Клара бе навела глава и несъзнателно люлееше краката си, седнала на пейката пред блока. Погледа ѝ бе забит в земята, но мислите ѝ блуждаеха някъде другаде. Явно нещо бе я смутило и тя водеше някаква вътрешна борба в себе си.

До нея седна леля Лия. Тя бе жена на средна възраст. Живееше в същия вход, на първия етаж.

– Клара какво си се умислила така? Да не си направила пак някоя беля?

Момичето повдигна очи, погледна съседката, но пак забучи поглед си надолу.

– Е, изплюй камъчето, – засмя се добродушно Лия, – какво те измъчва толкова?

– Кога една лъжа е оправдана? – изстреля набързо въпроса си Клара.

– Никога, – отговори лелята.

– А ми малките безобидни лъжи? – предизвикателно попита Клара.

– Не би трябвало да има такива, – жената бе категорична.

– Ами лъжите, който предпазват някой да не бъде наранен? – въздъхна дълбоко Клара.

– Няма добри лъжи, – отсече строго Лия.

– Не е ли тъжно, че лъжата често се среща? – тъжно промълви Клара.

– Лъжем, за да прикриваме нещата, от които се срамуваме, – леля Лия започна да изброява случаите, в които избягваме да казваме истината. – Лъжем, за да извиним поведението си. Лъжем, защото мислим, че това е по-добре, отколкото да говорим истината. Лъжем непознати, близки и дори себе си. Понякога нашите лъжи са сложни и обмислени. Друг път са толкова малки, че почти вярваме, че са истина. Но човек винаги трябва да говори истината.

– Лельо, аз излъгах, за да не ми се смеят, но това, което казах, беше наполовина истина, – сподели Клара.

– Измамата в сърцето причинява болест в тялото. Лъжите са рани. До сега не си ли била лъгана?

– Много пъти? – призна тъжно Клара.

– И беше ли ти добре, когато разбра това?

– Много ме болеше. Имах чувството, че никой не ме обича и че нито един човек не би искал да има нещо общо с мен.

– Само Бог може да предпази езика ни от лъжа. Който го познава иска да Му бъде угоден, защото Господ е добър и истинен.

– И сега какво да направя? – попита Клара.

– Трябва да отидеш при тези, които си излъгала и да им кажеш истината.

– А те няма ли да ми се смеят? Ще искат ли да играят с мен?

– Ти направи това, което трябва, а Бог ще се погрижи за другото.

Имаше семеен празник у Петрови не се събираха много хора. И днес не бе по-различно.

По време на тържеството, някой спомена за Божествената намеса в живота на всеки човек. Присъстващите един по един започнаха да свидетелстват за чудесата, които Бог бе направил за тях.

Но не всички бяха на едно мнение относно Господа. На тази среща присъстваше и доктор Стоянов, уважаван специалист в професията, който бе помогнал на много хора да възстановят здравето си.

Той слушаше какво говорят другите с досада, накрая не издържа и измърмори под носа си:

– Набожни брътвежи – и нервно се поклати на стола си.

Останалите притихнаха. Докторът потупа самодоволно корема си и каза:

– Това тук е моя бог. Него виждам, на него служа и се чувствам много добре. Всичко останало са глупости. Какви са тия приказки от вас?

След тези думи  настъпи тягостна тишина. Някои от гостите се възмутиха и си тръгнаха.

– Бог няма да остави така тези думи, – каза дребен мъж, който последва множеството навън.

Минаха няколко седмици и се чу, че докторът се е разболял.

– Яденето и пиенето вече не са му така вкусни, – сподели един комшия на Петрови.

– Видях го вчера, – отбеляза леля Мара, която живееше в същия вход. – Много е отслабнал.

– Чух го да се оплаква, че стомахът му започнал да отказва всякаква храна, – добави студентът, който живееше на третия етаж.

След месец се говореше усилено:

– Докторът има рак на стомаха.

Стоянов почина в страшни мъки.

Бог не винаги отговаря за безсъвестните думи на грешните човеци. Но ще дойде и Съдът, тогава с какво ще оправдаете своите грехове? Може ли някой да избегне справедливата присъда на Бога?

Бащата на Слави Димов бе борсов посредник, който бе осигурил добре бъдещето на сина си. За това всички очакваха да общува с хора, с които „му се полагаше“. Ако имаше други познати, те можеха да бъдат само връзки на младия мъж, за които близките затваряха очите си.

Социалният му коефициент се отличаваше от тези на другите синове на борсови посредници. Той би бил по-нисък, защото Слави се държеше скромно, имаше „мания“ за старинни предмети и картини. Живееше в старо жилище, където трупаше колекциите си.

