Това изобщо не трябваше да се случва. Владо нервничеше и обикаляше около компютъра си. Екранът на лаптопа му  бе потъмнял. При определена светлина и наклон отзад се виждаше нещо, но нищо не можеше да се прочете, нито пък да се види ясен образ.

Всичко стана за секунди. Червени линии започнаха да се появяват по екрана, не бяха чести, но смутиха Владо. Той изключи захранването от мрежата и остана само на батерия, но това не помогна, линиите отново се появяваха…… докато накрая екрана потъмня.

Беше вечер и нямаше от къде да търси помощ. Това още повече обезкуражи Владо.

– Е, утре ще видя какво мога да направя, – каза си той и неудовлетворен легна в кревата.

Следващия ден не бе обнадеждаващ за ситуацията.

– Вероятно е изгоряло осветлението на предния екран, – каза му Слави, който поправяше компютри. – Лампичките са малко нестандартни и трябва да се приспособи някоя за случая, но може и да не се намери такава, защото лаптопа ти е стар модел.

– Е, какво, – възнегодува Владо, – нов ли да си купувам? Сегашните са още по-скъпи, а гаранция колко ще работят няма.

– Можеш да си потърсиш монитор и да го включиш към компютъра си, – посъветва го Слави. – Старите лаптопи имат извод за кабел към такъв.

Владо не разполагаше с монитор, а и скоро не можеше да си набави такъв.

– Какво ще правя? – натъжи се Владо. – Как ще чатя с приятелите си. Не мога да слушам музика или да гледам филми по свой избор. Дори едни новини не мога да прегледам…. А проектът , който започнах с Весо, ….. пълна изолация.

Дните следваха един след друг, а възможност да се снабди поне с монитор нямаше никаква.

Владо посещаваше редовно близката църква в неделя, срещаше се с младежите там, беседваше върху Словото и се молеше с тях.

Ситуацията, в която бе изпаднал го бе обезсърчила и нямаше желание нито за молитва, нито за Божието Слово. Беше ядосан на всичко и на всички.

Започна да роптае и да се пита:

– Господи, защо стана така? Какво искаш от мен? Нали с този компютър благовествах и вършех работа за Теб?

Владо се чувстваше изолиран и ненужен.

Една вече обременен от тежки мисли се унесе и заспа.

И засънува. Ръката му се протягаше към нещо бяло, но не можеше да го стигне, защото безброй паяци, стоножки и всякакви насекоми го обсебваха.

Владо се стресна и се събуди. Целия бе облян в пот. Пълчищата от насекоми все още ясно виждаше в съзнанието си.

– Какъв ужас! Какво беше това?

Изведнъж мисълта му се проясни и той разбра.

– Явно много неща ме отделят от Бога и Неговата истина. Да, осъзнавам, че компютърът бе застанал между мен и Него. Нуждая се от промяна ….

На другия ден Нестор го попита:

– Имам един излишен монитор, не знам какво да го правя. Случайно да ти е нужен такъв.

Владо се усмихна и кимна с глава. Той вече знаеше, кой е подредил нещата така ……

 

Московският „Експериментаниум“ е една невероятна интерактивна изложба, разделена на някои области от науката: оптика, акустика, магнетизъм, електричество, вода, механика, пространството.

Във всяка зала има експонати, с които можеш и е нужно да си взаимодействаш като изследваш, събираш, разгадаваш пъзели, издърпваш, скачаш, дори и да крещиш.

Как може да се види звука, има ли цветни сенки, как да запалиш лампичка с ухо, как се получава водовъртеж, може ли човек да пропадне в черна дупка, как се въртят колелата на колата, защо магнита повдига желязото…..

Навярно сте слушали тези въпроси  много пъти? Заведете детето си в Експериментаниум и то ще види всичко със собствените си очи.

В музея на занимателните науки да се докосват експонатите е задължително

Петър Икономов съвсем скоро се завърна от армията, но вече успя да си купи най-модните дънки.

Вечерта при него дойде приятелят му Данчо също в такива нови дънки и го покани във видео залата на някакъв много нашумял но дефицитен филм:

– Страхотен е, трябва непременно да го гледаме. Тръгваш ли с мен?

– Разбира се, – съгласи се веднага Петър.

Бащата на Петър ги изпрати до вратата и попита:

– На кино ли ще ходите?

– Татко, ти се шегуваш. Киното е вече изостанала работа, отиваме във видео салон.

– А какво е това? – попита заинтересовано бащата.

– Не знаеш ли? – на свой ред се изненада Петър. – Плащаш лев сядаш и гледаш огромен телевизор може би с 60 сантиметров екран. Включва се по видеото някакъв филм с превод и всички гледат.. Ако искаш ела с нас, няма да съжаляваш.

