Слънцето се размиваше в кървавочервения залез. Въздухът нагорещен от знойния ден тегнеше заплашително. Хората едва дишаха. Всеки търсеше прохлада край дървета и градини, а където имаше вода обилно наплискваше лицето си.

Марин крачеше отчаян и подтиснат към дома си. До него вървеше Димо потънал в мисли засягащи проблемите му, възникнали днес в работата му. Двамата се движеха един до друг, но в мислите отстояха на хиляди километри.

– По-рано като пристигнех в село, всички ме обграждаха с голяма внимание, – каза с болка Марин, – търсеха услугите ми за какво ли не. Знаеш ли на колко много сватби и кръщенета съм кумувал!? Обръщаха се с най-топли и мили думи към мен. А днес само да се покажа, крият се от мен и ме избягват.

– Такава е човешката психология, – започна разсъжденията си Димо, – отговорният пост , власта придават черти и добродетели, които не притежаваме. Те излъчват измамно обаяние, което е само въображаемо. Хората подминават видимите слабости и умишлено не ги виждат. И това правят с една единствена цел, да не загубят благоволението на силния на деня.

– И ако човек изгуби високия си пост и няма вече власт ……, – въздъхна Марин.

– Виждат съвсем друг образ, смален, сив, даже жалък и нищожен, – допълни Димо.

– Тази участ няма да сполети ония, който са устояли на съблазните на властта и са останали непроменени по характер, – Мартин вдигна очи и зарея поглед в далечината. – Добротата и човещината доминират в поведението и постъпките им.

– Това са идеални случаи, – усмихна се Димо, – в които поста и власта са се оказали една мъничка добавака, непроменяща същността на човека. Това засилва хубавите черти и обаянието на тези хора.

– Сега, когато отношението към мен рязко се е променило, – каза с тъга Марин, – ставам мнителен и се чувствам непълноценен и ненужен.

– И какво правиш в такова положение? – попита Димо. – Затваряш се в черупката си, бягаш от живота и се самоопределяш като бита карата. Това е пресилено и вредно поведение.

За малко настъпи тягосна тишина.

– Недоволен трябва да бъдеш от себе си, – продължи Димо, – а не от хората. Ако по времето, когато си имал власт, си гребал с черпака от държавния казан, това се знае и помни. …..то може да бъде забравено единствено с безкористен труд.

Думите на Димо болезнено отекваха в душата на Мартин, но той мълчеше.

– Не трябва да бягаш и да търсиш заслони, когато напират насрещни ветрове, – разгорещи се Димо, – а трябва да покажеш смелост, с която да ги посрещнеш и укротиш. Друг път да запазиш позициите си и уважението на хората няма.

Това бе сериозна критика, но двамата бяха приятели. А Димо беше единствения човек, който можеше да каже истината в очите на Марин и да го накара да се осъзнае и опомни.

Астронавт от НАСА Скот Кели е изпратил на земята зашеметяваща снимка на алено северно сияние.
Скот Кели бил прекарал една четвърт от годишния си престой на Международната космическа станция. За това време той е видял  в илюминатора множество невероятни гледки, но северното сияние, което е наблюдавал съвсем скоро затъмнило всичко.
Явлението известно като северно или полярно сияние се среща в района на северния магнитен полюс. То е резултат от това, че силно заредените електрони на слънчевите ветрове си взаимодействат с кислорода и азота от атмосферата на Земята.
Цвета зависи от това, какви атоми са били засегнати, а също така и от височината на „срещата“. Най-често срещаният цвят е жълто-зеления, той обикновено се появява като резултат от реакцията с кислорода на височина от около 100 километра над земната повърхност.
Червеното сияние е по-рядко срещано явление и се появява при взаимодействието на слънчевия вятър с кислорода на височина 300 километра над Земята.

Двете току що се бяха запознали. Лили бе сламено руса със сиви очи, а Маргарита мургава с гарваново черна коса и очи като маслина.

– Рано напуснах мястото, където израснах, като теб, – каза Лили. – Имаш ли приятели у дома?

– Само една приятелка, – каза Маргарита, – тя живееше около езерото. Обаждам ѝ се по телефона, но там няма да се върна. Имаш ли деца?

– Не. А ти?  – полюбопитствува Лили.

– Забременях на 15 години от братовчед ми. Направих аборт. – Магдалена замълча, а на лицето ѝ се изписа болка. – За това мразя онова място…. Баща ми ме насилваше, след като навърших 10 години, после братовчед ми. Избягах, щом станах достатъчно голяма, но след това много трудно се възтанових, …. не можах да преодолее всичко напълно. Не мога да понасям мъж да ме докосва, дори и да го харесвам, за това избрах жени. Някога се надявах, че нещата ще се промянят, но вече не вярвам.

