Ако ти е тъжно тъгувай, ако те боли поплачи си. Защо трябва да насилваш чувствата си?

Но знаете ли, че и ужасните неща, които са ви се случили, могат да станат начало на нови ярки събития?

Преди няколко години бабата на Таня почина. Всички от семейството съжаляваха, че са прекарвали много малко време с нея.

Но в това семейство се появи традиция. Веднъж в седмицата лели, чичовци, братовчеди, родители, братя и сестри и всички от семейството се събират на „семейна вечеря“.

Тази прекрасна традиция се роди от болката им по починал човек. Така те се научиха да се ценят един друг.

От часовниковата кула се разнесе звън. Камбаната отброи точния час. Анета запуши ушите си и се усмихна на Самуил, който едва не подскочи.

– Малко е шумно тук, – засмя се Анета.

– Щеше да ми пръсне главата. Как можете да спите на този шум?

– Отдавна вече не му обръщаме внимание, – каза Анета. – Само леля Диди се оплаква и мрънка.

– А ти от нищо ли не се оплакваш? – предизвика я Самуил.

– Оплакването е като гледането на телевизия, – каза съвсем сериозно Анета. – Ти избираш да го включиш или да го изключиш. Същото е и с оплакването. Аз съм избрала да не се оплаквам.

Самуил се вгледа внимателно в нея:

– Условията, при които живеете са доста тежки, дори и за възрастен човек. Как може да не се оплакваш?

Анета обясни търпеливо:

– Всеки човек е изправен пред избор и този избор влияе на живота му по-нататък. Тежки условия ли? Като си помисля дядо Симо е без крака, леля Стела не може да става изобщо от кревата. Мария нищо не вижда, защото е сляпа, но винаги е усмихната. За това съм избрала да съм благодарна за всичко, което имам.

Самуил беше шокиран, до сега никой не бе му говорил така.

– Ти сериозно ли говориш? И винаги си в добро настроение, въпреки това? – и Самуил обрисува една дъга с ръката си наоколо.

– Разбира се, че не, – засмя се Анета. – Но винаги когато изпадна в лошо настроение, решавам да съм весела. Когато се събудя, усмихвам се и си казвам: „Днес денят ще бъде хубав“.

– Ами ако някой те огорчи, нарани или обиди? – Самуил още не можеше да повярва, че може да съществува такъв човек.

– Прощавам им, след това се усмихвам и съм щастлива.

Самуил изпита възторг от Анета. Смелостта и мъдростта ѝ бяха като на зрял човек. Нещо трепна в него: „А защо и аз да не бъда такъв?“

Леля Димитрина често изпращаше и посрещаше гости. Сега тя бе стопанката на дома. Старата жена видя Мария на портата и я посрещна приветливо:

– Здравей, Мими, много се радвам, че те виждам. Сякаш майка ти отново  е сред нас. А толкова години минаха от тогава….

– Когато някой човек е обичан, той не умира, – каза баба Денка. – Никой тук не я е забравил. Докато ние живеем и тя ще живее!

Мария и Станко бяха уморени, но не искаха да притесняват хората, затова гледаха да са приветливи и усмихнати към всички.

– Я виж Страти, за да вземе нашата Яна, отишъл на гроба на майка ѝ и там в молитва я поискал за жена, – зацъка с език баба Стойна. –  Къде можеше да намериш сега такива мъже?

– Техните са го подучили, – обади се леля Димитрина.

– Може и да са го посъветвали, но я виж днешната младеж, кой слуша съвети? – не се стърпя да се намеси баба Денка и допълни. – Добро момче е Страти.

– Леля Дарина много е остаряла, – подметна между другото Мария.

– Да, но не ѝ липсва настроение, – засмя се Христо. – Виж я как се смее, само малко повече приказва.

– Ти си я забравила, – обърна се баба Стойна към Мария. – И на младини си беше същата, човек за нищо не може да ѝ се разсърди.

Вълшебството на спомените го нямаше. От далеч всичко изглеждаше по-примамливо, а едно докосване до нещата разваляше всичко.

