В живота няма случай неща. Всяка необичайна ситуация е поредния урок в живота.

Бъдете благодарни за всеки такъв отрязък от време, особено ако нещата не вървят така, както на вас ви се е искало.

Ако не сте започнали точно работа, която много ви е харесала или отношенията ви с някого не са довели до нещо по-сериозно означава, че по-нататък ви очаква по-добър вариант.

Урока през, който минавате, особено ако сте го усвоили както трябва, е крачка по пътя към по-добрия вариант.

Ето го и първият гост. Влезе млад, набит мъж с червендалесто лице.

– Мони, – възкликна Славка, – какво е това от теб? Мъжът може да мами жената, но никога не бива да я изненадва!

Това бе намек за малко екстравагантното му облекло, което веднага се набиваше на очи.

– Щастлив съм, че отново мога да дойда на гости, особено във вашия дом, – каза Симеон, като се усмихна някак предпазливо.

Симеон само се преструваше на скромен, той чудесно изпълняваше ролята си на равнодушен човек. В действителност беше интелигентен кариерист, който не позволяваше на никой да надникне в душата му.

Славка бе чула, че мъжът ѝ иска да го постави на по-отговорен пост, за това реши леко да го поизпита. Започна с нещо съвсем невинно:

– Как вървят уроците ви по танци? Имате ли вече напредък?

Симеон направи кисела гримаса.

– Учителят ми по танци заяви, че съм безнадежден случай и нямам никакъв шанс.

– За това пък много уверено и сигурно се движите във фирмата. Де да имаше човек, като вас, който да ме предупреждава на всяка крачка, преди да се подхлъзна.

– Но вие сте съвършена танцьорка. Работата в една фирма не се различава много от танцовото изкуство. И в двата случая се оказва, че трябва да водиш други хора, не където искат те, а където трябва.

– За мъжете това е лесно, но какво бихте посъветвали една жена?

– Зависи, – потърка брадата си Симеон, – работата в една фирма е област, в която характерът на човека не пречи на кариерата му. Ако жената е глупава бих я посъветвал да следва мъжа си, а ако е умна да разчита на инстинкта и интуицията си. Работата в една фирма не е нищо повече от изкуство да правиш разлика между приятел и враг.

– Де да беше толкова лесно, – въздъхна Славка. – Как да направя разлика между един или друг служител? За мен те са като объркан танц. Един се противопоставя на шефа на фирмата, друг настройва една група срещу друга, един подкрепя главния инженер, другия главния счетоводител, …. Направо да ти се завие свят.

– Така е и при танцуването, – засмя се Симеон. – Завива ти се свят само, когато се увлечеш по отделни стъпки и забравиш смисъла и целта на цялото. В работата е същото. За многото, колкото се може по-малко, за малкото по възможност повече, а ако има съмнение оставяте всичко за себе си.

– Тогава как различавате, кой какъв е?

– По отношението им към истината, – отговори Симеон. – Има хора, които вярват в това, което казват, но повечето не вярват. Опасни са само първите.

Славка разбра защо мъжът ѝ бе предпочел именно Симеон, но той трябва да бъде и много предпазлив спрямо него. Симеон бе тиха вода, съвсем не бе глупав и от него всичко можеше да се очаква.

Когато влезе във входа, чу глас зад себе си:

– Ани!

Тя замръзна на мястото си. Не смееше да погледне назад. Гласът отново се обади:

– Ани!

Най-накрая реши да се обърне. От сенките се появи дребна фигура. Дрипаво облечен старец, със сплъстена брада и изкаляни галоши.

– Татко, – каза Ана.

Той, нейният баща, стоеше пред нея и не смееше да я докосне. Само я гледаше и ѝ се любуваше.

– Все още си така красива, – каза баща ѝ. – Виждам, че си се устроила добре.

Ана пристъпи напред, целуна го и отстъпи крачка назад. Чудеше се какво да му каже.

– Дядо ти умря, – каза баща ѝ.

Ана го хвана за ръката и го поведе нагоре по стълбите. За нея това посещение бе неочаквано.

Когато влязоха в апартамента, тя веднага го отведе в кухнята.

– Навярно си гладен, – каза Ана, – ей сега ще ти изпържа яйца.

Постави тигана на котлона и започна да бърка яйцата. Ана погледна баща си и го попита:

– Как ме намери?

