сърдечния ритъм. Притежава отлично фитонцидно действие, благодарение на което убива причинителите на различни инфекциозни заболявания – стафилококи, стрептококи, причинители на дизентерия, грип и други.
Дивият чесън влияе благоприятно върху стомашно-чревния тракт, при запек, остри и хронични разстройства. Премахва глисти и безсъние, оплаквания от високо кръвно налягане и атеросклероза, също виенето на свят и натискът в главата.
Дивият чесън е отлично лечебно средство при затруднения с дишането и наличието на храчки. Пресните листа пречистват бъбреците и пикочния мехур, стимулират отделянето на урина. Труднозарастващите рани зарастват по-лесно, ако се намажат с пресен сок от див лук.
Фактът, че дивият чесън съдържа повече серни съединения от обикновения чесън го прави най-добрият от всички култивирани видове чесън.
Дори и с много високо съдържание на сяра, той не оставя остър мирис след консумация. Това е така, защото сярата, намираща се в дивия чесън е свързана с протеин, докато при обикновения чесън тя е в свободна форма.
Магнезият, който се съдържа в големи количества в див чесън, е известен антистрес минерал, който предпазва сърцето и кръвоносната система. Манганът изпълнява и ключова роля в метаболизма на въглехидратите и мазнините в организма.
Той е необходим за изграждането на калций в костите. Добавянето на няколко стръка чесън в салатата е гаранция за по-добро здраве.

Дрогата от полска поветица съдържа около 5% гликозидни смоли, танини, лавонриди и други.
Поветицата обаче не е само досаден плевел. Оказва се, че тя има установено слабително, диуретично и епителотонично действие. Слабителното действие на полската поветица, позната още като грамофонче, се дължи на съдържащия се в нея конвулвин.
Семената и корените от поветица притежават предимно лаксативно действие и могат да се използват при колит и гастрит, докато листата притежават диуретично действие, а стръковете и сокът, получен от тях – кръвоспиращо. Билката се използва при увреждания на кожата и специално при трудно заздравяващи рани.
Установено е също така, че екстрактът от полска поветица понижава артериалното кръвно налягане с до 50% от изходното ниво в продължение на 60-120 минути. Приложен в продължение на две седмици той води до нормализиране на кръвното налягане.
Екстракт от билката забавя и намалява силата на сърдечните съкращения. Върху гладката мускулатура екстрактът притежава атропиноподобно действие. Индивидуалните алкалоиди конволвин и конволамин притежават местно анестезиращо действие, съчетано със силно дразнещо действие върху лигавичните повърхности. От надземната част на поветицата е изолирана и съставка, притежаваща кръвоспиращо действие.
Гликозидите, изолирани от поветицата, притежават бактерицидно действие. В народната медицина извлеци от цялата билка, както и от отделни нейни части се използват като лаксативно и диуретично средство. Поветицата се употребява за лечение на хипертонична болест и бронхиална астма, което съответства на експериментално установените данни за действието ѝ.
Българската народна медицина препоръчва отвара от полска поветица при хроничен атоничен запек, придружен от болки и колики. Тя се използва още при застойна жълтеница, затруднено уриниране и възпаление на простатната жлеза.
Една част от билката се залива с 5 части 70% спирт и се оставя да престои две седмици. Прецежда се и се пие от течността по 1/2 до 1 чаена лъжичка 2 – 3 пъти дневно като диуретично и слабително средство.
Една чаена лъжичка нарязани ситно стръкове поветица се заливат с една чаша вряща вода и се оставят да изстинат. Получената течност се прецежда и се изпива в продължение на два дни. Същата течност може да се използва и за външна употреба.
При възпаление на пикочния мехур една супена лъжица листа от черен бъз, една супена лъжица троскот и една супена лъжица поветица се заливат с 400 мл вряла вода. Билките киснат два часа. Запарка се прецежда и се приема вместо вода.
Полската поветица трябва да се прилага като лекарствено средство само под лекарски контрол. При приемане на големи количества от билката могат да се появят оплаквания от страна на стомашно-чревния тракт, повръщане, диария, увреждания на сърцето, бъбреците, черния дроб и други. Освен това приемът на полска поветица може да причини кръвоизливи и общо неразположение.

