В залата беше мрачно. Светеха само няколко лампи, които пропускаха оскъдна светлина. Бяха го хванали преди два часа. Вързаха му ръцете и очите и  с кола го бяха докарали до тук.

Орлин беше спокоен въпреки усещащото се напрежение в пазачите му.

Изведнъж голямата желязна врата пред него се отвори и влезе някаква дребна фигура. Вероятно бе една от ръководителките на организацията, която преследваха.

Тя застана на няколко крачки пред него. Слабата лампа отстрани освети  лицето ѝ. На устните ѝ се появи жестока усмивка.

– Името ми е Гуай Лу – каза тя с глас лишен от емоция. – Очаквах тази среща с нетърпение.

– Не мога да кажа същото, – отвърна Орлин. – Може би ще ми обясните защо съм тук.

– Искам да ми кажете къде се намира доктор Кирков – заяви тя.

Орлин сви рамене.

– Той е защитен от правителството. Не мога да ви кажа къде го държат…. Някой се е опитвал да го убие.

– Наистина ли? – ехидна усмивка пропълзя по устните ѝ. – Кой би искал да причини нещо лошо на гениалния доктор?

– Същите, които отвлякоха хората, разработващи ваксина от отровата на една мекотело.

Жената го изпепели с поглед. Лицето ѝ почервеня от гняв.

– Това, което не знаете е, – каза тя, – че наша фармацевтична компания правеше експерименти с ваксината  върху нашумялата преди 5-6 години болест. Тя бе предназначена за световния пазар, но по невнимание създаде по-опасния и адаптивен щам. Искахме да го унищожим, но някои по-умните глави между нас надделяха.

– Защо умните ви глави не са попречили на вируса да се разпространи?

– Стана случайно. Щяхме да изчакаме, докато разработим антидот, преди да го пуснем. Разберете, вирусът е част от нашия мащабен план за дестабилизиране на правителството. Предишната епидемията почти свали лидерите от власт. Помислете само, как щеше да реагира обществото на тяхната безпомощност, да се справят с още по-смъртоносен вирус. Тогава нашата организация щеше да се намеси и да спаси хората. В замяна, ние ще се сдобием с власт и богатство. Можем дори да заемем мястото  и на правителство.

– Знаете ли, че до няколко дни вирусът ще достигне до по-големите градове?

– Беше въпрос на време. Знаехме, че каквото и да предприеме правителството, нищо няма да помогне. Колкото повече хора, толкова „по-весело“ ще стане положението.

– Готови сте да унищожите хиляди хора, за да създадете неприятности на правителството? – попита изненадан Орлин.

. – Какво ако убием няколкостотин, а дори и няколко милиона? Ние сме много. Една епидемия би била по-ефикасно средство за контрол на населението.
– Няма да можете да удържите вируса, дори и с ваксината, която разработвате в лабораторията си. Той ще се разпространи прекалено бързо. До седмица ще бъде навсякъде.

– Смъртта на милиони души ще бъде най-убедителната причина хората да си купят нашата ваксина, – засмя се тя. – Търсенето определя предлагането.

– Трябва да сте побъркани, щом мислите така. Няма да ви се размине всичко това безнаказано.

– Нашите лидери са ненормални. И предишни правителства са се опитвали да разрушат организацията ни, но са си платили скъпо за това. Били сме тук много преди днешните така наречени водачи на народа. Няма да позволим да бъдем изхвърлени на боклука.

Чу се силен трясък. Блесна ослепителна светлина и Орлин загуби съзнание. Но дори в последните минути бе спокоен. Неговият екип идваше на помощ, за да спре тези психопати.

Вратата тропна. Юлия с бърза крачка влезе в стаята. Тя забеляза, че приятелят ѝ въртеше нещо в ръцете си и се усмихваше.

Горан държеше прозрачен, безцветен минерал, който имаше силен блясък. Той го въртеше в ръцете си като малко дете, което е намерило забавна играчка.