Бащата се усмихна и каза:

– През 52 или и трета в клуба докараха телевизор. До тогава такъв не бяхме виждали. Тогава и ние давахме по лев. Гледахме и бяхме във възторг.

– Татко, как можеш да сравняваш такава допотопна техника с нашето видео?

– Не виждам никаква принципна разлика, – каза бащата.

– Как не виждаш? Ти шегуваш ли се?

– Помнете ми думата, – каза бащата, – развитието на техниката и технологиите няма да спре. И това ваше видео около, което се тълпите, ще го има във всеки дом.

– Но как хората ще си купят такова чудо, когато то струва колкото един голям камион, заедно със багажа му.

Преди да се раздели с младежите, бащата на Петър каза:

– Между другото си спомних, че твоя дядо Недялко, ходел с няколко момчета при един заможен човек. Били 12-13 годишни.  Изхвърляли тор, носели вода, секли дърва и ги подреждали. Цял ден се трудели при този човек, а накрая на деня, той ги завеждал в коридора и им показвал истинско чудо. Включвал една крушка за около пет минути. Дядо ти след това дълго време не можел да заспи, а след като заспивал сънувал, че и в неговия дом се е появило домашно слънце. Е, хайде момчета вървете и се любувайте на вашата „лампичка“…..

Днес учителката Таня Маринова дойде в клас с две красиви червени ябълки в ръце. Децата не знаеха, но Маринова преди това бе хвърляла на пода едната от ябълка няколко пъти, но въпреки това двете ябълки изглеждаха съвсем еднакви.

Учителката взе хвърляната на пода ябълка и започна да ѝ говори:

– Колко си уродлива. Изкривена и цветът ти е отвратителен.

След това се обърна към децата:

– Деца, кажете ѝ и вие нещо.

Навярно на малчуганите им се стори странно, че трябва да наричат по някакъв начин една ябълка, но те започнаха да подражават на учителката си:

– Воняща ябълка.

– Кой ще иска да те яде.

– По голяма грозотия от теб не съм виждал.

– Изглеждаш глупава.

– Ти си ненормална.

Като ги слушаше чак на Маринова ѝ стана жал за ябълката.

След това учителката взе другата ябълка и започна да я хвали:

– Ти си прекрасна ябълка. Твоята кора е възхитителна и ароматна. Имаш много красив цвят.

Децата внимаваха и гледаха с отворени уста.

– Погледнете, – показа им ябълките Маринова, – те не се различават, двете са апетитни и сочни.

След това учителката взе един нож и разряза всяка от ябълките на две половини. Едната бе гладка и красива отвътре, а втората, на която бяха говорили лоши думи бе цялата в петна и бе натъртена.

Изведнъж на децата им светна лампичката в главата и те започнаха да се досещат, какво иска да им каже учителката.

– Така е и в живота, – каза Маринова, – когато казваме обидни думи на някого, в душата му остава болка и страдание, както петната по ябълката. Когато хората, особено децата, станат жертви на издевателства, те не показват какво става в тяхната душа им, както и ние не видяхме, че едната от ябълките е натъртена. Външно човек може да изглежда радостен и щастлив, но вътре в него може да се крие болка причинена от някого.

Децата мълчаха и гледаха съчувствено наранената ябълка.

– Но ние имаме възможност да се поправим, – каза Маринова. – Вие видяхте каква вреда нанасят злите и обидни думи. Можем да се научим да се защитаваме един друг, да бъдем добри към останалите. Думата не е юмрук, с който можем да ударим, но тя може да нарани сърцето на всеки от нас. Така че бъдете внимателни, когато говорите на някого.

Наред с другите неща Бог ни се открива чрез гласа на нашата съвест. Собствената си съвест можем да наречем светилник на душата. Дори и да е затъпена и помрачнена от греха, тя може да различава добро и зло, свидетелствайки за Божията святост.
Защо, когато правя зло в мен светва „червената лампичка“?
Съвестта ни е дадена от Бога. Тя се опитва да ни отвърне от злото и ни насочва към доброто. Съвестта може да стане нашият най-чувствителен учител и приятел, но когато грешим, ние смятаме, че тя е най-голямия ни враг.
Писанието казва: „Духът на човека е светило Господно, Което изпитва всичките най-вътрешни части на тялото“. С други думи, съвестта е Божията светлина вътре в нас.
В „Критика на чистия разум“ Имануел Кант казва, че само две неща го карат да благоговее – звездното небе и закона на съвестта.
Неразкаяният грях може да притъпи и заглуши съвеста ни. И обратно, ако постоянно отделяме внимание на Божието слово усъвършенствуваме съвестта. Ставаме по-чувствителни към моралното и духовно зло.
В какво състояние се намира вашата съвест?