Мартина се отекчаваше от хората наоколо. Всички те смятаха, че настоящата подредба на обществото е задоволителна. Но Владимир беше различен. Въпреки, че родителите му не искаха промени, защото бяха задоволени от всичко, бе изненадващо свободен в изказванията и възгледите си.

Мартина седеше в операта на по-задните редове заедно с брат си, а Владимир беше няколко реда преди нея с група приятели.

Мартина го погледна и си каза: „Само като се вгледа човек внимателно във добре фризираната му коса и идеално прилепналия нов костюм, избобщо не би могъл да предположи, че е бунтар. Как  се е изпъчил на стола само“.

Лека усмивка се прокрадна по лицето ѝ.

На сцената дон Жуан обвинен в опит да изнасили момиче от селото, нагло прехвърли вината си на слугата си Лепорело.

Всъщност Владимир не бе точно бунтар. Имаше необичайно отворено ум за новото и промените, но понякога си бе напълно обикновен. Гордееше се с музикалните традиции на народа си, но се дразнеше от онази хора, които закъсняваха, приказваха по време на преставлението и си тръгваха преди края на операта.

И сега се подразни от Тони, един от приятелите му,  когато започна да коментира с доктор Михов фигурата на сопраното. А на жената седнала един ред пред него, която под секрет съобщаваше адреса на магазина на съседката си, от където си бе купила новата рокли, с която бе тази вечер, бе готов дори да ѝ удари шамар.

– Слушат музика, само, когато им свършат темите за клюки и разговори, – казваше Владимир възмутен, не веднъж на Мартина.

Мартина и Владимир се чувстваха по един и същи начин сред тези „любители“ на операта, но за жалост бяха малцинство. За повечето хора операта бе място, където можеха да покажат тоалетите и бижутата си.

Край Мартина приказваха две жени и не замлъкнаха дори в края на Първото действие, когато дон Жуан заплаши да убие Лепорело, а оркестърът пресъздаде буря от удърни инструменти и контрабаси. Те изобщо не се интересуваха от това, което ставаше на сцената, разменяха клюки за една известна особа в града. Така и не видяха как с обичайната си наглост дон Жуан пусна Лепорело и излезе с бодра крачка, предизвиквайки всички да го спрат …. и завесата се спусна.

Владимир се обърна към задните редове и помаха на Мартина. Братът на Мартина му помаха в отговор. По-късно Мартина, брат ѝ и Владимир се събраха във фоайето, където обсъждаха на спокойствие музиката и изпълненията, необременявани от ничие „празнодумство“ и „разносвачи“ на местните клюки.

Един стар професор по астрономия застана на катедрата в черен смокинг и бели маратонки.
– Скъпи студенти, днес няма да ви чете лекция. Дойдох да ви кажа сбогом. В моята обсерватория днес спря часовника, който вървя почти триста години. Сигурен съм, че е настъпил края на света!
Студентите започнаха да се смеят и да му ръкопляскат. Чуваха се викове и крясъци.
– Купете си „Ролекс“! Сменете зъбните колела! Поставете си нова батерия!
Когато шумът утихна, професорът заговори отново:
– А сега ще ви каже нещо, от което няма да ви стане толкова смешно. Часовникът, който спря в обсерваторията е слънчев!

Константин Философ не издържа голямото напрежение и падна на легло в Рим. Боледува много дни. В тези негови страдания, далече от родината и от мястото на своята мисионерска дейност, Бог му изпрати небесна утеха.
Получи дивно видение, след което сърцето му се изпълни с необикновена радост. И сред болките си той започна да пее псаломския стих:
„Зарадвах се, когато ми казаха: да идем в дома Господен“.
Предупреден чрез небесното посещение за близкия си край, който ще го въведе във
вечния дом Господен, той се облече в хубави дрехи и целия ден прекара в духовно веселие, като каза:
– От сега вече не съм служител ни на царя, ни на другиго някого на земята, но само на Бога Вседържителя.
С тези думи той подчерта, че до сега се  бе чувствувал като пратеник на византийския император и  бе свързан с неговата църковно-държавна политика, но сега вече не е. След като заяви, че отсега нататък ще бъде служител само на Бога, той изрече следния бележит афоризъм, достоен за философския му ум:
– Не бях, бидох и съм во веки. Амин.
С това изповяда, че след като бе приведен от небитие в битие – не бях и след като живя известно време на земята – бидох, оттук нататък ще бъде безсмъртен во веки.
Не познаваме по-сбито изповядване на истината за човешкото временно битие и вечно безсмъртие от това на Св. Константин.
На другия ден философът прие пълно монашеско пострижение – велика схима, при което му бе даден името Кирил.
Безмълвен и молитвено вглъбен, той бе пропътувал много земи като мисионер, а сега се готвеше в продължение на 50 дена за последното си пътешествие, този път
не мисионерско, а небесно.
Предсмъртната му молитва бе произнесена със сълзи на очи и с издигнати към Бога ръце:
– Боже, моля те да бъде опазено повереното ми стадо от безбожната злоба на езичниците, хулещи Господа, да се затрие триезичната ерес, да се разрасне Христовата църква и да се дойде до единомислие на вярващите в истинската вяра на православното изповедание. Благодаря ти Боже, задето ме удостои, колкото и недостоен да съм, да проповядвам Евангелието. Предавам цялото си дело в Твоите ръце.
После се обърна към брат си Методий със следните трогателни думи:
– Ние с тебе бяхме като два вола, които теглят една бразда. Аз падам на
браздата и свършвам своя ден. Знам, ти обичаш много своята планина Олимп. Но заради планината недей оставя своето учителствуване! Чрез него повече можеш да се спасиш!
Тъй и на смъртния си одър св. Кирил продължи да мисли за духовното просвещение на еднокръвните славяни.
След като целуна всички, умиращият каза:
– Благословен да бъде Бог, Който не ни остави да станем плячка на невидимите наши врагове, но строши тяхната клопка и ни избави от тлението.
С тези думи издъхна на 14 февруари 869 г., а беше само на 42 години.

