Такива очила са вече реалност.
Технологията се основава на явлението невромодулиране, при което електроенергия от чип стимулира нервната система за възстановяване на зрението.
Революционната система е измислена от инженерите на френската компания Pixium Vision, а клиничните изпитвания са насрочени за 2016 г. Хирургът първоначално ще постави малък силиконов чип с 150 електроди върху ретината.
Когато пациентът слага тъмните очила, съединени със системата, те интегрират видеокамера предаваща изображение на портативен компютър. Процесорът преобразува данните в инфрачервено изображение, което очилата излъчват в очите.
Импулсите включват електроди в имплантанта и зрителния нерв пренася образа в мозъка.
Малък експеримент, проведен от френските разработчици за тестване на системата е показал многообещаващи резултати.
Хирургът Yannick Le Mer е казал: “ Ние не даваме зрение на слепите, но осигуряваме друг начин на виждане“.
Тестването на новата система трябва да започне през следващата година в австралийския Bionic Vision.
Цената на устройството се очаква да бъде около 100 000 EUR. Ретиновите импланти, които възстановяват зрението някъде са вече достъпни, но качеството не е достатъчно добъро, за да работят в по-сложни реални условия.
Продуктът Pixium Vision може да възстанови зрението до ниво 20/120.

Немската компания Carplane е представила двуфюзелажен летящ автомобил. Машината е била демнонстрирана на авиошоу в Фридрихсхафен, Германия.
Проектът е подкрепен от ЕС и правителството на Долна Саксония. В Carplane се надяват, че разработеното от инженерите на компанията транспортно средство ще бъде сертифицирано като лек самолет и лек автомобил.
Подобно на много летящи автомобили Carplane има прибиращи се крила. Те се преобразуват в пространството между двете кабини. Това е помогнало да се мине без допълнителни механизми за прибиране на крилата, което е направило самолетът-автомобил много по-лек.
Нововъведението е получило 15 инчови  колелета от автомобил Smart. За да развие скорост на автомобила са му необходими само 85 метра. Carplane тежи 498 килограма. Размерите на модела не надвишават този на компактен двуместен автомобил.
Автомобилът има двигател PC850 с мощност 151 к.с. По земята автомобилът развива максимална скорост 176 км/ч, а при нормален  полет – 200 км/ч.

Агенството по перспективни разработки DARPA е показало изпитания на самокорегирщ се куршум, проведени в рамките на програмата EXACTO.
Системата следи движението на целта и променя траекторията на куршум, ако е необходимо. Това позволява дори на неопитен стрелецът да порази целта.
Системата отчита ефектът на вятъра, движението на целта и редица други фактори.
С разработката на самонасочващ се куршум се занимават специалисти от калифорнийската компания Teledyne Scientific & Imaging. Компанията е получила през 2010 г. от DARPA 25 милиона долара, за изграждането на EXACTO.
До сега снайперисти можели да поразяват целта в 90% от случаите на разстояние до 600 метра. С EXACTO разстояние се е увеличило до 2 хилиляди метра.

Малко село закътано в планината бе приютило повече възрастни хора. Намираха се и млади, които редовно пътуваха до града, където работеха. Поне децата им можеха да посещават местното училище, което имаше хилядолетна история.

Хората си помагаха, бяха дружелюбни и отзивчиви.  Тук таме се срещаше по някой опърничав старец, но те се брояха на пръсти.

Забележителна двойка бяха дядо Петър и дъщеря му Рени. Той беше ветеран от войната, но беше много саможив и разговаряше само с дъщеря си.

Рени рано овдовя, нямаше деца и дойде да живее при стария си баща. Тя беше учителка, а тук си намери и работа в месното училища. Децата не бяха много, но тя ги обичаше и даваше всичко от себе си, за да ги научи на нещо.

Съседите рядко търсеха компанията на Петър и Рени, но и двамата също не се интересуваха от тях. Връстниците на Петър бяха отдавна измрели или бяха с един крак в гроба, но и той нямаше много приятели или познати.

Рени  преподаваше в месното училище. През два три дни ходеше до бакалията да пазарува и разменяше по някоя дума с магазинера.

Рядко някой прекрачваше прага на къщата им. Тя се намираше накрая на селото на няколко крачки от гробищата.

