Елена наблюдаваше как сина ѝ растеше и се превръщаше в буйно малко момче. С няколко жени тя често посещаваше домовете, които имаха нужда от помощ. Носеха им храна, шиеха им дрехи, разговаряха с хората за болките и незгодите им в живота.
В сърцето си Елена усещаше болезнен копнеж за дете. искаше да създава нещо, да отглежда повече деца.
Един ден тя сподели отчаянието си с отец Николай:
– Съпругът ми иска още синове, но не знам как бих понесла нова загуба. Трудно ми е да приема още една смърт.
Елена наскоро бе пометнала за втори път. Първият път тя беше едва във втория месец, но преди три седмици синът ѝ се изсулил от нея, малко преди да влезе в седмия месец.
– Знаете, че несигурността не е характерна за мен, – каза Елена, – но въпросът за изгубените бебета остава за мен голям провал. В сърцето ми се води страшна битка, разбирате ли?
– Така се е случило, – каза отец Николай, – Не знаем защо е станало това, но ако роптаем и обвиняваме себе си, това ще ни помогне ли? По-добре иди при съпруга си и вярвай, че Бог ще реши, кое е най-доброто.
На Елена ѝ бе много трудно, болката и мъката сковаваха душата ѝ.
Сподели терзанията си със съпруга си:
– Ами ако Бог ме наказва за безпирните ми ламтежи и амбиции?
– Бъди търпелива, – каза съпруга ѝ. – Всичко ще си дойде на времето. Ще имаме обширен дом и много деца така, както сме го искали.
Майката на Елена често ѝ казваше:
– Искам да родиш още едно дете, за да мога да го държа и бавя, преди да съм остаряла твърде много.
А баща ѝ веднъж каза:
– Причина за всичко е твоето своенравие и старата ти скръб, която трови утробата ти. Ти искаш да градиш кариера и да бъдеш майка. Една жена трябва да се грижи за дома и семейството си. Остави на мъжете да се занимават с останалите неща.
Елена искаше да успява навсякъде, и в дома си, и в работата си. Беше убедена, че ще може да се справи, но не искаше да спори с баща си, той нямаше да я разбере.
