Бе вече доста късно, когато телефона тревожно зазвъня. Николай бе свещеник от дълги години и такива позвънявания изобщо не го смущаваха. Той бе свикнал по всяко време да му се обаждат и оплакват. Понякога в необичаен момент направо нахлуваха в дома му, търсейки помощ.

– Да, свещеник Николай е на телефона.

Притесненият глас на млад човек вибрираше в телефонната слушалка.

– Моля ви, елате у дома.

– Какво се е случило?

– Откакто се преместих в новия си апартамент, чувам гласове. Не искам да отивам в психиатрията. Ако можете да ме разберете ….

Николай въздъхна, попита за адреса и обеща:

– Ще дойда след около половин час.

Когато пристигана свещеника бе посрещнат от младеж, който имаше доста объркан вид.

– Заповядайте, – младият човек махна с ръка един навътре към апартамента.

– Кога и къде чувате гласове? – попита свещеникът.

Младежът се притесни и бавно обясни:

– Всеки път, когато си варя чай, тези гласове се чуват.

– Интересно, – почеса се по главата Николай, – а можете ли да ми демонстрирате това?

Младежът заведе свещеника в кухнята. Постави чайника на печката, а от шкафа извади малка тенекиена чайника, в която бе поставил листата, от които щеше да вари чай. Нея сложи на един от плотовете, който не се загряваше.

Изведнъж започваха да се чуват гласове. Те не бяха много ясни. Някои от тях се преплитаха, а други се наслагваха.

Свещеникът озарен от идея, каква може да бъде причината, за това странно явление попита:

– Наблизо има ли голяма антена за радио или телевизия.

– Тя е на петстотин метра от тук. Доколкото съм чувал това е някакъв голям предавател.

– Тогава всичко е ясно, – свещеникът потупа младежа по рамото. – Не ви трябва психиатър, нито екзорсист. Нужен вие добър радиолюбител. Тенекиената ви паничка, в която сте сложили чая, работи като приемник.

Динка наскоро си бе купила кокошки. Е, те бяха стари и ги продаваха за клане, но тя бе чувала от майка си, че ако ги захраниш добре, отново започват да снасят.

Зарадва се стопанката, разтича се из дома си, да приготви вкусна и питателна храна за новодошлите птици. Наля им прясна вода, сложи им зърно в паничка и наскуба им току що поникнала вече трева.

И резултата не закъсня. Скоро имаше не малко яйца и Динка се радваше от сърце на кокошките. Започна да им угажда, да им дава и нещо повече.

Птиците бяха малко своенравни и често снасяха не в полозите, които бе заложила стопанката. Динка намираше снесени яйца на най-необичайни места. Един ден намери едно снесено между камъните и си каза:

– Добре, че не се е строшило.

Всичко вървеше добре, докато един ден, Динка намери само едно яйце и до края на деня това бе всичко. Жената се разтревожи:

– Нещо им липсва, но какво. Бодри са, не са болни, но яйца няма. Май ще трябва да обърна някое стар пън, да си изкълват червейчетата по него, така съм чувала от баба.

И тя се запретна да търси такова из двора, но не намери. Седна на прага на дома си и се размисли:

– Господи, не сме ли и ние така. Грижиш се за нас, даваш ни всичко, от което се нуждаем, дори и повече. Изпълняваш неизказаните ни мисли на глас. А ние какво правим? Даваме плод, както тези кокошки яйца, но идва време, когато и живота ни се превръща в рутина, понася ни течението на ежедневието и ставаме безплодни.

Жената въздъхна дълбоко. Сълзи си пробиха път край зениците ѝ и като тънка струя се стекоха по лицето ѝ.

– Колко ли плачеш, – продължи тя, – когато виждаш, колко неразумно постъпваме, въпреки че си ни обградил с блага. Прости ми Господи, че забързана в ежедневието си, рядко заставам да си поговоря с теб по-дълго време, за да разбера волята Ти. Помогни ми! Нека червената лампичка на Духа Ти по-ярко да свети в мен, когато греша или не върша това, което трябва….

