Светът е толкова голям, че не стига един живот, за да се стигнат всички уникални и красиви кътчета.  Ако човек има възможност, може да посети повече места, да се запознае с различни култури.

Най-популярния тип почивка е на плажа. Но не на всеки плаж почиващите ще имат комфорт, радост и безопасност.

Местните жители на Северния Сентинелски остров са известни със своята враждебност към чужденците.

Има много случаи, когато хора са искали да влязат в контакт с местните, но в отговор те били обстрелвани с лъкове.

Веднъж към острова приближил катер с двама души, които били убити от хората живеещи на острова.

Островът е много опасен. Тук гостите не са добре дошли.

Векове наред местните хора са живели откъснати от цивилизацията.

Надя извърна глава за да не гледа лицето му. Изведнъж се разтрепери. Видя жена с нейните черти, която лежеше върху мраморно легло от облаци.

– Позна ли се? – попита весело Милан.

Надя кръстоса треперещите си ръце пред гърдите. Приликата беше изненадваща. Тайната на нейната душа бе ясно разкрита в каменните черти.

Надя гледаше като омагьосана каменната си близначка. Милан беше пресъздал душата ѝ, бе разголил същността ѝ, като бе проникнал в най-тайните ѝ кътчета.

Какво ли изпитваше към нея, щом бе съумял така дълбоко да проникне в човешката ѝ същност.

– Аз те обичам, – каза тихо Милан и я хвана за ръката. – Никога не съм обичал друга жената така до сега. Трудно ми беше да го призная дори пред себе си. Исках да те забравя, но щом те видях, разбрах, че не мога да те изтръгна от сърцето си.

Надя можеше да си тръгне, но не го направи. Трябваше да му забрани да ѝ говори така, но вместо това тя го слушаше. Тялото ѝ трепереше. Цялата бе изпълнена със страх.

Надя беше объркана и замаяна. Не разбираше нито една негова дума, но същевременно улавяше всеки нюанс на обяснението му в любов.

Милан говори продължително, без да я притеснява. Гласът му беше изпълнен с топлина, нежност и страст, които бяха смесени с тъга и примирение.

Изведнъж Милан се озова на колене пред нея.

– Обичам те с цялото си същество. Дори и да ме мразиш, няма да престана да те обичам.

Милан я привлече към себе си, прегърна я и целуна устните ѝ. Надя искаше да крещи, да се отбранява, да го отблъсне, но видя насълзените му очи.

Внезапно в тялото ѝ нахлу желанието, което я бе преследвало с години. Това беше копнеж към всичко и същевременно към нищо. Надя усещаше безпокойство и зараждаща се несигурност.

И тогава тя разбра. В този миг щеше да намери отговор на желанието си, което отдавна пламтеше в тялото ѝ. Беше безсмислено да се противи.

В нея кънтеше предупреждаващо: „Не, не! Спри!“ …..

Ръцете ѝ се разтвориха и тя го притисна до себе си. Устните им се сляха.

Когато се пробудиха от целувката, отзвукът от страстта им кънтеше като ехо на  Божия глас, който викаше децата си в райската градина. Те бяха като Адам и Ева. Погледнаха се и разбраха, че са голи …..

Нина и Минко вървяха бавно, прекосиха една градина и се озоваха до ъгъла на една висока  стена.

Група жени в широки дрехи, бяха коленичили с лице към насип върху , който имаше полирани камъни. На върха му се издигаше дървен кръст. Нина веднага разпозна разпнатия Исус на него.

Жените, пееха химн. Нежна и мелодична песен, която се извисяваше с призив към Христа и Го умоляваше отново да дойде.
Когато химнът достигна славословие към Отца, Сина и Светия Дух, Минко се присъедини към пеещите. После гласовете стихнаха. Жените коленичиха с наведени към земята глави и започнаха да се молят. Когато свършиха една от жените, изглежда водачката, им се изправи. Тя видя Нина, засмя се и плесна с ръце.

– Сестри!  – каза тя.  – Имаме гостенка.

Другите жени също станаха и поздравиха Нина усмихнати. Нина познаваше някои от тях. Лицата им нямаха никаква следа от разкрасяване. Не носеха скъпоценности и по дрехите им нямаше украшения. Бяха скромни и чисти.

Всички заедно се оттеглиха към градината. Там беше прохладно, а въздухът бе по-свеж. Жената, която ръководеше групичката  седна на една пейка.

– Радвам се, че си тук, Нина. На това място всеки може да отдъхне от горещината и задълженията си.

Нина само повдигна рамене.

– Християнка ли си? – попита Елена, ръководителката на групата.

– Изучавала съм нещо от вашата вяра, Пътят, както го наричате, Писанието.

– Навярно си чувала за Мария Магдалина, жената обладана от седем бяса, които Исус прогонил. По-късно станала една от най-близките му последователки и започнала да служи из Галилея и Юдея. Когато разпънали Исус, тя останала да бди край гроба му. Според нашите Писания, тя била първата, на която се явил Господа след възкресението си. Била предана Негова ученичка. Като Мария Магдалина, всяка от нас се е посветила единствено на Господа Исуса и проповядват в Неговото име.

