Влади бе ядосан на всички, особено на познатите си от църквата. Нямаше желание да се среща с тях, за това не му се ходеше и на църква.

И каква бе причината?

Всички, когато го видеха питаха:

– Как е баща ти? Как е семейството ти?

А той бе готов да им изкрещи: „Защо не ме питате как съм аз? Аз помагам на възрастните си родители. Освен това имам двама непокорни тинейджъри. Работя по цял ден. Защо никой не се интересува за мен?“

На баща му бе отрязан единия крак и той скоро щеше да се върне в къщи. Влади бе настръхнал. Ежедневието му щеше да се натовари още повече. Какво да прави?

Тази неделя на вратата на църквата се сблъска с жена, която се грижеше за майка му, преди да почине. През същото време тя гледаше и своята майка.

– Лельо Роси, татко скоро ще се прибере от болницата. Не знам как да се грижа за него. Ти имаш опит със своя баща, дай ми съвет, какво да правя? Ти как успяваше в къщи тогава, като същевременно помагаше и на други болни по домовете им?

Жената се усмихна и каза:

– Това не е нищо. Беше привилегия да се грижа за него.

Влади бе шокиран от думите ѝ. Трябваше да мине дълъг период от време, за да превърне задължението си да помага на баща си в привилегия.

Като християни ние имаме права, но да служим и да се отказваме от правата си е привилегия.

Девет часа остана на крака. Безброй удари с жестокия бич, завършващ със малки стъкълца, израниха гърба Му.

Можеше всеки момент да изгуби съзнание, но адреналина, предизвикан от безпокойството Му, Го накара да се напрегне, докато се изкачваше към Своята Голгота.

Положиха Го на главната греда и дръпнаха ръцете Му в страни върху поставеното на кръст четвъртито дърво. Той не се съпротиви, когато гвоздеите се врязаха в ръцете му. Само силна болка се изписа върху лицето Му.

Екзекуторите с раздразнени гласове разпъждаха тълпата.

Скърбяща жена крещеше името Му. Тя протягаше отчаяни ръце, но войниците и изтласканите люде я избутваха назад, където тя примря омаломощена на земята.

– Майка Ми, – прошепнаха пресъхналите Му устни.

Шумът от войниците и продължителните викове на разпънатите жертви удавиха  всичко останало.

Той се напрегна от поредния удар на чука, прикрепящ дървената подпора към гредата за нозете Му.

Беше обречен на бавна и сигурна смърт, но любовта Му Го успокои.

„Това е израз на голямата Ми обич към вас, неразумни люде, – помисли си Той. – Има ли смисъл да се съпротивлявам? Не трябва да се отказвам. Трябва да издържа до края“.

Привързаността на Отец към човечеството завърши с този акт на себеотдаване.

– Татко, прости им! – извика Той от кръста. – Те не знаят какво правят.

Ако беше само човек, отдавна щеше се изчерпи, но Исус, Божият Агнец, през Който, както преди, напълно протичаше животът, извика с ясен, звънък и тържествуващ глас:

– Свърши се!

Жертвата за нашите грехове бе направена. Грехът ни бе простен! Чувството за вина бе изкупено! Сега ни се предлага вечен живот!

Всичко свърши! Цената бе платена!

Всяка неделя, децата посещаваха с радост организираното за тях училище в църквата. Днес те бяха съсредоточени, погълнати от урока и внимателно слушаха.

Изведнъж вратата се отвори. Виновно навел глава в стаята влезе Тони. Учителката Атанаска Горанова му кимна и му посочи един от свободните столове.

Тони се намести на мястото си. Вместо да се вслуша в урока, той хитро присви очи и внимателно започна да се оглежда.

Забеляза, как Лидия бе леко отворила уста и със затаен дъх слушаше историята, която разказваше Горанова. Внезапно ръката му се появи зад гърба на зяпналото момиче и силно дръпна плитката ѝ.

Последва писък. Всички погледи се стовариха като огромен чук върху нахалника, нарушил задушевната атмосфера.
Тони гузно наведе глава. Всички се успокоиха и урокът продължи.

Но малкият немирник не можеше да стои на едно място. Той дръпна елека на Нено, ощипа Росето, ритна с крак Стоян,… Белите му бяха многобройни.

Горанова не се сдържа и укори Тони:

– Държиш се като неутолим грешник!

Тони не се трогна много от думите ѝ. Зае предизвикателна поза и нахално попита:

– А нима, вие, не съгрешавате?

– Аз се покаях и Исус ме изкупи от вината за греха, – подчерта Горанова.

– А защо сте се покаяли? – попита Тони, като хитро погледна учителката, а на устните му се появи лукава усмивка.

