Петко още таеше отмъщение за най-грозните моменти, които бе преживял в живота си. Това замразяваше погледа му и той постоянно си представяше жестоките картини от миналото.

Приятелят му Слави един ден го попита:

– Това непрекъснато напомняне на преживяването, ще те направи ли по-добър?

Петко усещаше, че това го унищожава, но упорстваше:

– Не смятам, че Бог ще се справи по-добре от мен с това. Той може да наказва твърде малко или много бавно. За това взимам този въпрос в моите ръце.

– Чуй, – съветваше го Слави, – на Бог принадлежи възмездието. Само Той може да определи точните присъди. Отмъщението е Негова работа. Остави враговете си в Божите ръце.

– И какво да простя и да ги оставя ненаказани?

– Прошката не е одобрение на това, което са ти направили. Можеш да мразиш, начина, по който са злоупотребили с теб, но не позволявай на омразата да те погълне.

Мартина бе притеснена. Тя бе взела малката си дъщеря Катя от детската градина и бързаше да се прибере у дома.

Имаше належаща среща след половин час, а до тогава толкова много неща трябваше да свърши в къщи.

Внезапно Катя спря. Детето хипнотизирано наблюдаваше една мравка, изпълзяла от пукнатината на тротоара.

– Мамо, виж, – извика Катя, сочейки с ръка насекомото.

В този момент Мартина бе разпъната между собственото си чувство за неотложност и учудването на детето си.

Ето това е да си възрастен.

Децата преживяват света по различен от нас начин.

Ние възрастните не забелязваме по-голямата част от това, което ни заобикаля, а децата с новите си свежи умове и почти никакъв опит обръщат внимание на всичко.

Нашите наследници откриват пукнатините по тротоарите, впечатляват се от различните дървета и храсти, изследват полета на гълъба с възторг, в облаците на небето виждат чудни картини, броят ивиците на вратовръзките и какво ли още не.

Това, което за нас е фон, за малките палавници е център предизвикващ почуда.

Да си дете означава да питаш, да се чудиш и да се удивляваш. Малките ни учат как да виждаме всичко така, сякаш е за първи път.

Възможно ли е да се отърсим от зрелостта и да се върнем обратно в детството?

Прекарваме толкова голяма част от живота си в бързане, бягане, преминаване от една отговорност към друга.

Трябва да отделим време, за да забележим света около нас. Нека задаваме въпроси, да изказваме предположения и да бъдем отворени за нови преживявания.

Дори в този напрегнат свят, ние като възрастни все още имаме достъп до чудото на детството.

Намалете темпото. Да си спомним миналото и да изживеем настоящето със свежи очи и отворено сърце, а това ще ни приближи към Бога.

Никола посети една наскоро нашумяла изложба на картини. Тя бе твърде голяма.

Приятелят му Максим, който го придружаваше го попита:

– За какво би си мислил, ако ти предложа да си представиш произведение на изкуството, което още не е започнато?

– Празно платно, – отговори Никола без да се замисля.

– Мисля, че може да се види и по друг начин, – усмихна се загадъчно Максим.

– Как? – повдигна рамене Никола.

– Изкуството вече съществува и работата на художниците е просто да го разкрият, – обясни Максим.

– Може и така да се погледне, – уклончиво се съгласи Никола.

– Ръчна работа, понякога превеждана като „изработка“ или „шедьовър“. Тя произхожда от гръцката дума poiēma, от където идва в нашия език така наречената поезия, – поясни Максим.

– Не разбирам, това каква връзка има с това, за което говорим до сега?

– Бог ни е създал като произведения на изкуството, – продължи да уточнява мислите си Максим, – но поради греховете и престъпленията ние сме замъглени. За това Божествения художник трябва да ни разкрие.

– Да, – възкликна Никола, – как не се сетих? Бог ни възстановява. Ние сме Неговите шедьоври.