Нина попита:

– А какво означава това?

– Това означава,  – поясни Елена, – че ние правим така, че името на Исус да стане известно във всяко кътче на околността и дори по-далече, било то в бордеите и мръсните улички на града, било в жилищата и вилите на големите и могъщите. Ние помагаме в болниците и лечебниците, но преди всичко убеждаваме онези, които скитат по улиците и продават плътта си, да се отрекат от този грях и да се обърнат към Исус Христос.

Нина бе слушала за такива жени, но сега за първи път се срещаше с тях. Тя бе чела Библията, но не бе предала сърцето си на Господа, тъй като още не искаше да се раздели с някои от „тайните си прегрешения“.

С Минко се запознаха скоро. Тогава той ѝ говори за спасителното дело на Исус Христос. Като го изслуша,  тя се засмя и му каза:

– И от други съм чувала за това, но още не съм готова. Има прекалено хубави неща в живота, от които не мога да се откажа.

– Когато приемеш Исус Христос за свой Господ, ти няма да искаш да правиш тези неща, – уточни Минко.

Нина бе отговорила уклончиво и затова Минко я заведе, да я запознае с жените, които бяха посветили живота си на Господа.

Тази среща се оказа много важна и решителна за Нина и само два дена след това, тя прие Исус Христос за свой Господ и Спасител.

Димитър харесваше работата си, заплащането беше добро. Беше само на осемнадесет години, но  живееше още при родителите си. Хубаво беше, че може да работи само нощна смяна и да съчетава работата с учението.

Най-много му харестваше да си стои в кабинката. Тук имаше всичко, от което се нуждае стол, маса и компютър с Интернет.

Димитър беше млад, но много добре се оправяше в Интернета. Беше го открил още в детството си, тогава нещата не бяха толкова мащабни. Разглеждаше само няколко хиляди страници, а сега беше друго. Световната компютърна система се беше разраснала неимоверно много.

Димитър беше слабо и хилаво хлапе, но умът му беше бърз и находчив. Той можеше да обиколи света, да спори с някой отдалечен от него на хиляди километри, да следи спорттните състезания, които се играеха в друг континент. Можеше да проникне във всяко кътче на човешкото познание, Интернет му осигуряваше това.

Често се срещаше и с неща, които не му харесваха. Още, когато бяха малки каза на приятеля си Петър:

– Искам да напиша една програма, която да проникне в компютрите на злите и само да натисна едно копче и да изтрия пагубните им планове.

Той от малък беше възприет от приятелите си като хакер. Всичко започна, когато беше на 15 години, но имаше други, които почваха много по-рано.

Петър не веднъж му каза:

– Нали знаеш разни трикове. проникни в списъците на НАТО, изключи системата на Пентагона, така няма да има повече война и убийства.

Но Димитър клатеше глава:

– Тогава ще стане хаос, а това ще причини още повече страдания на хората. Така не става.

От дългото сърфиране из мрежата беше научил, че в света и без това има много беди.

Но сега беше весел. Беше създал вирус, който се  разпространяваше из всички компютри по света, бързо можеше да унищожи творенията на други вундеркинди като него, които имаха лоши намерения.

Докато хората пишеха електроните си писма или сключваха сделки по мрежата, неговото творение обикаляше всички компютри. Той зададе на програмата си определени цели и както всички останали исползваше търсачката на „Google“. Резултатите се връщаха при него и той съставяше списък.

Вирусът му получаваше всичките „дразнители“ и носеше част от тях закодиран в себе си, така той се усъвършенствуваше, сякаш беше живо същество. На технически език това е „генетичен алгоритъм“, програма способна да се изменя и еволюира.

Вирустр му променяше броя на „дразнителите“ и начина им на разпространение. Дори никога да не седне повече на компютъра си, програмата му щеше да работи без него.

Вирусът му поразяваше „вражеските“ страници. Така в рамките на един час щяха да изчезнат всички интернет страници с детска порнография, а тези, които искаха да влязат в тях, щяха да прочетата само следния надпис: „Грижете се за децата, те са цвета на света!“

И не само тези, но и други заплашващи със смърт и унищожение.

Светът щеше да стане по-добър.

Исландия е място, където всяко кътче сякаш е нарисувано от талантлив художник, който не се е скъпил за цветовете. Пейзажите в тази страна вдъхновяват и там се чувстваш като в приказка.
Но има едно място, сред цялата невероятна красота, което ежегодно привлича невероятно количество туристи.
Шейсет метров водопад, който сякаш е създаден от необикновен архитект, който цени прекрасното.
Камените склонове на водопада Селяланфос са покрити с растителност, а водата е кристално чиста. Струята на потока се движи с такава голяма скорост, че водата не успява да достигне земята, а се разбива на хиляди блестящи пръски. Водопадът, през годините, е образувал плитък пролом в подножието на планината.
Под водопада минава малка пътека, по която туристите могат да преминат, да направят невероятни снимки и да усетят силата на водата.
Местните жители препоръват водопада да се посещава при залез слънце. Залезът оцветява падащата вода в разлини нюанси на червеното.