Представи си висока стълба подпряна на стена.
Да предположим, че животът ни е изкачване по тази стълба. Няма ли да е трагично да стигнем върха и чак тогава да осъзнаем, че сме я подпрели на неподходящата стена?
Животът ни е само един. Нека да не го прахосваме безмислено!
Хубаво е човек да има кола, къща, вила …, но само Бог може да изпълни копнежите на душата ни.
Споменените са свързали всичко, което е било хубаво и което сме загубили. Копнежът на сърцата ни може да бъде още по-горчив, ако съжаляваме, че преживяното е било лошо и че не сме постигнали онова, което сме можели, и че споменът ни е сведен до измамни надежди
Ходът на времето изтрива истинските контури на миналото така, както вълната заличава рисунките ни на морския пясък.
Накрая и най-лошото се изтрива, а най-доброто ни се струва по-хубаво, отколкото е било в действителност.
Когато сравняваме миналото с настоящето, изпитваме само болка и тежест в сърцето.
Това е една от основните причини, поради които не можем да изградим нито настоящето, нито бъдещето си въз основа на миналото. Онова време, което няма да се върне, не е било никога такова, както ни подсказва сърцето и ореола от неискреност, с който го обграждаме, само нн пречи да се радваме на настоящето и ни отдалечава от бъдещето, което би могло да бъде щастливо.
Ако това е ставало, нарушителят на това правило не е трябвало да се прибира в къщи. Той отплавал от родните брегове и се заселвал в далечни земи.
Отмъщението на жената се състояло в това, че тя можела да прокълне семейството и рода му. Това било по-ужасно от всяка битка, защото човек не можел да направи нищо след това.
Ролята на любимата, най-старшата жена на султана се свеждала не в това да бъде най-добрата негова любовница, това го можели всички, а това да му бъде приближена дотолкова, че той да й довери не само работите си, но и живота си.
Когато се отправял на поход, той разчитал на нея, да предотврати всяка опасност и предизвика успех, докато го няма.
На изток разбират женската сила много повече. Обикновено най-търпеливата и смирената печелела вниманието на султана, защото само тя можела да използва уменията си в негова полза и да не му вреди.
Днес ние се борим за първенство и правда, забравяйки, че когато сме в хармония е хармоничен и света около нас. И това е доста важно за самите нас.
У мъжа се търси нежност и любов и жената страда ако не ги получава, без да разбира, че тя трябва да ги създава.
Хармонията е съгласие.
С другите можете да бъдете в хармония, само когато се движите към една обща цел.
Сега у жената са се появили нейни собствени цели и тандема „мъж – жена“ е загубил силата си. Освен това мъжът е загубил доверието на жената, а жената на мъжа. В обрата на историческите събития много са загубили ролите си, развивайки в себе си противоположни черти. До колко е лошо всичко това?
В наше време никой не се удивлява от мъжеподобна жена и феминизиран мъж. Когато се срещнат те се допълват един друг. След време всеки започва да изпитва неудовлетвореност от живота и копнеж за „силно рамо“ и „слаба жена“.
Жената трябва да разбира своята същност и тази на партньора си. Запомнете зад реализиран мъж стои любяща жена!
Мери Кингсли е била невероятна жена от Векторианаската епоха. Тя заменя скучния живот в Англия с увлекателно пътешествие в Западна Африка.
На една от малкото й фотографии можете да видите Мери, като слабичка, изпълнена с достойнство дама, с гордо вдигната глава и решителен поглед.
Нейният баща бил частен лекар и много пътешествал по света. Докато лекувал, той се запознавал с етнографията на местните. Бил добър познавач на природата. От неговите разкази за пътешествията, Мери била във възторг и в нея се пробудил копнеж да пътува. Опитвайки се да бъде полезна на баща си, девойката се ровела в книги по история, географски открития, химия, зоология и медицина.
След смъртта на родителите си тя решава да се отправи към Африка, за да се запознае с живота и местните нрави на племената. От книгите тя е почерпила много знания за природата и обществото, а сега на практика искала да опознае света, отличаващ се от нейното обкръжение.
И накрая, тя отплувала далеч от дома си, с голям водоустойчив куфари пълни с одеяла, обувки, книги и множество други неща, който не се побирали в дамската й чантичка. През целият си път си задавала въпроса, защо товарните кораби плаващи покрай бреговете на Западна Африка, не продават билети за връщане и защо в разговорника, който и връчили, първата фраза била: “Помощ, потъвам“.
При изследванията си в Африка тя се представяла за търговец или че издирва изчезналия си съпруг. За сметка на тези малки хитрости, тя могла да обясни посещението си там, където неправилно биха изтълкували пребиваването на бяла жена.
По време на пътуванията си Мери Кингсли събрала колекция от неизвестни образци на насекоми и риби. Изследвала екваториалният район на река Огооуе. Проникнала в джунглата където се срещнала с канибали. Изкачила планината Камерун. Тя била една от първите, които изучила и описала изкуствата, занаятите и начина на живот на местните африкански племена, с който се срещнала.
Когато се завърнала в Англия Мери Кингсли четяла лекции и написала редица книги, в които се опитвала да запознае англичаните с живота на кореното население на Западна Африка. С надежда, че британската империя ще може да подобри живота на черния континент.