Преваляше полунощ. Снегът се стелеше по земята като бяла пелена. На небето нямаше звезди. Лампите на улицата осветяваха безмълвната белота.
Изведнъж се чу вой. Куче тъгуваше. Денка, жена на средна възраст, излезе на двора и забеляза, че Дана, тяхното куче виеше над нещо, чернеещо се в снега. Тя приближи плахо и когато забеляза над какво силно скимтеше Дана, изтръпна:
– Лени, какво ти е?
Денка се наведе и вдигна вкоравилото се телце на малко кученце. Сълзите ѝ започнаха да се стичат по лицето.
Тези дни Денка бе забелязала, че едно от кученцата на Дана е отслабнало. Сутринта отказа да яде. Погали го и го притисна до гърдите си, а то само я облиза и слабо изскимтя.
Тогава комшията нещо извика през дувара и тя забрави, за малката Лени.
Това кученце бе най-красивото от сегашните малки на Дана. Всички го прегръщаха и му се радваха. Но Лени имаше един лош навик, промъкваше през оградата и ходеше навън на „разходка“. Когато се върнеше весело лаеше, все едно казваше:
– Прибрах се. Ето ме.
Денка огледа мъртвото кученце и забеляза, слуз по устата му. А там, където бе лежало животното се забелязваше малко кърваво петно.
– Какво им е направило това малко кученце? – изохка Денка. – Отровили са го. А то нали бе дружелюбно, съвсем не е разбрало какво са му дали да яде.
– Боже, защо? – плачеше Денка, – Толкова е малко, само на 4-5 месеца е.
Денка обърса с престилката очите си, взе лопатата и тръгна към градината. Започна да копае малка дупка близо до сливата и тежко въздишаше:
– Колко пъти казвах на Лени: „Не излизай! Някой може да ти стори нещо лошо“.
Сълзите на Денка отново рукнаха.
– И ние сме така. Колкото и да ни предупреждават, че е опасно, все ни тегли натам, а резултатите са плачевни. Така човек може да загуби и живота си.
Малкото телце бе поставено в дупката. Пръст се посипа по него, а снегът заличи всичко.