В планината живееше старец. Наричаха го дядо Серафим. Той имаше необикновен дар от Бога. Този старец можеше да узнае мислите и сърдечните желания на хората.

Веднъж до килията на един монах, той видя множество демони. Те потропваха с крака, танцуваха и много се радваха.

– Не без цел е това сатанинско веселие, – въздъхна Серафим. – навярно този монах е много мързелив, за това демоните са го обиколили без страх. Това е голяма беда! Ако продължава така, накрая може напълно да попадне под тяхна власт.

Серафим почука на вратата и влезе при монаха. Той нямаше намерение да му казва, че е видял бесове наблизо, нито да го укорява, че е мързелив.

– Брат, – каза Серафим, – имам голямо притеснение, но вярвам, че Бог ще ме избави, ако ти се молиш за мен.

Монаха бе много изненадан и смутен каза на непознатия старец:

– Аз съм недостоен да се моля за теб.

Серафим започна да го моли:

– Няма да си тръгна, докато не ми дадеш дума, че ще се молиш поне по един път вечер за мен.

Монахът не можеше да откаже на такава настойчива молба и обеща на стареца да се моли за него.

Първата вечер монахът застана да се моли за непознатият. И когато свърши си каза:

– О, грешна душо, за стареца се помоли, а защо не се моли и за себе си.

И веднага застанал отново на колене. Така всяка вечер монахът се молеше за стареца и за себе си.

Мина една седмица. Серафим пак дойде при монаха. Отново имаше демони около килията, но те бяха разстроени.

Старецът веднага разбра, че бесовете са ядосани за това, че монахът е почнал да се моли всяка вечер.

– Аха, – каза си Серафим, – нещата вървят на добре, но не трябва да се задоволяваме само с постигнатото.

И старецът отново влезе при монаха.

– Знам, че си изпълнил молбата ми и се молиш всяка вечер за мен. Така е нали?

– Да, вярно е.

– Благодарение на твоите молитви неприятностите ми намаляха, но не са изчезнали съвсем. Ще ми покажеш ли още малко любов, като се молиш още един път за мен?

Монахът обеща.

Така измина още една седмица, през която монахът се молеше по два пъти за стареца, но не забравяше и себе си.

Серафим отново се отправи към монаха. Около килията му видя  демоните, но те бяха унили и мълчаха.

Серафим благодари на Бога и влезе в килията на монаха.

– Благодарение на молитвите ти, моите скърби почти отлетяха, – каза старецът. – Не знам, дали мога да те помоля и за трета молитва? Ако се молиш за мен три пъти, може би моите страдания ще престанат завинаги.

Монаха с радост се съгласи да помогне на непознатия. Така той започна да се моли три пъти за стареца и за себе си.

След една седмица Серафим отново бе пред килията на монаха. Бесовете бяха изчезнали.

Старецът влезе в килията и каза:

– Прости ми, брат. По-рано си мислех, че те домързява да се молиш, но сега виждам, че не е така. Сгрешил съм в предположенията си. Твоите молитви много ми помогнаха. Бих се радвал, ако служиш на Бога още по-усърдно.

– Обещавам, – радостно възкликна монаха. – Ще се моля редовно за болни и нуждаещи се.

Когато Серафим си тръгна, разярените демони изскочиха от храстите, където се бяха скрили. Те бяха ужасно ядосани на стареца, заради спасението на монаха и искаха да го унищожат.

Но Серафим отрази нападението им с молитва и те с викове се пръснаха накъдето им видят очите.

Демоните още няколко пъти отиваха до килията на монаха, но го заварваха в молитва и разбраха, че всяко тяхно действие по-нататък би било безполезно.

Така победени от Божията благодат, бесовете оставиха монаха окончателно на мира.

Нощта беше много тъмна. Звездите бяха изчезнали. Само светещите прозорци в големия град разкъсваха непрогледния мрак.

Късно бе и Валя се приготви за сън. Легна, но не заспа веднага.

Преминаваше вече полунощ, а нея я мъчеше безсъние. И то за какво?

Заля я вълна от мисли за жестоката несправедливост, която ѝ бе нанесена. Душата и бе получила сериозна рана.

Валя знаеше, че трябва да прости и да забрави, но нещо не ѝ се отдаваше. Постоянно си спомняше оскърбителните думи, които бяха отправени към нея и то несправедливо.

– Какво да правя? – изстена тихо Валя.

Изведнъж в мислите ѝ дойде: „Омразата повдига раздори, а любовта покрива всички погрешки“.

Валя застана на колене и извика към Господа:

– Боже, помогни ми да придобия такава любов, която покрива всички погрешки.

Изведнъж усети, как в нея се зароди сила, която и помогна изцяло да забрави злото, което бе развълнувало нейната душа.

Мислено тя изкопа гроб. В него постави обидата, която ѝ причини толкова много скръб и спокойно го зари.

От образувалата се могила Валя премахна тревата, а на нейно място засади рози и незабравки. И всичко тягостно, което я измъчваше изчезна.

Заспа спокойно.

Раната, която ѝ се струваше смъртоносна, заздравя, дори не остана белег.

А след време Валя забрави, какво тогава ѝ е причинило толкова мъка и болка.

Елена и Юри имаха само една дъщеря, но тя изпълваше домът им с радост.

Един ден Юри забеляза нещо странно в поведението на детето си и каза на жена си:

– Елена, забелязала ли си, че походката на Даря се е изменила? Тя постоянно се спъва и пада. Трябва да направим нещо, за да се оправи състоянието ѝ.

