Иван Миланов бе горски от години. Обичаше животните и зеленината особено напролет, когато всичко се събуждаше.

Но днес бе тъжен и плачеше:

– Ето всеки ден ми се случват неприятности. Господи с какво съм се провинил пред теб?

Изведнъж Иван видя на едно дърво кълвач. Той дълбаеше с клюна си по ствола на дървото.

Цялата гора трептеше от тези удари:

– Боли ме. Моля те. Стига толкова дупки пробива в снагата ми.

– Ще загинеш, ако отлетя, – каза кълвачът. – Личинките ще ти източат соковете. Сега не е време за сълзи, по-добре ги обърши и се усмихни.

Чувайки този разговор Иван се засмя:

– Не, Господи, няма да споря за своята душа. В нея има толкова много боклук, смърдят личинките – моите грехове. За това си изпратил беди, за да може по-късно душата ми да ухае на свежи цветя.

На 40 години ноктите на орела става прекалено дълги и гъвкави, за това той не може да хваща жертвите си. Клюнът му става много дълъг и извит, и орелът не може да се храни.
Перата на крилете и гърдите стават гъсти и тежки и му пречат да лети.

Пред орела стои избор, смърт или дълъг и болезнен период на изменение, продължаващ 150 дни.
Той отлита в гнездото си, което се намира на върха на планината и там дълго време удря клюна си в скала, докато не го разбие и той падне….

След това орелът чака, докато му порасте нов клюн, който той вади с ноктите си. Когато му пораснат нови нокти, орелът одира своето тежко оперение на гърдите и крилата.

И тогава , след 5 месеца болка и мъчение, с нов клюн, нокти и оперение, орела се възражда и може да живее още 30 години.

Много често, за да живеем, ние трябва да се изменим. Понякога този процес е съпроводен с болка, страх и съмнение. Ние се отърваваме от минали спомени, привички и традиции.

Само освобождението от товара на миналото, ще ни помогне да живеем и да се наслаждаваме на настоящето, и да се подготвим за бъдещето.

Баба Поля разхождаше своето куче, дребен пудел. Кучето беше не по-голямо от котка. То бе рошаво и доста пъргаво.

В един момент баба Поля се спря да поговори със съседката, а пуделът се понесе из двора, за да си избере място, където да се изходи.

Пуделът замря, тялото му зае напрегната поза. То бе цялото съсредоточено в това, което вършеше. Чакаше напрегнато, докато не свърши исканото от природата му.

На самия край на късата опашка на пудела се клатеше нещо топчесто, доста тъмно на цвят.

Наблизо летеше врана. Дали пуделът се намираше на територия, която тя смяташе за своя или това, което се бе захванало за опашката на кучето ѝ трябваше за отопление на гнездото ….. не знам.

Така или иначе враната косо, но в същото време уверено започна да  приближава кучето, прицелвайки се с клюна си върху висящото нещо от опашката му.

Но май нещо не вървеше, както трябва. С какво ли е нахранила старицата кучето си?

Пуделът започна нервно да пристъпва напред назад. Враната отскачаше, но решимостта ѝ не я напусна. Накрая птицата избра подходящият момент, хвана здраво нещото клатещо се на опашката на кучето и със всичката си сила го дръпна.

Пуделът започна да джавка пронизително, а враната без да остава започнатото, бързо и успешно го приключи.

Баба Поля не можа веднага да разбере какво става.

– Защо тази врана кълве кучето ми? – не можеше да се начуди старата жена.

От къде можеше да знае тя, че враната е помогнала на нейния любимец, да се отърве от нещо, което неприятно се бе залепило за опашката му?

Смятало се, че маската с клюн, придава на лекаря вид на египетски бог и прогонва болестта.

Но клюна е бил функционален с това, че защитавал лекарят от „мирис причиняващ заболяването“.

Човката била запълнена със силно ухаещи билки, което улеснявало дишането при чума.

А за профилактика докторът постоянно дъвчел чесън. Клюнът защитавал околните от миризмата на чесъна.

Времето бе студено. Хората седяха по домовете си и се грееха край печките. Моника неспокойно се въртеше и се чудеше какво да прави. Когато входната врата се хлопна тя скочи и каза високо:

– Мамо ти ли си?

– Да слънчице, – засмя се майка ѝ.

– Ще дойдеш ли с мен да отидем до библиотеката? – Моника умолително погледна майка си.

– До сега можеше да отидеш сама, – каза майка ѝ.

– Да, но когато съм с теб ми е по хубаво.

Майката въздъхна и тръгна към антрето:

– Добре, приготви се, след пет минути тръгваме.

Моника се оживи. Предметите оживяха край нея. Палто, шапка обувки, панталони, шал, ….Книгите бързо се наместиха в една платнена торбичка. И след пет минути едно засмяно детско лице вече бе на вратата.

Те бяха майка и дъщеря, но бяха и големи приятелки. Сега вървяха по пътя и всяка споделяше какво ѝ е направило впечатление.

– Виж това клонче как е застанало, – засмя се Моника, – прилича на клюн на додо.

– А онзи натрупания сняг върху дънера, не ти ли прилича на капата на чичо ти Симо.

Нюансите, сравненията и причудливите форми се редяха едни след други и двете неусетно стигнаха до библиотеката.

Посрещна ги жена, която им даде номерче за багажа и прибра чантите им.

– Колко е хубаво, майка и дъщеря, да вървят заедно така, – каза с тъжна усмивка жената.

Моника учудено я погледна, а майка ѝ се усмихна приветливо.

– О, вие нищо не знаете, – започна жената огорчено. – Моите родители не ме обичаха. Всичко все за брат ми. И какво стана? Брат ми се оправи. Има си семейство, хубава работа,а аз се разболях и сега съм тук, а като се прибера в къщи, съм съвсем сама.

– Не вярвам родителите ви да не са ви обичали, – опита се да я успокои Моника.

– Брат ми го пускаха навсякъде, а на мен не мира разрешаваха да излизам много навън. Никъде не съм ходила, нито на екскурзии, нито на забави, …. Дори и да излезех някъде, родителите ми настояваха да се върна бързо.

– Вашите родители са ви обичали много, – каза майката на Моника.

Жената я изгледа изненадано.

– Те не са ви пускали навън, защото са се страхували, да не ви се случи нещо лошо, – продължи майката на Моника. –  Не са искали да ви загубят. За тях вие сте били много ценна. Брат ви е можел сам да се справи с всичко, но за тях вие сте били крехка и нежна. Искали са да ви пазят и закрилят.

– Никога до сега не съм си мислила за тези неща по този начин, – очите на жената се напълниха със сълзи. – Да права сте. Те наистина са ме обичали.