Шест американски затворници са били възнаградени за спасяването на живота на един от надзирателите, който е претърпял инфаркт.

На затворници от щата Джорджия, всеки от които е бил осъден за лишаване от свобода за дребни престъпления, им бил съкратен срока за пребиваване в затвора с 25 процента.

Затворниците косили трева на обществено гробище, когато този, който ги охранявал, припаднал.

Затворниците вместо да се възползват от случая, да вземат пистолета му и да избягат, взели телефона му и позвънили в бърза помощ, а докато дойде тя започнали  да му правят кардиопулмонална реанимация.

– Когато стана това, по мое мнение, не ставаше въпрос, кой седи в затвора и кой не. Ставаше дума за това, че човекът припадна и ние трябваше да му помогнем, – каза затворникът Грег Уилямс.

– Никой от момчетата не избяга, никой от тях не направи нещо, което не е трябвало да прави, – каза служител от затвора.

Семейството на надзирателя на следващия ден след инцидента почерпило затворниците с пица и кекс.

Към един от пунктовете за бърза помощ в град  Ашкелон, Израел, се обърнал 35 годишен мъж с оплакване на болки в ръката. Според него тя не била силна, но продължила няколко дена.

Изследвайки го, лекарите попитали пациента, дали скоро е имал някакви болки в другите части на тялото.

Оказало се, че мъжът е имал зъбобол, но той изобщо не свързвал това с болката в ръката.

Анализирайки цялата налична информация, един от лекарите предположил, че болката в ръката и зъба е пряко свързана с проблеми в сърцето.

Това потвърдили и резултатите от проверката, благодарение на която лекарите поставили окончателна диагноза – инфаркт.

След това пациентът е бил спешно транспортиран до болницата.

Генади лежеше в леглото. Той се възстановяваше след инфаркт. Беше тъжен и постоянно склонен към депресия.

Веднъж го посети старият му приятел Благой.

– Вече не мога да се концентрирам върху никакъв разговор, книга или телевизионна програма за повече от 15 минути, – оплака се Генади на приятеля си.

– Ти си християнин, – каза доста сурово Благой. – Вярващите не трябва да се депресират. Те трябва да живеят пълноценно, независимо от обстоятелствата.

– Вярвам, че авторът на псалом 42 е бил депресиран, – усмихна се Генади. – Този псалм е поетичен израз, на това което изпитвам. Двамата с псалмиста изплакваме пред Бога една и съща болка.

Двамата стари приятели замълчаха.

– Сърцето ми е празно, – едва не изплака Генади. – Живея само със спомените и копнея да почувствам Божията сила отново.

– Но там в края на този псалм се казва: „Надявай се на Бога; аз още ще Го славословя; Той е помощ на лицето ми о, Бог мой“, – каза тихо Благой.

– Това ли е всичко? Това ли е отговорът? – опита се да се надигне от леглото Генади. – Изглежда много просто.

Приятелят му въздъхна и само вдигна рамене. След това добави:

– Опитай! Нищо не губиш от това.

След като Благой си тръгна, Генади най-напред неуверено, а след това все по-смело започна да възхваля Господа.

Изведнъж самият той осъзна: „Дори, когато мисля, че ме е изоставил, Бог е близо до мен и ме закриля със Своята любов“.

Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“

През 1974 г. американският професионален баскетболист Пит Маравич казал в едно интервю:

– Не искам да играя в Национална Баскетболна Асоциация 10 години, а на 40 да умра от инфаркт.

Но въпреки всичко това станало.

През 1980 г., 10 години след старта на кариерата на Маравич в Национална Баскетболна Асоциация, напредването и издигането му в баскетбола, трябвало да приключи поради някаква травма.

А през 1988 г., когато Пит станал на 40 години, той починал от сърдечен удар по време на игра с приятели в спортна зала.