Майката и бащата на Ирина се разведоха, когато тя бе още малка. Бащата подари на Ирина едностаен апартамент, където тя живееше с майка си.

Ирина порасна и се ожени. Един ден тя каза на майка си:

– Мамо, защо не отидеш да живееш при роднините си на село. Тук е много тясно за трима ни.

– Знам, че сега той е по-важен за теб, но ….. – каза майката ѝ.

– Нима не разбираш, че така разрушаваш живота ми?

Майката на Ирина бе дошла от село в града, за да учи и да работи. Там бе оставила къща, в която живееше сестра ѝ с мъжа си и баба им. Отоплението там е на дърва, а удобства никакви нямат.

– Не искам да отивам там, – намръщи се майка ѝ, като си спомни какъв пущинак е само.

– А аз къде да живея със съпруга си? Вече съм на 24 години, – роптаеше Ирина. – Искам да си имам собствено семейство. Омръзна ми да се крием в парка или да дебнем , кога си отишла на работа и не си в къщи.

В дома им постояно имаше скандали.

– Татко подари апартамента на мен. Разбра  ли? – крещеше Ирина на майка си. – не съм аз тази, която трябва да наеме друг апартамент.

Когато Ирина се оплака на баща си, той примирено вдигна рамене:

– Нямам желание да се намесвам. Аз изпълних дълга си, а по-нататък двете сами се разбирайте.

– Аз не искам да се карам с майка си, – каза твърдо Ирина, – но не искам цял живот да живея с нея.

Съседите клатеха глави. Леля Надя не се стърпя и веднъж каза:

– Ирина, вместо постояно да се оплакваш и да се караш с майка си, погледни съпруга си. Нито един нормален мъж не би гледал безучастно как дъщеря гони майка си от дома си. Той би намерил изход и ако се наложи би наел друг апартамент.

– Каква стана тя? – каза недоволно чичо Марин. – Изпълнила е дълга си и сега трябва да се маха. Все едно е някаква вещ.

– Е, все пак на младите трябва да се дава шанс, – махна с ръка дядо Трифон…..

Често за да разрешим даден проблем, ние съсредоточаваме цялото си внимание върху него. Изучаваме го. Размишляваме върху него. Изследваме го от различни страни.

Но в случая трябва да обърнем вниманието си към записаното в Божието Слово. И това трябва да правим дотогава, докато не ни осени светлината на откровението.

В ежедневието ние непрекъснато използваме изразът „хвърли светлина“. Все едно казваме: „В какво се състои работата?“

Божието Слово ни донася светлина в сърца ни. То ни носи това разбиране, от което се нуждаем.

Пробвали ли сте в тъмна стая да намерите изход? Изгубвали ли сте през нощта? Какво е първото нещо, което търсите в тази ситуация? Светлина!

Тя може да проникне под вратата или да сияе в прозореца на някой дом, който е далече от нас, но и в двата случая ние отивате право към нея. Не си губим времето, да изучаваме тъмнината. Стремим се към светлината, защото знаем, че тя ще разпръсне мрака около нас, а това ще ни помогне да се ориентираме.

Ако имате нужда от разбиране на даден проблема или ситуацията, фокусирайте се върху Божието Слово. Стремете се към Светлината, и желания отговор ще ви осени.

Основният ритуал на Пасхата е „Седар“, празнична вечеря на семейството, на която се разказва историята за изхода на евреите.

Значението на думата „Седар“ – סדר на иврит е „ред“, предполагащ конкретна съгласуваност за молитви, които се четат, както и продуктите, които могат да се ядат.

Интересното е че думата „Седар“ според структурата си се свързва с думата „сдера“ – שדרה, която означава булевард, алея.

Каква е връзката между тези думи?

Основната роля на булеварда е да свързва части от града. По същия начин, пасхалния Седар свързва с еврейските традиции.

Главната цел е да се предаде историята на народа на Израел от поколение на поколение. Точно това прави еврейският език иврит в продължение на четири хилядната еврейска история. Повече от всичко друго, този език е бил отговорен за вечното запазване на еврейската идентичност.