– Разбираш ли от диаманти? – попита Юлия, отгатнала най-накрая какво държи приятелят ѝ в ръцете си.

– Знам само, че са редки и скъпи, – отговори Горан, без да откъсва поглед от камъка.

Това накара Юлия да се усмихне.

– Зная, че са скъпи, че са редки и че сигурно непрекъснато ти ги подаряват. Ти си достатъчно привлекателна за това, – до уточни Горан.

Усмивката ѝ се превърна в тих смях.

– О, не. – Юлия махна с ръка. – Те са скъпи, но не са редки. Диамантите не се срещат толкова често, колкото полускъпоценните камъни, но не са и толкова редки, колкото си мислиш.

 – Тогава защо са толкова скъпи на пазара? – повдигна рамене недоумяващо Горан.

– Цените им поддържат изкуствено надути, защото само една компания владее по-голямата част от пазара. Тя контролира всички мини и може да определя каквато си иска цена. Всеки път, когато бъдат открити нови залежи, тя купува участъка и така премахва всякаква конкуренция.

– Няма ли някакъв контрол?

 – Пускат камъни от хранилищата си, за да поддържат постоянно ценово равнище. Ако запасите намалеят, те увеличават производството, а когато се появи излишък от камъни, ги скриват на сигурно място в някои от трезорите си.

Горан  я гледаше като омаян, за него това беше почти неразбираемо и звучеше доста непочтено.

– Като имаш предвид всичко това, какво ще се случи, ако на пазара бъдат пуснати камъни на стойност един милиард долара? – попита Юлия като сложи предизвикателно ръце на хълбоците си.

– Цените ще паднат, – бързо съобрази Горан.

– Цялата система ще рухне с гръм и трясък, – подчерта Юлия. – И всички онези жени по света, които имат диамант на ръката си, изведнъж ще осъзнаят, че това което носят не е чак толкова ценно.Световната икономика ще се разклати, защото цените на златото и валутите също ще бъдат ударени.

По този въпрос Горан имаше известни познания. Само преди няколко месеца той бе станал неволен свидетел, как бе осуетен опитът да се наводни пазара със злато.

В живота няма случай неща. Всяка необичайна ситуация е поредния урок в живота.

Бъдете благодарни за всеки такъв отрязък от време, особено ако нещата не вървят така, както на вас ви се е искало.

Ако не сте започнали точно работа, която много ви е харесала или отношенията ви с някого не са довели до нещо по-сериозно означава, че по-нататък ви очаква по-добър вариант.

Урока през, който минавате, особено ако сте го усвоили както трябва, е крачка по пътя към по-добрия вариант.

Ето го и първият гост. Влезе млад, набит мъж с червендалесто лице.

– Мони, – възкликна Славка, – какво е това от теб? Мъжът може да мами жената, но никога не бива да я изненадва!

Това бе намек за малко екстравагантното му облекло, което веднага се набиваше на очи.

– Щастлив съм, че отново мога да дойда на гости, особено във вашия дом, – каза Симеон, като се усмихна някак предпазливо.

Симеон само се преструваше на скромен, той чудесно изпълняваше ролята си на равнодушен човек. В действителност беше интелигентен кариерист, който не позволяваше на никой да надникне в душата му.

Славка бе чула, че мъжът ѝ иска да го постави на по-отговорен пост, за това реши леко да го поизпита. Започна с нещо съвсем невинно:

– Как вървят уроците ви по танци? Имате ли вече напредък?

Симеон направи кисела гримаса.

– Учителят ми по танци заяви, че съм безнадежден случай и нямам никакъв шанс.

– За това пък много уверено и сигурно се движите във фирмата. Де да имаше човек, като вас, който да ме предупреждава на всяка крачка, преди да се подхлъзна.

– Но вие сте съвършена танцьорка. Работата в една фирма не се различава много от танцовото изкуство. И в двата случая се оказва, че трябва да водиш други хора, не където искат те, а където трябва.

– За мъжете това е лесно, но какво бихте посъветвали една жена?

