Хубаво е да пътуваш, но когато попаднеш в някое забутано, забравено от хората място, не се чувстваш добре. Това особено важеше за Нако Страхилов.
Той бе свикнал да си угажда във всичко. Не признаваше никакви неудобства.
Случи се така, че по служба бе изпратен в едно затънтено селище. В него живееха малко хора, а той трябваше да провери как стоят нещата там.
Началникът му го извика и каза:
– Отиваш в Затънтено и прегледай колко хора има там. От пет години не са си плащали данъците.
– Ами ако няма жив човек там? – попита Страхилов, огорчен, че го пращат на такава неблагоприятна мисия.
– Отиваш в кметството и преглеждаш всички книжа, – натърти началника, нетърпящ никакви възражения.
Нако излезе с наведена глава и изпухтя.
Прегледа картата, но такова селище не намери на нея. Обърна се към секретарката си. Тя потрака върху клавишите на компютъра и му представи маршрута до там.
Страхилов погледна листа, подаден от секретарката му и с нежелание напусна спокойния си добре оборудван офис.
Качи се в колата и потегли.
– Какво толкова? – каза си Нако. – Преглеждам нещата надве натри най-много за час два и се прибирам.
Тръгна рано през деня, но пътя бе дълъг до там и пристигна късно следобед.
От пръв поглед селището изглеждаше необитаемо. Схлупени къщички се подпираха една друга с риск и да се срутят едновременно. Не се чуваше лай на кучета, за други животни да не говорим.
Страхилов се запъти към една по-представителна постройка, като измърмори:
– Навярно това е кметството им.
Бутна вратата, но тя бе заключена.
Изведнъж до него застана човек с излинели дрехи и с каскет, който не знаеше цвета си.
– Кого търсите? – попита човекът.
– Кмета, – отвърна троснато Страхилов.
– За какво вие?
– Това не е твоя работа, – ядно скръцна със зъби Страхилов.
– Аз съм кмета, – заяви мъжът. – По каква причина са ви изпратили при нас?
Нако бе изумен. Огледа човекът, който се бе представил за кмет. Все още не му се вярваше, че това е онзи, който търсеше.
Накрая Страхилов прие стоически ситуацията и заяви:
– От пет години не сте си плащали данъците. Дойдох да прегледам книжата ви.
– Е, кой да ги плаща? – надигна рамене кмета. – Хора не останаха.
Но го покани вътре и разтвори тефтерите. Те бяха прашни. Кой знае от кога не бяха пипани.
Нако недоволно ги изтупа, след което се зае да ги изучава. Докато вникне в подредбата на написаното, се стъмни.
Кмета застана до Нако и му предложи:
– С това можете да се заемете и утре. Елате, да вечеряме, а после ще ви покажа, къде ще преспите.
Страхилов не бе доволен от това забавяне. Искаше час по-скоро да се прибере, но обстоятелствата го принудиха да приеме поканата.
Вечерята не беше лоша и Нако се надяваше леглото му да не е много твърдо. След като поговориха за хората в селището, кмета го отведе в стаята му.
Леглото бе постлано с чисти бели чаршафи, които ухаеха на домашен сапун. Нако седна на кревата и се успокои, поне бе мек.
Легна и се замисли върху случилото му се. Изведнъж усети, че нещо се движи по пода.
Бързо светна лампата и се загледа в посоката, от която идеше шума.
Там лежаха три буболечки. Той излезе от врата навън и извика:
– Ей, бързо елате!
Дотича слабичък мъж, с килнат на една страна калпак и сънени очи.
– Какво има? – попита мъжът.
– Виж, – Нако посочи едрите буболечки на пода.
– Е, те са мъртви, – засмя се мъжът.
Малко след това към тях се проточи дълга върволица от черни насекоми, които се бяха насочили към трите буболечки. Те издаваха бръмчащ и неприятни за ухото звуци. Изгледа това бе смутило спокойствието на Нако.
– А това какво е? – нервно попита Страхилов.
– А дошли са за погребение животинките, – засмя се мъжът.
Нако го погледна изненадано и си помисли:
„Този сигурно е откачен!“
– И сега какво? – задавено попита Нако.
– Лягайте си спокойно, те няма да ви закачат, – каза мъжът и напусна стаята.
Страхилов цяла нощ не мигна. Гледаше проточилата се паплач и не смееше да мръдне.
Едва дочака утрото. Набързо прегледа предоставените му книжа, дори не разбра какво пише в тях.
Хукна към колата и потегли, а на началника си докладва:
– Там са останали само една шепа полудели хора.
Годините бързо минаваха, но Лудвиг не ги усещаше. Изолиран от хората той свиреше на клавесина в стаята си. 