– Ами …., – Горанова се смути и се почуди какво да му отговори, – навярно ми е писнало да греша.

– Представям си колко много е трябвало да съгрешавате, за да ви омръзне, да правите това, – самодоволно заключи Тони.

Към нахалника полетяха множество юмручета, в отговор на смута, който той бе предизвикал между децата. Учителката едва успя да успокои обстановката. И урока след много прекъсвания отново продължи.

До края на занятието Тони не мръдна от стола си. Най-после думите на това, което разказваше Горанова достигнаха и до него. Тя говореше за победата на Давид над Голиат.

Беше горещ ден и четирима приятели се бяха приютили в близкото кафене. Пред чашите си с пенливо питие те разсъждаваха  за съвремието, нравите и злободневните въпроси на ежедневието.

Изведнъж разговорът се завърза около странната привързаност към животните.

– Забелязали ли сте, че бедните хора, нямат достатъчно пари за хляб, но винаги имат куче? – попита Стоян, едър мъж със здрава и силна снага.

– Обикновено тези кучета могат да вършат страни неща, – подчерта Продан. – Те танцуват на два крака, донасят хвърлен предмет, лягат на земята и се преструват на умрели при заповед от стопанина си.

– Така ги дресират, – намръщи се Зарко. – Нима само за забавление им служат?

– Мисля си, – почеса се по главата Михо, – че всеки човек иска да заповядва на някого. А на бедните всички нареждат. И за това си имат куче, за да командват и властват на него.

– Така е, – съгласи се Продан, – образно казано всеки си има куче. Заместникът на министъра е куче на самият министър. Доносникът е куче на този, който го е изпратил да прави това. Тино е куче на просяка на нашата улица, а Лори  е куче на госпожа Панделеева. Слугата е куче на господаря си. Бедните и отритнатите са кучете на този, който ги наема на работа.

– Тази привързаност към кучетата наблюдавам и при жените, – отбеляза Михо.

– Виждал съм не малко дами, заобиколени от кучета, – усмихна се Зарко, – като не броим котките, папагалите, рибките и хамстерите.

– Тези жени никого не обичат и те не са предпочитани от нито един човек, – подчерта дебело Стоян. – Те прехвърлят чувствата си към кучетата, защото не знаят какво да правят с обичта си.

– Нима да обичаш животните е да пренесеш любовта си към тях? – попита озадачен Михо. – Странен възглед.

Но Продан подхвана друга тема и компанията продължи по-нататък в разсъжденията си.

Къщата на Тодор Давчев се намираше точно срещу черквата. Той много обичаше да излиза отпред и да наблюдава минаващите оттам. Имаше си спестени пари за черни дни, че и повече, затова не се страхуваше от настъпващите промени в икономиката.

Веднъж при него дойде Дечо. Наричаха го приятел на бедните, защото не минаваше ден да не помогне на някой от тях със нещо.

– Бай Тодоре, – каза Дечо, – ще дадеш ли нещо за моите приятели?

– За днес нищо, – троснато му отвърна Давчев.

– Трябва да помогна на една бедна жена, която днес роди, но няма дори с какво да увие новороденото, – започна да обяснява Дечо.

– Нямам, – скъпернически скръцна със зъби Тодор.

– Навярно тогава ще се смилите над едно младо красиво момиче, което е останало без работа и няма пари за хляб, – продължи да настоява Дечо.

Когато просителят видя киселата физиономия и намръщеното лице на Тодор, добави:

– Така ще го спасите от лошия път, който е решило да поеме.

– Точно за такава, ли? – изви тялото си на една страна Давчев и се изплю на земята.

– А какво ще дадете за работник, който сам се изхранва, но за беда днес е паднал от скелето, счупил си е крака и е останал без надница? – попита умолително Дечо.

– Нищо, казах ти, че нямам, – категорично отсече Тодор.

– Хайде, господин Давчев, – подкани го смирено Дечо, – отворете щедро кесията си и бъдете сигурен, че като никога до сега ви се отдава случай, да извършите едно добро дело.

– Не разбра ли, че за такива нямам, – Тодор се постара да не изкрещи, все пак се намира пред собствения си дом.

– Вие сте милостив човек и няма да оставите тези окаяници без помощ, – опита още един път Дечо.

– Остави ме на мира, – кресна му Тодор. – Когато искам да дам, не карам никой да ме моли ….

При тези думи Давчев обърна гръб на Дечо и се упъти към вратата на дома си. Но тъй като Дечо не преставаше да го моли за още някой, той се обърна и му зашлеви една плесница.

Дечо се засмя и в отговор каза:

– Това беше за мен, а за нуждаещите се?!

Разтреперан от яд Тодор Давчев влезе в дома си и тръшна вратата зад гърба си.