– Зависи, – потърка брадата си Симеон, – работата в една фирма е област, в която характерът на човека не пречи на кариерата му. Ако жената е глупава бих я посъветвал да следва мъжа си, а ако е умна да разчита на инстинкта и интуицията си. Работата в една фирма не е нищо повече от изкуство да правиш разлика между приятел и враг.

– Де да беше толкова лесно, – въздъхна Славка. – Как да направя разлика между един или друг служител? За мен те са като объркан танц. Един се противопоставя на шефа на фирмата, друг настройва една група срещу друга, един подкрепя главния инженер, другия главния счетоводител, …. Направо да ти се завие свят.

– Така е и при танцуването, – засмя се Симеон. – Завива ти се свят само, когато се увлечеш по отделни стъпки и забравиш смисъла и целта на цялото. В работата е същото. За многото, колкото се може по-малко, за малкото по възможност повече, а ако има съмнение оставяте всичко за себе си.

– Тогава как различавате, кой какъв е?

– По отношението им към истината, – отговори Симеон. – Има хора, които вярват в това, което казват, но повечето не вярват. Опасни са само първите.

Славка разбра защо мъжът ѝ бе предпочел именно Симеон, но той трябва да бъде и много предпазлив спрямо него. Симеон бе тиха вода, съвсем не бе глупав и от него всичко можеше да се очаква.

Когато влезе във входа, чу глас зад себе си:

– Ани!

Тя замръзна на мястото си. Не смееше да погледне назад. Гласът отново се обади:

– Ани!

Най-накрая реши да се обърне. От сенките се появи дребна фигура. Дрипаво облечен старец, със сплъстена брада и изкаляни галоши.

– Татко, – каза Ана.

Той, нейният баща, стоеше пред нея и не смееше да я докосне. Само я гледаше и ѝ се любуваше.

– Все още си така красива, – каза баща ѝ. – Виждам, че си се устроила добре.

Ана пристъпи напред, целуна го и отстъпи крачка назад. Чудеше се какво да му каже.

– Дядо ти умря, – каза баща ѝ.

Ана го хвана за ръката и го поведе нагоре по стълбите. За нея това посещение бе неочаквано.

Когато влязоха в апартамента, тя веднага го отведе в кухнята.

– Навярно си гладен, – каза Ана, – ей сега ще ти изпържа яйца.

Постави тигана на котлона и започна да бърка яйцата. Ана погледна баща си и го попита:

– Как ме намери?

– Когато излезе от къщи, научих от една моя позната, тук в града, къде си отседнала, – въздъхна баща ѝ. – Понякога тя си идваше на село и разказваше за теб.

Ана си спомни за леля Донка, с нея много често се засичаха в квартала.

– Не искам да ме връщаш у дома, – погледна умоляващо Ана баща си в очите.

– Ако исках да те прибера, – засмя се баща ѝ, – щях да дойда много по-рано. Но през цялото време знаех къде си и какво правиш.

– Очаквах да ме нахокаш, – наведе глава Ана. – Нали казваше, че по-добре е човек да умре гладен, отколкото да продава тялото си.

– Не се отказвам от думите си, – тъжно я погледна баща ѝ. – А нима нямаше да съм прав?

Ана го огледа добре. Едното му око бе покрито с бяла пелена, навярно нацяло не виждаше с него. Беше се стопил. Тя знаеше, че е на 57 години, но изглеждаше на 75.

– Не, нямаше да си прав, – каза Ана.- По-добре е, човек да е жив.

– Може би имаш право.

Ана изненадано погледна баща си.

– Не се чуди, – започна да обяснява баща ѝ.- Вече не съм толкова уверен в тези неща, както едно време. Остарявам.

Мъката по нея го бе съсипала, но едно Ана разбра и то бе доста болезнено.

Той се бе провалил във възпитанието на дъщеря си и тя бе кривнала от правия път. Но най-лошото беше, че тя смяташе това за правилно и нямаше никакво угризение на съвестта.