Времето все още се запазваше сравнително топло за сезона. Въпреки това Жельо се чувстваше изтощен и уморен.

Той пак се оплакваше на своя приятел Желязко:

– Не изпитвам никакво удоволствие от работата си. Едва издържам края на работния ден.

– Всеки човек има нещо, което прави най-добре. Просто го открий и си намери работа според него.

Жельо въздъхна тежко:

– Работата ми е единствено за да плащам сметките си. Дори нямам представа какво най-много ми се отдава.

– Поискай съвет от Господа, – посъветва го Желязко.

– След бъркотията, която направих в живота си?! – възрази Жельо.

– Нима мислиш, че Той ще те отхвърли, ако го потърсиш?

Жельо само повдигна рамене.

– Не се съмнявай, – насърчи го Желязко, – Той знае най-добре какво е нужно в живота ти. Само Бог може да ти каже какво да правиш, защо точно това и къде да го правиш.

– Ох, – намръщи се Жельо, – лесно ти е на теб.

– Повярвай! Ти можеш да правиш нещо по начин, по който никой друг не може.

– Но какво е то? – размаха ръце Жельо.

Желязко се усмихна и потупа приятеля си по рамото:

– Не напразно е казано: „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори, защото всеки, който иска, получава; който търси, намира; и на тогова, който хлопа, ще се отвори“.

Дядо Симеон разказваше, а внукът му унесено слушаше.

Малкият Мони, както му викаха на галено си представяше картините, които рисуваше дядо му:

– В началото нямаше зора, която да сложи край на нощта. И слънцето го нямаше, за да стопли деня. Не съществуваше луна, която да се отразява във водата. Отсъстваше и хоризонта. Бе една безкрайна нощ …

– Само тъмно, – възкликна Мони, – колко страшно …

– Но Бог не ни остави в здрача, – усмихна се успокояващо старецът. – Той раздели светлината от тъмнината. „Бог нарече светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ“.

– Е, така вече е много по-добре, – обади се Мони.

– Тази светлина може да се приема не само буквално, – продължи дядо Симеон. – В духовен смисъл тя представлява истината, духовното разбиране и разпознаване на нещата, което получаваме от Божието Слово.

– Дядо, до сега не съм свързвал по такъв начин светлината със Словото, – призна си Мони.

Старецът погали внука си по главата и го посъветва:

– Чети Библията, така запалваш светлината в себе си.

Мони гледаше въодушевено дядо си и клатеше глава. Какви чудни неща му се откриваха, когато разговаряше с него.

В малка група коментираха преждевременния край на Насковата кариерата.

– Той направи много неща добре, но имаше проблем, – отбеляза Вълко.

– Всички го видяха, – повдигна рамене Милена.

– И все пак той бе много ефективен в по-голямата част от работата си, – опита се да го защити Пламен.

– Но гневът му в повечето случаи не бе адресиран правилно, – поклати глава Стамен.

– За съжаление това доведе до нараняване на много хора през годините, – подчерта Милена.

– Ех, ако бях се изправила срещу него, – въздъхна тъжно Соня, – може би щях да го спра. Бях влюбена в Наско.

– Не направихме нищо, за да му помогнем. А сега той огорчен и обиден ни напусна, – констатира Пламен.

Въпреки че не можем да принудим другите да се откажат от грешното си поведение, ние можем състрадателно да се изправим срещу тях.

Нека да „говорим истината с любов“, така че и двамата да станем „все повече и повече като Христос“.

Бог ни е дал уши, за да слушаме, така че можем да чуем изобличение от някой друг.

Не беше горещо, а и дъждът отдавна бе спрял. Група младежи се бяха събрали в беседката пред блока и разговаряха.

Стефан бе категоричен:

– Който има пари, определя правилата.

– И според теб кой има достатъчно средства, за да прави това? – попита Стойчо.

– Може би …, – Стефан се замисли, а после бързо изстреля, – началникът, президента на компанията, правителството, … Важното е, че който определя правилата, има голяма власт.

– Май и на теб, Стефане, ти се иска да имаш много власт и да контролираш живота на хората? – усмихна му се Дончо.

– А защо не, – без да се смути отговори Стефан.

– Грешите, – обади се Добри. – Бог е този, който определя правилата и има най-голямата власт над нас.

– Но ние правим избора си …, – намеси се и Филип.

– Да, но Той си остава върховния шеф, – възрази Добри. – Ако сме справедливи и вършим това, което е право, спасението ни е близо. Блажен е човекът, който пази ръката си от зло.

Повечето размахаха недоволно ръце, но Добри продължи добронамерено:
– Хубаво е да знаем, че Бог е благ и справедлив. В нашите ежедневни решения ние трябва да следваме Божите правила….

– Защо трябва да го правим? – недоволно откликна Стефан.

– В отговор на благодарност към Христос за това, което Той е направил за нас.

Чичо Манол слушаше дискусията на младежите. Беше му интересно да разбере какво мислят и на какво основават живота си. Той разбра, че все пак е нужен арбитър за това каза:

– Хората около нас парадират със силата си. Тогава е лесно да забравим Кой в ​​крайна сметка контролира всичко. Добре е човек да се подчинява на Божите правила. Предайте живота си на Бога, Той наистина контролира нещата.

Младежите се спогледаха. Те не очакваха такъв край на дискусията си. Едни се съгласиха, а други държаха на своето.

Чичо Манол се усмихна и добави:

– Всичко, което е под Божия контрол, никога не е извън контрол.

Облаци бяха завзели небето, но дъжд не се очакваше. Спас и Димчо стояха на висок хълм и гледаха язовира, който бе надвишил малко нивото си.

– Като си представя, че от тази вода се произвежда достатъчно енергия за голямо количество селища, просто немея, – възкликна Димчо.

– Това е концентрирана сила, но под контрол, – плесна с ръце Спас. – Ако тази вода се остави свободна ….

– Ще доведе до бедствия в самите райони, – прекъсна го Димчо. – И вместо да им помага, тя ще ги съсипе.

– Така е, – съгласи се Спас, – власт без контрол може да предизвика цунами, пълен хаос на земята, унищожавайки всичко по пътя си.

Внезапно Димчо смени темата:

– Тези по новините сякаш за загубили чувството за контрол. Май са полудели. Правят безсмислени неща.

– Това е така, – подчерта дебело Спас, – защото са загубили способността си да контролират силите си.

Двамата замълчаха, гледайки към язовира.

– Исус ни предлага друг път, – поде отново разговора Спас. – Да живеем с кротост, т.е. със себеконтрол. Когато предадем живота си на Христос, ние сме призовани да предоставим своите дарби, умения, таланти и лична сила на авторитета на Бог.

Димчо поклати глава и добави:

– Повечето от неуредиците, пред който сме изправени днес в домовете, общностите, държавата и в нашата култура, се дължи на отсъствието на самоконтрол и нежелание да се предадем на Божието водителство.

– Кротостта не е слабост, – повдигна вежди Спас. – Да живееш с неконтролирани страсти, желания и грях е слабост.

– Бог благославя кротките, – допълни Димчо. – „Блажени кротките, защото те ще наследят земята”.

– Не е ли парадоксално, – усмихна се Спас, – че кротостта е пътят към духовната сила?!

Денят наближаваше своя край и двамата тръгнаха към домовете си.