Мухи, хлебарки, паяци и други членестоноги са се превърнали във важен фактор в екологичната система на мегаполиса.
Но това е така, не защото паяци ловят мухи, мравки нападат гъсеници и т.н. Тези насекоми всяка година унищожават стотици и стотици тонове хранителни отпадъци в Ню Йорк. Това е установено от експерти в резултат от експерименти.
Членестоногите, живеещи в сухите и горещи места, ядат два до три пъти повече отпадъци, отколкото техните събратя в паркове.
Частично такава разлика се обяснява с поведението на градските тротуарни мравки, известни с тяхната лакомия. Но учените смятат, че сухия и горещ климат също играе много важна роля, защото заради него различни членестоноги стават по-гладни и активни.
Само в 150 квартала от Бродуей до  West Stree тези същества унищожават  всяка година около 600-975 килограма хранителни отпадъци, което се равнява на почти 600 000 опаковки от чипс, или 60 000 хот-дога, според изследователите. Но като се има предвид факта, че жителите на Манхатън годишно произвеждат около 4,5 милиона тона отпадъци, приносът на членестоноги не е толкова голям.

В квартала много често се коментираше темата за браковете. Не веднъж групички, излезли пред блоковете в импровизираната градинака и чудно скалъпена детска площадка, се събираха и коментираха по въпроса.

Днес слънцето весело огря и даде надежда на хората за по-хубаво време. Те се измъкнаха от квадратните си студени „бърлоги“ и се разприказваха по пейките на припек.

Бай Васил повдигна кепето си, потърка с длан олисялата си глава и започна назидателно, като видя, че доста хора се събраха навън:

– Човек без семейство е като без основи. Няма сигурна почва, на която да стъпи.

Дядо Петър не остана назад и се обади бързо:

– Ако нямаш подкрепата, обичта, грижата и вниманието на близките, нямаш нищо.

– Без обич сме като птици с пречупени криле, – намеси се и Кера. – Ама кажи го сега на младите. Така им било по-добре, не им трябвали деца, да врякат и да им се завират в краката.

Атанаска въздъхна тежко:

– Какво знаят те?! Останах вдовица на 36 години, с мъжа ми нямахме деца. Разболях се и нямаше кой да ме погледне. Добре, че беше баба Пена от първия етаж, сама нямаше да мога да се оправя.

– Хората идват, приятели, колеги, – започна тъжно Гергана, – но не е като да имаш човек до себе си, който няма да си тръгне. Да те наглежда и да се грижи за теб.

– Това е смисълът на семейството, някой да знае, че друг мисли за него – каза Добрина, майка на три деца.

– Любовта не е само секс, а грижа, подкрепа, а това най-добре се усеща в семейството, – обади се Рангел свел тъжно очи надолу.

– Тръгнали да печелят много пари, да гонят слава, кариера да градят, но това не може да замени топлите и искрени отношения в едно семейство, – войнствено заяви бай Васил.

– Седим, говорим, ама и младите…. не слушат. Дай, Боже, да им се отворят ушите, та да се радваме на малки момиченца и момченца, които свои гнезда да свият, свои рожби да отгледат, – като благословия прозвуча гласът на баба Пена.

В долинита имаще прилични човешки жилища. Стените им бяха тухлени, на покривите блестяха червени керемиди, на прозорците имаше не животинска ципа, а стъкла. Някой от тях имаха течаща вода, телефон и дори сателитни антени.

Денят беше непоносимо горещ, а Петър се изкачваше по хълма. Тук къщите бяха схлупени и мизерни. Вместо прозорци и врати, зееха дупки, през които вятърът влизаше безпрепятствено. Съборетините трудно можеха да минат за навеси. Бяха сглобени от хартия и пластмаса. Това беше най мизерния квартал.

Петър живееше в този град вече 27 години. След като завършеха семинарията йезуитските свещеници започваха кариерата си на места с известни лишения, но никой не се привърза към мизерията така, както Петър. Той не пожела да „научи урока си“ и да продължи нагоре в йерархията. Беше решил да остане и да се пребори с нищетата, колкото и трудно да беше това.