Леля Маргарита много искаше да ги разгледа, но те се намираха в квартал, в който според нея било срамно да се живее.

– Добър познавяч ли сте? – го питаше тя. – Защото знам какви боклуци пробутват търговците.

Ах, тази леля! Тя не допускаше, той да е кой знае колко компетентен. Нямаше високо мнение за интелектуалните му способности.

Ако го накараха настойчиво да сподели оценката си за някоя картина, той смутено млъкваше, но малко след това охотно осведомяваше всички, в кой точно музей се намира тя, както и кога е създадена.

Слави в компанията на близките си се задоволяваше да ги забавлява само с най-дребни случки, чиито герои бяха общите им познати.

Той си преписваше нарочно такава смешна роля и с остроумието си развеселяваше събраните.

– Слави, ти си голям чудак! – казваше лелята често.

Поради квартала, в който живееше, дядо Нено се шегуваше, когато видеше Слави да поднася поредната си изненада от нов вид бонбони.

– Момче, още ли живееш до винарските складове. Сигурно си още там, за да не испуснеш влака, който тръгва за столицата.

Старецът леко се подсмихваше и намигаше на останалите. Един вид: „Нали си го знаете!“

Влади бе ядосан на всички, особено на познатите си от църквата. Нямаше желание да се среща с тях, за това не му се ходеше и на църква.

И каква бе причината?

Всички, когато го видеха питаха:

– Как е баща ти? Как е семейството ти?

А той бе готов да им изкрещи: „Защо не ме питате как съм аз? Аз помагам на възрастните си родители. Освен това имам двама непокорни тинейджъри. Работя по цял ден. Защо никой не се интересува за мен?“

На баща му бе отрязан единия крак и той скоро щеше да се върне в къщи. Влади бе настръхнал. Ежедневието му щеше да се натовари още повече. Какво да прави?

Тази неделя на вратата на църквата се сблъска с жена, която се грижеше за майка му, преди да почине. През същото време тя гледаше и своята майка.

– Лельо Роси, татко скоро ще се прибере от болницата. Не знам как да се грижа за него. Ти имаш опит със своя баща, дай ми съвет, какво да правя? Ти как успяваше в къщи тогава, като същевременно помагаше и на други болни по домовете им?

Жената се усмихна и каза:

– Това не е нищо. Беше привилегия да се грижа за него.

Влади бе шокиран от думите ѝ. Трябваше да мине дълъг период от време, за да превърне задължението си да помага на баща си в привилегия.

Като християни ние имаме права, но да служим и да се отказваме от правата си е привилегия.

Антон загуби родителите си при автомобилна катастрофа и отиде да живее при леля си Христина.

Един ден малкото момче заяви пред леля си:

– Искам да стана лекар да освобождавам болните от мъченията им и да спасявам животи.

– За това е нужно да бъдеш по-дисциплиниран, – усмихна се леля му.

– Докато не науча уроците си и не напиша домашните си, – подчерта твърдо решен на всичко Антон, – няма да ям и да почивам.

След време „бъдещият лекар“  се разболя сериозно и имаше нужда от медицинска помощ. Толкова много го боляха краката, че не можеше да ходи.

Болката продължи цял месец. Антон започна да получава често треска. Леля му го заведе на лекар.

– Липсва му сърдечна клапа, – уточни докторът.

Страданието му бе толкова силно, че Антон непрекъснато плачеше, но друго по-страшно го вълнуваше:
– Заради тази болест, няма да се изпълни мечтата ми, – казваше си момчето. – Никога няма да стана лекар.

Независимо от това, колко зле се чувстваше, Антон искаше да ходи на училище. Леля му го носеше до там на ръце, но състоянието на сърцето му се влошаваше.

Христина често успокояваше Антон:

– Ще се оправиш!

Но самата тя не вярваше в това, защото нямаше достатъчно средства, за да бъде подложено момчето на лечение.

Един ден един мъж посети дома на Христина и попита за Антон. Тя му разказа за племенника си:

– Той е сирак, без майка и баща. Липсва му клапа на сърцето и не знам още колко време ще живее. Нямаме достатъчно средства за операцията му.

– Не се притеснявайте повече за Антон, – каза мъжът, – племенника ви ще бъде опериран и сърцето му ще бъде снабдено с нова клапа.

И наистина стана така, както бе казал мъжът. Антон получи нова клапа и стана по-енергичен.

– Сега съм здрав, – възторжено каза след операцията Антон. – Чувствам се свободен като птица, която се рее в небето. Бог ми даде втори шанс. Сега съм по-близо до мечтата си да стана лекар и ще помагам на хората.