Павел застана на едно място и се замисли за писмото, което беше получил скоро.  После събра смелост и тръгна. Пресече реката. Премина през кварталите и парковете, докато достигна покрайнините на града.

Там заспа на една поляна, свит на кълбо под звездното небе. На разсъмване се събуди и загледа в изгрева на слънцето. След това продължи да върви.

Един мъж с камион, който караше хляб, го взе на автостоп. Друг му предложи половин питка с малко салам. Една жена се смили над него и му купи билет за влака.

Павел осъзнаваше, че с нищо не бе заслужил такава милост. Откакто бе избягал надалече от селото си, ограбваше хората, като ги наръгваше предварително с нож. Той беше забравил за добротата, която все още се срещаше между хората.

Павел вървеше. Той отново бе започнал да се моли. Това не бяха заучени молитви, а искрена изповед за лошите неща, които беше вършил и разговор с Бога.

Хълмовете към родното му село бяха станали още по-зелени. Приближаваше вече. Опипа небръснатото си лице. Опита се да поизглади с длан мръсните си дрехи и въздъхна. Нямаше как, щеше да се яви пред баща си точно такъв, какъвто си беше.

Безпокойството му се усили, когато наближи родната стряха. Повтаряше си на ум, какво точно ще каже на баща си.

Желанието му да се завърне у дома се засили. Искаше му се да се хване здраво за работа в обора и градината неща, които преди му изглеждаха неприятни.

Павел ускори крачка. Той видя дима от комина и светещите прозорци на старата им къща. Спря пред вратата и плахо почука. На прага го посрещна побелял старец. Зрението му бе отслабнало, но той позна сина си.

Павел се опита да каже думите, които толкова бе репетирал по пътя насам, но нищо не излезе. Баща му протегна ръце и го прегърна.

– Павле, най- после се върна у дома, – каза старецът със сълзи в очите.

Баща и син влязоха навътре и седнаха край масата.

– Имам толкова много да ти разказвам, – каза Павел. – Съжалявам за …..

– Има време ще ми разкажеш, – прекъсна го баща му. – Сега си хапни, дълъг път си изминал …..

„Приближете се към Бога и той ще се приближи към вас…“ Какво прекрасно обещание.

Всеки от нас може да се обърне към Бога с увереност, че Той ще се приближи към нас толкова близко, че ще усещаме присъствието Му.

За много от нас това не е лесно. В живота ни нещо постоянно се стреми да ни отклони от Бога и ние имаме все по-малко и по-малко време да останем насаме с Него.

Децата, работата, телевизорът, Интернет, дори и служението ни към църквата, всичко това изразходва нашето ценно време.

Може би е време да преразгледаме приоритетите си? Нужно е да се откажем от някои работи и занятия, за да имаме повече  време да прекарваме насаме с Бога.

Бог иска да общува с нас. Той е направил всичко възможно, за да бъде близо до нас. Простил ни е греховете с цената на смъртта на Своя Син.
Дал ни е Словото Си и безценна възможност да се молим, и да Му се покланяме.

Той е непосредствено близо до нас. Ако ние се приближаваш към Него с една крачка, Той прави две към нас.

В залата беше мрачно. Светеха само няколко лампи, които пропускаха оскъдна светлина. Бяха го хванали преди два часа. Вързаха му ръцете и очите и  с кола го бяха докарали до тук.

Орлин беше спокоен въпреки усещащото се напрежение в пазачите му.

Изведнъж голямата желязна врата пред него се отвори и влезе някаква дребна фигура. Вероятно бе една от ръководителките на организацията, която преследваха.

Тя застана на няколко крачки пред него. Слабата лампа отстрани освети  лицето ѝ. На устните ѝ се появи жестока усмивка.

– Името ми е Гуай Лу – каза тя с глас лишен от емоция. – Очаквах тази среща с нетърпение.

– Не мога да кажа същото, – отвърна Орлин. – Може би ще ми обясните защо съм тук.

– Искам да ми кажете къде се намира доктор Кирков – заяви тя.

Орлин сви рамене.

– Той е защитен от правителството. Не мога да ви кажа къде го държат…. Някой се е опитвал да го убие.

– Наистина ли? – ехидна усмивка пропълзя по устните ѝ. – Кой би искал да причини нещо лошо на гениалния доктор?

– Същите, които отвлякоха хората, разработващи ваксина от отровата на една мекотело.

Жената го изпепели с поглед. Лицето ѝ почервеня от гняв.

– Това, което не знаете е, – каза тя, – че наша фармацевтична компания правеше експерименти с ваксината  върху нашумялата преди 5-6 години болест. Тя бе предназначена за световния пазар, но по невнимание създаде по-опасния и адаптивен щам. Искахме да го унищожим, но някои по-умните глави между нас надделяха.

– Защо умните ви глави не са попречили на вируса да се разпространи?

