Милена е естествена блондинка. Не можеше да се каже, че е глупава, но като се казва и при по-старите жени се получават гафове.

Заболя я ухото. Джипито  ѝ предписа преди лягане да пъха тампон от памук в ухото, който предварително е намазан с мехлем. Дори ѝ бе обясни, как да го направи.

Но за беда, тампона остана в ухото, то стана горещо, а болката непоносима. Трябваше нещо да се направи.

Милена взе такси и отиде направо в болницата. Почака в приемната, докато сестрата я покани да влезе в кабинета.

Доктор Добромиров бе много уморен, тази нощ им бяха докарали хора от две катастрофирали коли, след това имаше пребит младеж след запой с приятели, един инсулт и инфаркт на двама възрастни, … с други думи много тежка нощ.

– Кажете от какво се оплаквате, – уморено каза Добромиров.

– Тази седмица ме болеше ухото, ходих при нашият лекар и той ме посъветва … – и тя му разказа цялата процедура с тампона и какво се бе случило.

– Елате и седнете на този стол, – каза Добромиров – и се приготви да измъкне от ухото на девойката чуждото тяло.

Приготви инструментите си и насочи огледалото, което висеше на челото му към злополучното ухо.

Той внимателно го огледа, но там нямаше нищо, смръщи вежди и високо каза:

– Странно, но в това ухо не виждам никакъв тампон.

Милена мило му се усмихна:

– Не е изненадващо, защото, това е другото ухо.

Добромиров повдигна рамене изненадано и попита:

– А защо не ми казахте още в началото?

– Вижте, аз не съм лекар. Та вие дори не ме попитате, кое е ухото. Предположих, че това си е някаква ваша методика ….. и не се намесих, не исках да ви се бъркам в работите.

Добромиров въздъхна дълбоко, загадъчно се усмихна и освободи ухото ѝ от тампона, който и създаваше неприятности.

Една жена на средна възраст получила инфаркт. Била докарана в болницата за операция. На операционната маса жената изпаднала в клинична смърт.

Явил ѝ се Бог.

– Господи, – попитала тя, – моето време свършило ли е вече?

– Не, – отговорил Бог, – ти ще живееш още 40 години, два месеца и 8 дни.

След като се възстановила след успешната операция, жената се замислила за своята 40 годишна перспектива и оставайки в болницата, решила да се погрижи за външния си вид.

Направили ѝ серия от пластични операции: изгладили бричките по лицето ѝ, постегнали кожата на стомаха ѝ и т.н. – пълна програма.

Най- накрая тя си боядисала косите и си сменила прическата.

Изписали я и жената си тръгнала, но пресичайки улицата, била ударена от линейка.

Тя застанала възмутена пред Бога:

– Господи, нали ми каза, че ще живея още 40 години? Защо позволи на тази кола да ме блъсне?

– Извинявай, Аз не те познах.

В моргата докараха три нови трупа. Студент стажант попита:

– За какво се усмихват тези? Тук е морга, а не цирк.

– Всичко зависи от това, при какви обстоятелства е настъпила смъртта, – каза ръководителят му. – Ето този първият е спечелил милион от лотарията, еуфория, инфаркт и смърт. Вторият се е оказал в обятията на най-добрата проститутка в града, еуфория, инфаркт, смърт. А третия го е убила мълния.

– Тогава защо се усмихва? – попита стажанта.

– Помислил е, че го фотографират…..

Силните хора са по-беззащитни от слабите. По време на ураган гъвкавата тръстика се огъва и шумоли, а яворът се скършва и умира веднага, казват китайците, а те знаят какво говорят.

Силните хора са отговорни не само за себе си, дори не и за своите близки. Те са отговорни за всички околни, когато попадат в орбитата им. Защото силата привлича към себе си, така казват физиците, а те също знаят какво говорят.