Имаше дни, в които кмета се отбиваше у дома им, да побъбри с дядо Петър, стар негов приятел. Но разговорът много не вървеше и след като си изпиеше кафето, което Рени му правеше, кмета си тръгваше. Предлагащи търговци стоката си, също чукаха на вратата им. Те бяха вежливи и предлагаха предмети, които продаваха дори на разсрочено плащане.

– Електрическа сушилна ли? – мърмореше дядо Петър. – За какво ние? Да не би слънцето да е спряло да грее? Или въжетата до толкова са се изкъсали, че не можем да си купим нови?

Един ден дойде съседа им. Кучето му се бе загубило и попита:

– Да сте виждали едно такова, – започна неуверено човекът, – черно, средно на ръст, с къс косъм куче? Мелез, от три дена го търся.

– Куче ли? – злобееше дядо Петър. – Котките на Рени са толкова лоши, че едва ли щяха да го допуснат насам. Казвам ви щяха да го разкъсат.

Понякога канеха Рени и баща ѝ да присъстват на събрание в местното читалище, за да чуят някой гостуващ лектор или да отбележат тържествено нечия годишнина. Рени приемаше с благодарност поканата от името на двамата. Но както обикновено час или два преди събранието дядо Петър получаваше пристъп, задушаваше се или изгубваше нещо от вещите си и тогава никой не можеше да го изкара от дома му, докато не го намери.

И Рени беше принудена да се обади и извини, че няма да могат да отидат.

Така си живееха двамата баща и дъщеря непритеснявани и необременявани от никого. На Рени и се искаше да захвърли всичко и да замине за града, но мисълта, че баща ѝ ще остане сам и няма кой да се грижи за него, я възпираше.

Познаваха се от времето, когато и двамата бяха студенти в столицата. Тогава бяха само приятели, но тя забременя. Нина учеше за детска учителка, а Николай икономика.

Случилото се бе шок и за двамата.

– Сега не е време за бебе, – навиваше я Николай. – Предстоят ни трудни изпити. Трябва да завършим.

Нина беше объркана, но накрая се съгласи с идеята на Николай.

Два часа преди уговореното време в една частна клиника, Нина звучеше разколебано:

– Не мога, това е живот, как така …..не мога да му посегна, – сложи глава на гърдите на Николай и се разплака.

– Вземи се в ръце, – умоляваше я той, – това е най-добрият вариант за момента. Не е толкова страшно. В края на краищата цялата работа не е нещо повече от вадене на мъдрец.

Нина изтри сълзите си, но в нея нещо силно се противеше, друго я бяха учили родителите ѝ. Погледна Николай и видя непоколебимия му поглед. Разбра, че той няма да отстъпи, а тя толкова много го обичаше. След това се изправи и примирено пое към клиниката.

Той остана да я чака в едно кафене от другата страна на улицата. Прочете вестника, дори и рекламите, които ненавиждаше. Но времето за него едва се влачеше. Поглеждаше от време на време часовника си и имаше чувството, че времето е спряло, а стрелките изобщо не се движат.

Нина се появи след два часа. Тя беше пребледняла и се наложи да вземат такси. Когато пристигнаха в общежитието, завариха група младежи, които чакаха Николай. Бяха дошли за някакво отдавна уговорено събиране.

Нина се сви на леглото и се зави  през глава, но споровете, виковете, закачките пробиха през одеалото. Прилоша ѝ. Едва си проби път през разгорещената компания и отиде в тоалетната. Зави ѝ се свят. Изглежда действието на упойката беше минало, защото нетърпима болка я разкъсваше.

Не можа да спре надигащата се вълна от нея и повърна. Подпря се на стената, отпусна глава и се разплака. Остана там, докато гостите си тръгнаха.

Когато Николай я откри, Нина цялата трепереше. Прегърна я и нежно я поведе към леглото.

Година по-късно се ожениха, но Нина дълго време не можеше да зачене. Ходеха при какви ли не лекари.

Минаха осем години преди да се появят двете им близначки.

Нина и Николай никога не говореха за онзи следобед в студенската стая …. като че ли бяха сключили негласно споразумение да не повдигат този въпрос. Но преживяната болка и разочарование стояха като невидима стена по между им.