Чемширът е класическо растение за оформяне, което се е практикувало от римляните, а вероятно и от техните предци. В Средновековието изкуството било възобновено. През 16 век било на мода за известно време, а през 19 век се утвърдило отново. Днес оформянето на храсти се възвръща.

Във Франция подрязването се прави орнаментално. В Англия пък има традиция в оформянето на най-различни фигури от чемшир. Известни са форми като спирала, топки, конуси, пирамиди, гъби, високи стъбла и скулптури от чемшир като пилета, лебеди и зайци и какви ли не още причудливи форми. Тъй като чемширът е дълголетен, подрязаните растения могат да се засаждат в ценни старинни съдове.

Чемширът съдържа до 1 % алкалоиди. Изолирани и идентифицирани са над 30 различни стероидни алкалоида. Листата и младите клонки съдържат също етерични масла, флавоноиди и смолисти вещества.
Чемширът има доказано потогонно, жлъчегонно, слабително, дезинфекциращо, противотрескаво действие. Употребява се при жлъчна недостатъчност, подагра, епилепсия, ревматизъм и трескави състояния. Растението е ефективно още при настинка и грип. Чимширът се прилага за пречистване на кръвта и при нервни смущения. Дрогата действа благоприятно още при диабет, бавно заздравяващи инфектирани рани и други.

Етеричното масло, което се извлича от дървесината, се е употребявало като билково лекарство в случаи на епилепсия. Маслото също е било прилагано при зъбобол и хемороиди. Алкалоидите и танините, намиращи се в билката, имат лаксативен и антипиретичен ефект. Освен това отвара от чемшир се приема за стимулиране на имунната система, при артрит, за детоксикация на кръвта.
Според българската народна медицина отварата от чемшир възстановява състоянието при бъбречна недостатъчност, подпомага отделянето на урина и влияе благоприятно при различни възпаления на бъбреците.

За целта се завира 450 мл вода. Добавят се 2 супени лъжици надробен чемшир, с клонките и листата. Сместа се оставя да ври от 3 до 5 минути. Отстранява се от котлона и се оставя да изстине. След 60 минути се прецежда. Течността се приема по 2 пъти на ден-сутрин на гладно и вечер преди ядене. Не се слага нито захар, нито мед или друг подсладител, въпреки това вкусът на течността е приятен.

С времето дозата постепенно се увеличава. Ако в първите месеци приемате около 400 мл дневно, то 5 месеца по-късно може да се пие и по 1 литър. Много е важно да се внимава да не се получи предозиране. Появата на разстройство е знак, че количеството на чая незабавно трябва да се намали.

Външно билката се използва под формата на отвара от стрити на прах сухи листа. За да се направи отварата, са необходими 40 г листа, които се варят в 1 л вода, докато водата изври наполовина. С отварата се приготвят компреси, промивки, бани и други. Тя може да се прилага и вътрешно, като се пие сутрин на гладно по 1 чаена чаша и болният остава на топло, докато се изпоти.

При падане на косата накиснете листа от чемшир във винен оцет в съотношение 1:10 и използвайте като лосион преди къпане. За разтривка при ревматизъм пък накиснете листата от чемшир в ракия в съотношение 1:10.

Нашата народна медицина препоръчва следната рецепта при себорея, алопеция, пърхот: 10 г от билката се накисват в 100 мл спирт. Престояват около 20 дни.

Въпреки лечебните си свойства, чемшир е токсично растение и не бива да се приема в големи дози. Билката трябва да се прилага само под контрола на лекар, тъй като дрогата не е напълно тествана за нейните токсични странични ефекти.

Симптомите на острото отравяне с чемшир са силни коликообразни болки, съпроводени с гадене, повръщане и диария или силно главоболие със зрителни смущения, поява на хематурия.