Силните хора не са по-здрави и яки от всички останали. Просто те знаят, че нямат право да припадат и умират, докато все още някой зависи от тях. Те са способни, когато получат инфаркт да скочат във водата, да доплуват до потъващото дете и да го изкарат на брега. И когато установят, че на детето нищо му няма, се отпускат. Така казват лекарите, а те са видели много повече чудеса, отколкото физиците и китайците взети заедно.

Когато човек наблюдава такива хора изобщо няма да му мине през ума, че и те могат да бъдат наранени, уплашени и тъжни.

Силните хора не се изтъкват, те са мълчаливи, но с тях винаги е приятно и леко. Може понякога и да се груби, но човек с тях се чувства сигурен.

Именно това са хората, които винаги идват на помощ в последния момент.

Не забравяйте, че силните хора следват Господа, изпълняват волята му, помагайки и подкрепяйки другите. Това те правят единствено, за да прославят Бога.

Мракът пълзеше бавно към града. Слънцето бе притиснато между облаците и ги обагри от напрежение. Хората бързо крачеха към домовете си след дългият и отегчителен работен ден.

Мишев вървеше сред тълпата. Безнадежност бе обхванала душата му. Нямаше сили вече да се бори. Усещаше, че не може по никакъв начин да промени нещата. Имаше ли смисъл да оправя каквото и да е? Пълна безизходица.

Денят му бе кошмарен. Шефът му изля цялата възможна помия върху главата му.

– Ти не ставаш за нищо, – крещеше началникът му срещу него. – Некадърник, как можеш да ми поднесеш такова отвратително нещо. ….

Мишев се бе наслушал на обиди, но в случая не се изненада. Някой му бе подлял вода, а сега той се къпеше във всичката тая мръсотия.

Като капак на всичко, Весето го подмина, като малка гара. После разбра, че е излязла с Панов.

Но кошмарът не свърши с това. Майка му звънна по телефона:

– Кольо, баща ти получи инфаркт и го откараха в болницата.

Два часа Мишев крачеше неспокойно по коридора в болничното заведение, в което бяха приели баща му. Най- накрая излезе възрастен лекар и обезкуражаващо му каза:

– Състоянието му не е добро, опитваме се да го стабилизираме. Може би по-късно ще можем да ви съобщим по весели вести.

Мишев се върна в канцеларията си, там го чакаше Стоилова и от вратата започна да го хока:

– Къде се мотаеш до сега? Шефът бърза … трябва да предадем тези папки веднага.

Мишев вдигна рамене и без всякакъв ентусиазъм се зае с проклетите документи. Криво ляво скалъпиха нещо до края на деня.

Изведнъж времето заплака заедно с изтерзаната и измъчена душа на Мишев. Дъждовните капки се сляха със стичащите се сълзи по лицето му.

Мишев вървеше, но бе като мъртъв. Нищо не чувстваше, нищо не усещаше, дори и не мислеше.

– Никога не съм предполагал, че мога да се превърна в ходещ мъртвец, – отчаяно извика Никола срещу изливащия се порой.

Вървеше, но всичко беше мрак, особено в самия него. Далече просветваха светкавици, но те бяха толкова далече от него.

– Аз съм мъртъв, лишен от живот, – започна като луд да си говори Мишев, – бездушен, напълно безжизнен ….

Всичко, което се бе струпало върху него този ден, го бе смачкало и унищожило. Седна на една пейка и остави студеният душ на дъжда да го облива безпощадно.

– Никола.

Мишев трепна.

– Навярно ми се е счуло, – каза си той. – Почнах вече и халюцинации да получавам.

– Никола.

– Кой ме вика? – изправи се на крака Мишев.

– Излез от мрака, който те обгръща. Аз съм светлината на света, който Ме следва няма да ходи в тъмнината, но ще има светлина в живота си.

– Кой си ти?

– Аз съм Господ твоят Бог, Който подкрепям десницата ти. И ти казвам: Не бой се. Аз ще ти помогна.

Мишев усети как някаква топлина се разля по тялото му. Стана му леко на душата. Закрачи бодро към дома си. За него нямаше вече дъжд, светкавици и силен вятър, който накланяше дърветата до земята. Той не беше вече сам ….