– Стана случайно. Щяхме да изчакаме, докато разработим антидот, преди да го пуснем. Разберете, вирусът е част от нашия мащабен план за дестабилизиране на правителството. Предишната епидемията почти свали лидерите от власт. Помислете само, как щеше да реагира обществото на тяхната безпомощност, да се справят с още по-смъртоносен вирус. Тогава нашата организация щеше да се намеси и да спаси хората. В замяна, ние ще се сдобием с власт и богатство. Можем дори да заемем мястото  и на правителство.

– Знаете ли, че до няколко дни вирусът ще достигне до по-големите градове?

– Беше въпрос на време. Знаехме, че каквото и да предприеме правителството, нищо няма да помогне. Колкото повече хора, толкова „по-весело“ ще стане положението.

– Готови сте да унищожите хиляди хора, за да създадете неприятности на правителството? – попита изненадан Орлин.

. – Какво ако убием няколкостотин, а дори и няколко милиона? Ние сме много. Една епидемия би била по-ефикасно средство за контрол на населението.
– Няма да можете да удържите вируса, дори и с ваксината, която разработвате в лабораторията си. Той ще се разпространи прекалено бързо. До седмица ще бъде навсякъде.

– Смъртта на милиони души ще бъде най-убедителната причина хората да си купят нашата ваксина, – засмя се тя. – Търсенето определя предлагането.

– Трябва да сте побъркани, щом мислите така. Няма да ви се размине всичко това безнаказано.

– Нашите лидери са ненормални. И предишни правителства са се опитвали да разрушат организацията ни, но са си платили скъпо за това. Били сме тук много преди днешните така наречени водачи на народа. Няма да позволим да бъдем изхвърлени на боклука.

Чу се силен трясък. Блесна ослепителна светлина и Орлин загуби съзнание. Но дори в последните минути бе спокоен. Неговият екип идваше на помощ, за да спре тези психопати.

Вратата тропна. Юлия с бърза крачка влезе в стаята. Тя забеляза, че приятелят ѝ въртеше нещо в ръцете си и се усмихваше.

Горан държеше прозрачен, безцветен минерал, който имаше силен блясък. Той го въртеше в ръцете си като малко дете, което е намерило забавна играчка.

– Разбираш ли от диаманти? – попита Юлия, отгатнала най-накрая какво държи приятелят ѝ в ръцете си.

– Знам само, че са редки и скъпи, – отговори Горан, без да откъсва поглед от камъка.

Това накара Юлия да се усмихне.

– Зная, че са скъпи, че са редки и че сигурно непрекъснато ти ги подаряват. Ти си достатъчно привлекателна за това, – до уточни Горан.

Усмивката ѝ се превърна в тих смях.

– О, не. – Юлия махна с ръка. – Те са скъпи, но не са редки. Диамантите не се срещат толкова често, колкото полускъпоценните камъни, но не са и толкова редки, колкото си мислиш.

 – Тогава защо са толкова скъпи на пазара? – повдигна рамене недоумяващо Горан.

– Цените им поддържат изкуствено надути, защото само една компания владее по-голямата част от пазара. Тя контролира всички мини и може да определя каквато си иска цена. Всеки път, когато бъдат открити нови залежи, тя купува участъка и така премахва всякаква конкуренция.

– Няма ли някакъв контрол?

 – Пускат камъни от хранилищата си, за да поддържат постоянно ценово равнище. Ако запасите намалеят, те увеличават производството, а когато се появи излишък от камъни, ги скриват на сигурно място в някои от трезорите си.

Горан  я гледаше като омаян, за него това беше почти неразбираемо и звучеше доста непочтено.

– Като имаш предвид всичко това, какво ще се случи, ако на пазара бъдат пуснати камъни на стойност един милиард долара? – попита Юлия като сложи предизвикателно ръце на хълбоците си.

– Цените ще паднат, – бързо съобрази Горан.

– Цялата система ще рухне с гръм и трясък, – подчерта Юлия. – И всички онези жени по света, които имат диамант на ръката си, изведнъж ще осъзнаят, че това което носят не е чак толкова ценно.Световната икономика ще се разклати, защото цените на златото и валутите също ще бъдат ударени.

По този въпрос Горан имаше известни познания. Само преди няколко месеца той бе станал неволен свидетел, как бе осуетен опитът да се наводни пазара със злато.

В живота няма случай неща. Всяка необичайна ситуация е поредния урок в живота.

Бъдете благодарни за всеки такъв отрязък от време, особено ако нещата не вървят така, както на вас ви се е искало.

Ако не сте започнали точно работа, която много ви е харесала или отношенията ви с някого не са довели до нещо по-сериозно означава, че по-нататък ви очаква по-добър вариант.

Урока през, който минавате, особено ако сте го усвоили както трябва, е крачка по пътя към по-добрия вариант.