Беше чувал от учителите си и по-богати хора да казват:

– Бедността е като упорит плевел, ако днес изтръгнеш едно стръкче, утре ще пораснат 10.

Той често упорстваше:

– Но това съвсем не е безмислено. По тези смърдящи и кални улички живееха повече от 8 хиляди човека и всеки от тях е създаден по Божий образ. Дори само един от тях да получи храна, за да не гладуват или подслон, вместо да спи на улицата, усилията не са напразни.

Тази вечер той нямаше да полага грижи за нуждаещите се, да сипва супа и раздава храна на бедните или да завие с одеало някое зъзнещо дете. Беше зает да събира материал за доклада, който го бяха помолили да направи, за този беден квартала, от социалните служби. Самият факт, че бяха поискали такъв доклад, беше някакъв успех, от 9 месечното му ходене по мъките.

Властите отдавна бяха оставили хората в този квартал на произвола на съдбата. Тук закон не важеше. Ако хората искаха училище или болница си ги строяха сами или настояваха пред властта, докато им обърнеха внимание.

Така Петър се беше превърнал в официален представител на тези бедни и изоставени хора. Не веднъж ходатайстваше и настояваше пред държавната бюрокрация, чукаше на вратите на някои благотворителни организации, за да получи нещо за децата, които растяха по залетите с помия улички и се ровеха в боклука за храна.

Нора и Симо вървяха по улиците на града и се наслаждаваха на топлината, която започна да се долавя от слънчевите лъчи. В новия квартал бяха започнали нов строеж. Някакъв архитект се опитваше да вмести нова къща в малък ъглов парцел.

Отпред на калния паваж се търкаляха торби с цимент.

Като повървяха малко те видя птици, които кръжаха над покривите

– Навярно търсят къде да свият гнезда, – каза Нора.

– А, това са онези големи шумни птици, който връхлитат върху всеки, който се осмели да доближи до гнездата им, – изгледа ги недоволно Симо.

– И ние хората, когато строим, оставаме след себе си всякакъв боклук цимент, камъни и какво ли не, но проявяваме ли същата собственическа агресивност, когато се отнася до лична територия? – засмя се Нора.

Тя гледаше разхвърляните материали пред строежа и изказа недоволството си на глас:

– Все някой трябва да се заеме и да коментира етичната страна на проблема със замърсяването на околната среда, не мислиш ли така?.

– Всъщност нямаше какво толкова да се обсъжда на тази тема, замърсяването на околната среда се е превърнало в порочна практика, – каза Симо.

– Въпросът не опираше само до  създаване на грозни гледки от разхвърляните боклуци или неприятното усещане от вида на създадения хаос, по-скоро до някакъв морален дълг.

– Представи си, че в един дом е разхвърляно, дрехите на пода, остатъците от храната съборени край масата, книги събрани на купчина, която сериозно конкурира наклонената кулата в Пиза, защото при едно малко докосване всеки момент може да се срути. Какво ще кажеш тогава? – разпалено размаха ръце Симо.

– Е, има хора, за който безредието е ежедневие, но навън такова състояние дразни мнозина „подредени“.

– И в крайна сметка стигнахме до идеята, да запазим околната среда, за да не се дразним едни други. Но дали това е всичко? Дали това разхвърляне и унищожаване на околната среда няма да се отрази като бумеранг върху нас?

Двамата гледаха неразборията, мръщеха вежди, сочеха безмълно с ръци ….

– За това не е достатъчно само да се философства и говори, трябва и действие, ръце които да се хванат на работа, – каза Симо……….

Скоро в испанския град Памплона се появи доста необичаен на вид градския обществен транспорт. Става дума за огромна улица асансьор, който свързва двете части на квартала Echavacoiz, разделени от тридесетметров склон.
Памплона е разположен в подножието на Пиренеите, и поради релефа, който е много хълмист, го прави много труден за придвижване.
Този вид транспорт е пилотен проект, извършена по искане на общината.
Ако открит асансьор в кв. Echavacoiz се окаже добър за такива терени, подобни проекти ще се появяват и в други райони на столицата на Навара.