– Когато излезе от къщи, научих от една моя позната, тук в града, къде си отседнала, – въздъхна баща ѝ. – Понякога тя си идваше на село и разказваше за теб.

Ана си спомни за леля Донка, с нея много често се засичаха в квартала.

– Не искам да ме връщаш у дома, – погледна умоляващо Ана баща си в очите.

– Ако исках да те прибера, – засмя се баща ѝ, – щях да дойда много по-рано. Но през цялото време знаех къде си и какво правиш.

– Очаквах да ме нахокаш, – наведе глава Ана. – Нали казваше, че по-добре е човек да умре гладен, отколкото да продава тялото си.

– Не се отказвам от думите си, – тъжно я погледна баща ѝ. – А нима нямаше да съм прав?

Ана го огледа добре. Едното му око бе покрито с бяла пелена, навярно нацяло не виждаше с него. Беше се стопил. Тя знаеше, че е на 57 години, но изглеждаше на 75.

– Не, нямаше да си прав, – каза Ана.- По-добре е, човек да е жив.

– Може би имаш право.

Ана изненадано погледна баща си.

– Не се чуди, – започна да обяснява баща ѝ.- Вече не съм толкова уверен в тези неща, както едно време. Остарявам.

Мъката по нея го бе съсипала, но едно Ана разбра и то бе доста болезнено.

Той се бе провалил във възпитанието на дъщеря си и тя бе кривнала от правия път. Но най-лошото беше, че тя смяташе това за правилно и нямаше никакво угризение на съвестта.

Дългите опашки пред гишетата се топяха бързо. Вече трети път обявяваха полета. Симеон подаде на Ана раницата ѝ и някак плахо стисна ръката ѝ.

Бяха се запознали преди две седмици, но все още бяха свенливи като младежи, въпреки че Симеон беше на 43 година, а Ана на 32. Тези, които бяха забелязали смущението им, се побутваха и леко се усмихваха.

„Дали ще се престраши да я целуне?“ – мислеха си те.

Симеон беше сериозен човек и се срамуваше да направи тази крачка. Униформен мъж проверяваше паспорта на Ана. Тя бе останала последна от пътниците.

Внезапно Симеон прескочи заграждението и се втурна напред……

– Стойте! Къде отивате? Там е забранено! – извика след него един от полицаите.

Симеон стигна до Ана, прегърна я и двамата се целунаха, забравили за всичко наоколо

– Какво правите? Какво ви става? Да не сте полудели? – изкрещя служителят. – Господине излезте веднага оттам. Госпожо, самолетът не може безкрайно да ви чака!

– Извинете, – казаха двамата и се разделиха веднага..

– Е, това се казва върхът! – извика един младеж, който бе наблюдавал сцената.

Симеон бързо тръгна към изхода. Сърцето му бумтеше силно, щеше да изхвръкне от гърдите му. Той все още чувстваше нежният вкус на устните ѝ.

Ана се свлече прималяла на седалката в самолета и затвори очи.

„Колко странно и неочаквано стана всичко!“ – помисли си тя.

Още от самото начало между тях беше станало нещо особено. Ана не бе изпитвала такова нещо към друг мъж преди.

На 20 години влюбването е единствено и неповторимо, но на тези години, човек не може да си позволи грешка, защото вече няма време да я поправи.

„Ех, защо не го бях срещнала по-рано? – помисли си Ана. – Хубавото е, че все пак го срещнах, макар и след толкова години…“

Десет деца аутисти плуваха в басейна за първи път. След няколко минути обучение, много от тях са били в състояние самостоятелно да преодолеят няколко метра. Според родителите, такива занятия дават резултати.

Преди четири години бил създаден уникален метод на лечение, разработен от експерти на Регионалната рехабилитационен център „Журавлик“. Децата безплатно са лекувани от лекари, масажисти, професионални психолози. В лагера те престояват 10 дни заедно с родителите си.

Според психолозите развлеченията помагат на аутистите да се адаптират към живота. Затова програмата е богата. Тя включва посещение в увеселителен парк, музей, художествена изложба и демонстрация на сапунени мехури.

Но най-важният етап от методиката е общение с връстници. През 10-те дена участниците в лагера прекарват време с доброволци деца на възраст от 6 до 12 години.

През следващата година организаторите планират да увеличат броя на местата в лагера. Такъв лагер може да се окаже за деца аутисти крачка към възстановяването им.