Също така се наблюдава забавена и аритмична сърдечна дейност, спадане на кръвното налягане. В началото са налице възбудни явления, а по-късно – потиснатост, апатия, сънливост. Опасността идва от парализа на сърдечната дейност, която може да доведе до смърт вследствие на задушаване.

Според една християнска легенда момината сълза се е появила, когато Дева Мария се разплакала след разпъването на Исус.

В Англия легендата гласи, че момината сълза расте в гората, на мястото, където приказният герой Леонард е победил дракона. Там, където на земята паднали капки от кръвта на героя, израсли момини сълзи, чиито камбанки разнасят победен химн.

От 17 век французите отбелязват празник на момината сълза. Всяка година през първата седмица на месец май младите отивали в гората за момини сълзи, а после с тях украсявали стаите и дрехите си, след което започвали пиршества и танци. Юношите подарявали букет с момини сълзи на девойките и ги канели на танц. Ако девойката приемела поканата, тя подарявала и своето букетче на младежа. В някои случаи този дребен жест събирал двойките за цял живот.

Според вярванията на древните римляни, момините сълзи са малки капчици ароматна пот от богинята на лова Диана, паднали в тревата докато тя бягала от лудо влюбения в нея Фавън.

Листата и цветовете на момина сълза съдържат етерично масло, сапонини, смоли, органични киселини и захари, които извлечени и обработени по правилен начин имат полезни свойства, но наред с това съдържа отровни гликозиди, които могат да бъдат опасни за здравето.

Момината сълза усилва сърдечните съкращения и забавя сърдечната дейност. Има благоприятно действие върху артериите. Действието на момината сълза се изразява в често уриниране, особено при хора с неврози и сърдечно-съдови заболявания. Водата от момината сълза се нарича „Златна вода“. Тя се прилага за лечение на главоболие, нерви, но и като профилактично средство при епидемии и заразни болести.

Цветовете се прилагат за лечение на епилепсия. В народната медицина цветът се използва като тинктура във водка или алкохолен разтвор, като добро успокоително средство, както и за намаляване на степента на болки при възпалителни процеси.

Колкото красива, толкова и опасна е момината сълза. Тя съдържа отровния алкалоид конваламарин. Всички части на момината сълза, включително и плодовете са силно отровни и поради тази причина не се препоръчва домашно лечение с нея.

Признаците за отравяне с момина сълза са повръщане, отпадналост и силно разстройство. При появата на тези симптоми веднага потърсете лекарска помощ.

Надземната част на иглика съдържа фенолни гликозиди, флавоноиди, сапонини, каротин, дъбилни вещества, витамин С, естери на салициловата киселина, етерично масло и други. Корените и коренищата имат подобно съдържание.
Използваемите части на растението са корените, коренището, цветовете и листата. Корените и коренището трябва да се берат преди да е настъпил цъфтежа през април и когато листата започват да жълтеят, през юни. По време на цъфтежа – март, май се берат листата.
Сапонините, които се съдържата в иглика имат отличен отхрачващ и откашлящ ефект. Билката се използва за лечение на грип, астма, коклюш. Корените се използват за облекчаване на възпалителни заболявания на пикочните пътища, трудно уриниране и подагра.
Листата на игликата служат за лечение на главоболие, отпадналост, липса на витамини С и А. Цветовете на игликата се използват за лечение на безсъние и нервност. Корените притежават отхрачващо и известно потогонно и диуретично действие. Засилват стомашната секреция и действат успокоително на нервната система.
Игликата се използва при всички видове кашлица и възпалителни процеси на дихателните пътища, при неврози. Цялата билка се използва при сърдечна слабост, бъбречни възпаления и шипове.
Вътрешно приложение на иглика: 1 супена лъжица корени от билката се вари в 500 мл вода около 10 минути. Пие се по 1 кафена чашка, 4 пъти преди хранене. Може да се подслади с мед.
От надземната част 2 супени лъжици се запарват с 500 мл вода. Пие се по същия начин.
При работа с игликата могат да се получат нежелани алергични реакции. Същото се наблюдава и в някои случаи при отглеждането и като декоративно растение в стаята.