– Разбирам, – каза с тъга Лили.

– Разбираш ли? Теб насилвали ли са те сексуално? – предизвикателно я погледна Магдалена.

– Беше по време на онези безброй стълкновения и убиства, които прерастват във война. Превързвах ранени в едно село, а след това трябваше да отида до града за медикаменти. Край мен мина кола и спря. В нея имаше четирима войника и едих офицер. Те ми предложиха любезно да ме закарат до града. Не исках да се кача, но до града беше много далече. Километър по-нататък свърнаха в горичката, …….виках, загуби си гласа от викане, …срамувам се от това.

– Ти нямаш вина за това, – каза Магдалена и погали Лили по главата. – Какво си направила? Приела си да те закарат мъже, които са казали, че ще ти помогнат.

Сълзи на гняв и болка се стичаха по лицето на Лили.

– Бяха вързали ръцете ми, – с мъка продължи Лили, – По едно време загубих съзнание…. Когато дойдох на себе си бях цялата изтръпнала. Изправих се и тръгнах. Добрах се до града, но на никого нищо не казах…… От тогава мразя този страх и си мисля с болка за жените, които са преживели подобно нещо.

– Те са били войници, но отдавна са умрели душевно, – каза Магдалена. – Това, което има значение е как си ти? Това е единственото, което можеш да промениш.

– Знам, – прошепна Лили.

– С главата си знаете това, но не и със сърцето, там трябва да проникне това знание, – посочи сърцето ѝ Магдалена.

– Знам и се опитвам.

Мира и Маги имаха проблеми докато растяха, въпреки че бяха близначки. Някои от тези проблеми продължиха и когато станаха по-големи.

Преди една година Мира имаше проблем със здравето. Отиде в Бърза помощ поради болките си и се оказа в онкологичното отделение. Мислеха, че има рак на яйчниците. Хубаво е, че това се случи, когато Мира не беше на работа, но всичките й приятели бяха от работата. Тя беше сама и изплашена до смърт. Преглъщаше и се бореше с буцата заседнала в гърлото ѝ.

Някъде през нощта се събуди и видя, че Маги седи до леглото и ѝ държи ръката.

– Маги, как се озова тук?

– Събудих се предната нощта. Усетих болка, като при родителни контракции, а в съзнанието си видях твоето лице. Позвъних ти, но се обади телефония секретар. Обадих се в агенцията ти и ми казаха, че си в болница. Оставих децата с Миро и излетях с първия самолет и ето ме при теб.

Маги спа до сестра си в болничната стая четири дена. Возеше я с количка на различни изследвания. Разговаряше със сестри и лекари, правеше абсолютно всичко необходимо за сестра си. През тези дни изобщо не се отдели от Мира.

Преди те не се бяха чувствали толкова близки. Сега имаха възможност и разговаряха за много неща. Грешките от миналото не се заличават, като с магическа пръчка, но Маги сподели със сестра си:

– Когато се ожених, започнах да разбирам жертвите, които си правела, за да се грижиш за мен през детството ни.

– Винаги съм искала най-доброто за теб, макар да не съм знаела, какво е точно то – прошепна Мира. – Радвам се за живота, който сега си си създала, макар преди да го омаловажавах.

– Това означаваше много за мен, – каза Маги. – Когато си млад е лесно да се чувстваш независим, да мислиш, че нямаш нужда от никого. Но с времето семейството започва да има значение.

Поради болестта на майка им и смъртта на баща им, те се бяха очуждили, дори живееха на хиляди километри далече една от друга. Но сега болестта на Мира ги събра и те станаха отново близки.

Няколко месеца след терористичните атаки в Ню Йорк и Вашингтон на 11 септември 2001, психиатри отбелязали, че продължавали да идват хората, които живеели на хиляди километри от мястото на трагичните събития, защото не могли да спя добре, буквално страхът ги парализирал. Ние живеем в свят, в който цари страх, тревога и безпокойство.
Как да преодолеем страха? След като Исус умря, учениците му трепереха от страх, криейки се зад заключени врати и изтощени от съмнение и отчаяние. Но изведнъж се появи пред тях живият Господ, с думи, които разпръснаха всички страхове: „Мир вам!“
Страхът се преодолява чрез вяра в живия Господ.
Отговор на страховете в обществото лежи в общата ни вяра в живия Господ. Отговор на национални и международни конфликти, и страховете е в познаването на Този, Който живее до вечни векове. Ние не се покланят на един мъртъв Христос. Ние се покланяме на възкръсналия Христос, който разруши силата на греха, смъртта и ада. От какво ще се боим тогава?