– Виж малката Елица как се е издокарала, – побутна с лакът леля Димитрина Мария. – Едно време, щом две момичета станеха приятелки носеха еднакви модели рокли, а сега парфюмите и кремовете крият една от друга.

– Ти какво искаш да кажеш, Диме, че на нашето време нещо не му е достигало ли? – смръщи вежди баба Стойна. – Беше си хубаво време.

– Младостта си е младост, – въздъхна баба Денка.

Леля Димитрина спря пред едно от момичетата, на който козметичката изскубваше веждите.

– Изглежда някой момичета обичат да страдат, – каза тя. – Нима като ти скубят веждите, моме, изпитваш удоволствие? Майка ми казваше, че такива жени намирали чувствителни и романтични мъже и за тях се женели.

– Диме, а ти какви мъже обичаш? – заяде се с нея баба Стойна.

– Останали ми време да обичам мъже, – засмя се леля Димитрина. – Майка ми все ме учеше: „Хубавият мъж не принадлежи на жена си. Много се тегли от красавец. По-добре си вземи грозен“. Не я послушах. Кое ли момиче се вслушва в думите на майка си?

Вратата се отвори. Шумни и весели през нея нахлуха мъже и жени. Ръкуваха се, поздравяваха се с театрална превзетост…..

Очакваше се шумен и голям празник. Нали Мария отново бе между тях, това не може да се отмине с лека ръка.

За тях нямаше значение, че един тънък ветрец нашепваше вече за приближаващата зима. Сърцата им бяха привързани едно към друго и търсеха и най- малкия повод, за да изразят любовта и загрижеността си един към друг.

Майка ѝ скоро бе починала. От нея бяха останали много снимки, които сама бе правила. Василка се опита да подреди фотографиите на отделни купчинки.

От тях я гледаха напълно непознати лица. Едни се усмихваха, други плачеха, трети се бяха отнесли някъде в мислите си……..

Когато леля Здравка я завари сред купчината снимки, каза на Василка:

– За какво ти са тези снимки? Те са ничии ….

Василка се опитваше да гледа с разбиране на фотографиите. Някои от тях я разчустваха, но тя се опитваше да се овладее.

„В крайна сметка, това са снимки, мъртва хартия, – казваше си Василка. – Може би за това по-възрастните не са ѝ обърнали внимание и не са я насърчили да продължи“.

Майка ѝ ги бе заключила в един куфар, но не като някаква тайна, а нещо, което е смятала за маловажно.

Колко ли жени като майка ѝ, с неразкрити таланти са в света? Или такива, които в името на семейството и любимия мъж, са се отрекли от мечтите си.

Василка знаеше, че поколението на майка ѝ и всички малко по-големи или по-малки от нея са се превърнали в жертвен агнец на семейния олтар.

Преди години я беше попитала;

– Мамо, защо не си завършила образованието си?

– Баща ти беше завършил само гимназия, не вървеше някак си да завърша университет.

След втори курс майка ѝ бе напуснала юридическия факултет.

Бащата на майка ѝ, нейният дядо тогава мърморел:

– Нямам дъщеря за даване за сина на търговец на зърно.

Тогава се застъпили други хора за баща ѝ:

– Велко, момчето не е лошо. Веднага се захвана с търговия, за това не е учило по-нагоре.

– Виж колко складове и магазини има само в столицата.

– Младите се обичат, грехота е да ги разделяме.

Така майка ѝ и баща ѝ се бяха оженели. Баща ѝ бе предприемчив човек и със всичко, което се захванеше, успяваше. Той бе починал преди пет години.

Майка ѝ бе скромна жена. Тя подкрепяше съпруга си и децата си в всяко тяхно начинание.

Сега и тя си бе отишла. От нея бяха останали само множество снимки ….. една неизпълнена мечта.

Леля Минка беше излязла на улицата, за да нахрани уличните котета.

Изведнъж притича момиченце на 5-6 години и изсипа в паничката на котетата шепа пясък.

Леля Минка попита детето:

– Защо развали храната на котетата? Ти ядеш ли пясък?

В отговор на това момиченцето изяде пясъка, който държеше в другата си ръка.

Леля Минка остана с отворена уста. Тя не зададе повече въпроси.