– Така е, – съгласи се Максим. – Божественият Художник работи, за да желаем, да действаме и да изпълним Неговото добро намерение.

– Ясно ми е вече, – плесна с ръце Никола. – Бог работи във нас, за да разкрие Своите шедьоври.

Снегът покри всичко в бяло. Стана студено. Повечето хора стояха по домовете си и се грееха край печките си.

Симеон не се плашеше от студа. За това реши да излезе и да посети художествената галерия в центъра на града.

Очаквайки нещо необикновено, той прекрачи прага на галерията.

Вървеше много бавно. Често спираше. Изучаваше внимателно едно или друго произведение на изкуството.

Изследваше текстурата, техниката, избора и смесването на цветовете, фините, както и смелите удари на четката, нюансите.

На известните картини отделяше повече време, а за останалите си казваше:

– Мога да се върна към тях по-късно, за по-нататъшно и по-задълбочено разглеждане.

В галерията имаше портрет, който се набиваше на очи, не само със изразността си, но и нещо тайнствено, почти неуловимо. Той бе на слуга.

Тази картина предизвика интересен размисъл у Симеон:

– В галерията на безценното Си дело Господ е включил портрет на слуга, нарисуван с думи, които отнемат доста време, за да бъдат разбрани и оценени. А рамката, в която е поставен портретът, е безсмъртната Проповед на планината на Исус Христос….

Симеон се върна няколко дни назад.

Заедно със свои приятели решиха вместо да отидат на курорт, плаж или просто да се позабавляват на електронните игри, да посетят един от най-бедните квартали на града, който се намираше близо до сметището.

Преди да тръгнат купиха плодове и хранителни продукти.

Когато приближиха усетиха неприятната миризма, която се носеше от разхвърляния безразборно боклук.

Хората бяха много бедно облечени. Повечето имаха парцалите увити около тях вместо дрехи.

В този съвременен студен свят рядко се показваше милост, за това живеещите в това неприветливо място се изненадаха от подаръците на групата млади мъже, но Бог беше там с тях.

Снегът се стелеше и покриваше всичко с бялата си перелина. По това време нямаше много желаещи да посетят Художествената галерия в центъра на града.

За радост на Стоян и Нина това спомогна да се насладят на тишината и спокойствието в залите, където бяха изложени шедьоврите на едни от най-известните майстори на четката.

– Забележи, във всяка картина има определена светлина и ясно изразени сенки, – отбеляза Стоян.

– С играта на светлината и сянката художникът подчертава някои характеристики на това, което изобразява, – подчерта Нина. – Така с помощта на техния контраст и хармония живописците разкриват красотата на изображението.

– Колко прилича това на щастливия живот, който не се състои само от светли линии – възкликна Стоян, -. Красотата му се изявява в съчетанието на радостта и мъката.

– Страданията и гоненията могат да бъдат истинско благословение,- изтъкна Нина, – ако служат като мрачен фон на излъчващия се християнският живот.

– Най-големите композитори и музиканти винаги са знаели как да превърнат тъгата в музика, – допълни Стоян.

– Интересното е, че един сляп човек с вяра може да види много повече от хора, които имат отлично зрение, – поклати глава Нина.

– Спомням си за една сляпа жена, която бе написала великолепни химни, – каза Стоян. – Нейните песни вдъхновяваха всяко сърце.

– Представяш ли си как са се чувствали Павел и Сила в затвора на Филипи? – попита Нина. – Мрачна килия, пъплещи плъхове готови за си ръфнат от предоставената им плячка. Не могат да се помръднат. Краката им оковани в клади, белезите от бичовете върху гърбовете им създават допълнително страдание, а те пеят…

– Да, но това е помогнало на тъмничарят и цялото му семейство да приемат Исус Христос за свой Господ и Спасител.

Не отхвърляй тъмните линии, които Бог внася в картината на твоя живот. Той ги използва, за да направи чрез тях шедьовър.