Стилянов беше много угрижен и притеснен. Сновеше в стаята като затворен звяр и пъхтеше отчаяно.

– Трябва да сложа край на това и то на всяка цена. Така не може да продължава, – повтаряше си го по няколко пъти на ден и го мислеше сериозно.

Заради няколко дни и нощи, в които получи прилив на адреналин, имаше опасност да загуби всичко, което имаше.

Наблюдаваше я. Тя бе младо момиче, не бе дори красива, 15 години по-млада от съпругата му и почти 10 години години бе по-голяма от сина му.

Изведнъж видя как животът му се разтъсва застрашително.

Няма значение какво бе направил. Но как се замислеше над глупостта, която бе извършил, потръпна. Странно, но и сега, когато я видеше, я желаеше повече от всяка друга.

Брака му бе съвършен, имаше прекрасна съпруга, мила, любяща и красива …. Всички негови приятели и познати му повтаряха:

– Ти си невероятен късметлия!

И той наистина беше такъв.

Но животът му бе станал предсказуем ……. Може би това бе причината, която го тласна към Меги.

Жена му се  отнасяше доста сериозно към секса. Опитваше се да му достави удоволствие и никога не му отказваше, когато той искаше, но никога не предприемаше първата крачка.  Да бъдат интимни някъде навън, за нея бе лудост.

Съпругата му стриктно изпълняваше задълженията си. Придружаваше децата до училище. Измисляше меню за седмицата. Правеше планове за празниците. Планираше вечерите с приятелите, но нещо във взаимоотношенията им липсваше.

Имено това го привлече към Меги. Тя винаги бе изобретателна, готова всеки момент да поеме риск. За Меги сексът беше нейната същност.

– Аз съм мръсник, щом поставям тези качества пред любовта, верноста и семейното щастие, – неспокойно си говореше той.

До сега се харесваше. Правеше каквото трябва. Помагаше на хората. Беше внимателен и добре се отнасяше с децата. Бе се проявил като предан приятел и опора за всеки, но запознанството с Меги промени всичко това.

Сега знаеше:

– Аз съм лъжец, измамник, незаслужаващ такава великолепна съпруга, – безпокойството му нарастваше още повече.

Отначало си търсеше извинение:

– Това е просто флирт, кратка забежка за една нощ.

Смяташе, че по този начин брака му ще се съживи и ще оцени по-добре съкровището, което имаше.

Само че Меги бе повече от флирт, той все повече се привързваше към нея. Бе станала като наркотик за него. До сега не бе срещал друга като нея. Тя го бе изкарала от успешната кариера и съвършен брак.

Меги не знаеше какво е морал. Веднъж призна:

– Не знае броя на мъжете, с които съм спала, – погледна го изненадано и се усмихна. – Да не мислиш, че си водя статистика.

Тя пиеше прекалено много и от време на време посягаше към наркотиците. Беше от жените, които той презираше и мразеше, затова не можеше да си обясни:

– Какво всъщност правя при нея, освен че се наслажавам на секса с нея?

За него това бе опасно, защото бе открил невероятен източник на вълнение.

Животът му вървеше към провал, ако не се осъзнаеше и отърсеше, нищо хубаво не го очакваше.

Веднъж композиторът Макс Регер дирижирал концерт от свои творби. В тях певец трябвало да изпълни така наречената „свободна каденца“.
Певецът сносно се справил с първите тактове на каденцата, а след това се изгубил, започнал да блуждае в различни тоналности, направил няколко невероятни импровизации, в крайна сметка отново се върнал в правилната тоналност и с облекчение пристъпил към края.
За да отбележи този щастлив изход, композиторът весело извикал на сконфузения солист.
– Добре дошли, маестро! През цялото време не изгубихме надежда, че отново ще се срещнем с вас!