– Може би само така ти се струва, – недоверчиво поклати глава Елена.

Същата вечер след като изкъпа дъщеря си и ѝ облече пижама, Елена забеляза, че детето не може да стои на краката си. То само седеше на кревата.

Изведнъж Даря стана толкова неспокойна, че майка ѝ трябваше да спи с нея тази нощ.

На сутринта състоянието на детето се влоши още повече. Даря можеше да пълзи само на колене.

Родителите се притесниха и веднага отведоха дъщеря си в болницата.

Провървя им, че срещнаха точно този лекар, който ги успокои веднага:

– През последните 15 години същите симптоми съм видял при 7-8 годишни деца. Вероятно малката е ухапана от кърлеж.

След което той внимателни огледа тялото на детето и намери виновника на главата в косите му.

На Даря бе поставена диагноза:

– Кърлежов паралич. Тази болест се среща при деца до 10 години, – лекарят осведоми родителите. – При дълго престояване на забит кърлеж в тялото, слюнчените жлези на паразита изхвърлят в кръвта токсини, което води до парализа. При ненавременна помощ в 10-12% от случаите е възможен и смъртен изход.

– Благодаря ви, докторе, – каза Елена. – Хубаво е, че разбрахме какво точно се е случило, в противен случай щеше да стане нещо още по-лошо с дъщеря ни. А сега има надежда да се поправят нещата.

Навлязоха с джип в едно малко афганистанско село. Бронята на колата се бе нагорещила много, не можеше да се пипне.

Сашо скочи бързо от джипа и бързо се скри на сянка под навеса. Седна, сложи автомата на коленете си и се загледа в небето.

Високо в него се рееше орел. Птицата правеше кръг, след кръг над запустялото село. Почти всички жители бяха избягали в планината. Бяха останали само старци и деца.

Към Сашо се приближи хлапак, който вдигна глава и също загледа птицата.

Момчето набра смелост и посочи с пръст орела.

– Да, – това е орел, – каза Сашо.

След това дребосъка посочи автомата и показа с движение, че иска да стреля по птицата.

– Нима ще го уцели, – присмя се Михаил.

– Нека да видим, – усмихна се Сашо и подаде автомата на хлапака, като извади всички патрони, но остави само един в него.

Ръцете на детето бяха слаби, то едва дигна тежкия автомат. След това приклекна и започна да следи птицата, като се прицелваше внимателно.

Войниците го наблюдаваха любопитно.

Лицето на малкият афганистанец стана сурово, сякаш изсечено от като камък.

И когато орелът правеше поредния кръг, прозвуча изстрел.

Стана нещо, който никой не бе очаквал. Реещият се в небесата орел падна на няколко крачки от навеса. Хлапакът изтича до птицата, хвана я за крилото и я повлече нататък към селото. След него оставаше кървава диря.

– Тези никога няма да ги победим, – каза Михаил.

– Тук ще загубим много момчета, – добави с тъга Сашо. – Много от дошлите на тази земя няма да видят отново родителите и съпругите си.

Щом чуеш фър -пух след себе си, веднага се сещаш за Марийка – почупийка. Не се чудете що за звяр е това!

Това е бусчето на Дико Червения, което побираше 20 – на души. Защо го наричаха така?

Първо Дико имаше приятелка Марийка, без която не можеше да живее. А „почупийка“ бе прибавено по-късно, когато бусчето работеше ден, а два дена го ремонтираха.

Въпреки това, хората се възползваха от услугите на Дико Червения и неговото бусче.

Един ден бе доста задушно, слънцето прежуряше немилостиво, но хората се бяха качили в Марийка – почупийка с надежда по-скоро да стигнат до село.

Баба Дона бе нарамила котленицата с квасено биволско мляко, хубаво мляко с нож да го режеш.

Дико бе прегърнал един чувал с круши, кой знае от къде ги бе брал.

Цена едва крепеше две торби със зеленчук. Всеки бе взел каквото му беше нужно и се прибираше в село.

Баирите, който обграждаха китното селища, не бяха кой знае колко високи, но пътя към мегдана бе стръмен и много опасен.

Дико весело си тананикаше на волана, когато усети, че спирачките му отказаха по нанадолнището.

– Боже, какво стана, – запритеснява се баба Съба, която крепеше някаква бохча на коленете си. Другите пътници усетили опасността, се загледаха уплашено през прозорците, където преминаваха бързо дървета, къщи и дворове.

Марийка – почупийка спря в дувара на дядо Никола, леко изкривила ламарините от едната страна.

Хората в бусчето се люшнаха на една страна и загубиха равновесие. По пода на колата се всичко се смеси.

Баба Дона вдигна глава и изплака:

– Дако бе, какво направи? Изтече ми мозъка!

Дако я погледна, а после се засмя:

– Бабо Доне, ти нямаш толкова мозък. Не видиш ли, че млякото от котленицата ти се е разляло.

– Верно казваш, – каза възрастната жена, като облиза бялата гъста струя, която се стичаше по лицето ѝ.

В бусчето се засмяха и всеки взе да намества багажа си и да отупва дрехите си.

– Горката Марийка, пак ще върви на ремонт! – обади се Стоян. – Кой ще ни вози утре.

– Нали останахме живи, – скастри го баба Дона, – ти за другото не бери хатър.