Динка се изправи, лицето ѝ светна, тя знаеше вече какво да прави, дори и с неносещите ѝ кокошки.

Сутринта бе хладна, дори студена. Какво друго може да се очаква? Зима е. Цяла нощ валя сняг.

Баба Пена е събуди рано. Пошета из кухнята и реши да изхвърли кофа за боклука в контейнера.

Докато изсипваше кофата чу слаб писък.

– Какво ли е това? – каза си възрастната жена.

Тя веднага се наведе над контейнера и зашари с очи в него. На дъното на полупразния кош за боклук имаше малко котенце, рижо със сини очи, които едвам отваряше.

Баба Пена извади котето и го отнесе у дома си. Наля му мляко в една паничка, но се наложи да използва биберон, за да го нахрани. Първият ден нищо му нямаше, но после се разболя.

Притеснена баба Пена занесе котето на ветеринар. Лекарят прегледа малкото и каза:

– Простудило се е и то много.

Лекарят му направи инжекция и му даде хапчета.

Баба Пена не бе богата, пенсията ѝ не бе голяма, но не пожали пари за котето……

За съжаление нищо не помогна.

– Прекалено дълго време е било на студа, – вдигна безпомощно ръце ветеринарът.

– Изхвърлили го, като ненужна вещ, – изплака възрастната жена.

– А друг се смилил и го взел, защото било още живо, – съчувствено каза ветеринарът.

– Колко са различни хората, – каза с тъга баба Пена. – Едни съжаляват и се грижат за всяка живинка, а други изхвърлят дори и живото на боклука, като някое старо палто.

Оградите са предназначени предимно да разделят хората едни от други. Но понякога се налага да се променят тези правила.

Радой забеляза, че кучето му постоянно наднича между решетките на оградата, за да види кучето на съседа. Двете животни постоянно се „догонваха“ край издигнатата преграда по между им.

– Сигурно ще им бъде много хубаво ако се виждаха, – каза си Радой. – Изглежда се харесат, за това искат да бъдат заедно. Защо да не им помогна?!

Радой не беше първият собственик на куче, който бе готов да задоволи любопитството и желанието на любимеца си.

Речени сторено. Той взе триона и много внимателно след като премери и отбеляза няколко пъти, отряза отвор в оградата.

Ина така се казваше кучето на Радой, следобед се срещна с Бобчо, когато я изведоха на разходка.

Двете кучета дълго бягаха едно след друго. От време на време събираха муцуните си, сякаш си шепнеха нещо.

Когато Радой прибра Ина, тя бързо излапа това, което намери в паничката си и веднага се устреми към оградата, за да бъде с Бопчо.

Този път тя се стъписа. В оградата имаше отвор, а от там се подаваше главата на Бобчо. Тя излая радостно, а другото куче я приветства с лай и махане на опашка.

Вярно е, че имаха мрежа помежду си, но се виждаха, а това изглежда доставяше удоволствие и на двете животни.

– Май им хареса така повече, – каза Радой на Красимир, стопанина на Бобчо.

– Виж колко са радостни, – засмя се Красимир, – идеята ти не бе лоша.

Сега не само Радой и Красимир общуваха очи в очи, това се случи и на техните любимци, за които те полагаха големи грижи.

Тази работа не отне много време на двамата мъже, но сега, когато гледаха колко са радостни кучетата им, разбираха , че са постъпили правилно.

Вечер е. Елена имаше в чинията си пилешка супа, а котето наденица.

„Защо да не му дам малко пилешко?“ – помисли си Елена.

Гребна с лъжицата една мръвка и внимателно я сложи в паничката на котето. Животинчето веднага я заръфа. Изглежда много му хареса.

Елена отиде до стаята, за да си вземе телефона, а когато се върна …. изненада.

В супата си намери парченца наденица.