На доктор Бонев му предстоеше да извърши сложна операция. Той беше много притеснен, но се надяваше да успее.

В 21 седмица от бременността на Надя на плода ѝ поставиха  диагноза вроден гръбначен дефект. Това заболяване не дава възможност на човек, да се изправи и ходи нормално.

И все пак имаше изход от положението. Плода се нуждаеше от хирургическа намеса.

– Ти знаеш какво е ситуацията, Наде, – каза хирурга. – Трябва да ти направя кесарево сечение, да извлека матката от коремната кухина и през малък разрез да оперирам бебето ти. Ако успея да направя това, то ще да се роди абсолютно здраво.

Бъдещата майка, работеше като акушерка. Въпреки сложността на операцията, тя каза на доктор Бонев:

– Готова съм на тази рискована крачка. И без това друг изход няма. Детето ми може единствено да оцелее чрез тази опасна операция.

Дойде денят и Бонев внимателно се зае със спасяването на още нероденото дете.

Операцията наближаваше към своя край….. И тогава се случи нещо много странно.

През разреза в матката се появи мъничка, но напълно оформена ръчичка, която хвана хирурга за палеца.

Бонев притихна. Той беше зашеметен. Не можеше да се помръдне от изненада.

– Виждате ли,  докторе, – обади се една от асистиращите сестри, – още неродилото се бебе, ви благодари, че сте спасил живота му.

Очите на всички в операционната се насълзиха, а на лицата им засияха разнежени усмивки.

Това дете се роди точно на определеното време и бе напълно здраво. Родителите му го кръстиха Самуил.

Таня чакаше в кафенето на летището. Скоро щяха да пристигнат със самолет нейни близки.

Изведнъж келнерът изтича към вратата и започна да крещи:

– Всички на изхода, бързо на изхода!

Той размахваше ръце и сочеше към вратата.

Никой не знаеше какво става. Хората започнаха да се блъскат. Някой по микрофона си дереше гърлото:

– Бързо напуснете летището…

Един старец мина покрай Таня и го чу да мърмори:

– Такова нещо по-рано никога не се е случвало. Дори не знаем какво да правим.

Второто съобщение по микрофона звучеше още по-объркващо:

– Останете в терминала.

След 30 минути бе възобновена евакуацията. Всичко ставаше много бавно само по две стълби.
Тези, които бяха по-отзад почувстваха напрежението в предните притискащи се тела едно о друго.

– Там има бомба, – викаше някой отчаяно, – трябва да бягаме.

Едни тичаха, други стояха вцепенени.

Хората се движеха и блъскаха като бушуваща вълна по време на буря.

Сътрудниците на летището изобщо не знаеха какво да правят. Те един през друг повтаряха:

– Евакуирайте се….. там имаше експлозия….

– Стойте по местата си ….

– Напуснете…

Двама лекари си проправяха път през тълпата. Те се движеха към мястото на експлозията.

– Аз съм лекар, – каза единият.

– Да вървим натам, – посочи с ръка другият.

Заеха се бързо с първите ранени и започнаха да оказват помощ и на останалите от пострадалите.

Имаше много хора, които също се опитваха да помогнат. Полицаи и военни бяха целите в стъкла. Те не усещаха, че са наранени, а гледаха да спасяват хората.

Имаше много мъртви и огън наоколо. Някои държаха пожарогасители, опитвайки се да потушат пламъците.

Изведнъж тавана рухна, много хора останаха под развалините. Младеж ровеше отломките и вадеше хора. Някой умираха в ръцете му.

Една жена държеше детето си на ръце и говореше като обезумяла:

– Моето дете… къде е детето ми?

Младежът я дръпна настрани:

– Успокойте се! Детето ви е в ръцете. С него всичко е наред.

Някои от хората, които извадиха изпод отломките паднали от тавана, бяха с откъснати крака, други бяха останали без ръце. Повечето лежаха в локви кръв и не можеха да се обърнат.

Младежът заедно с още мъже пренасяха ранените на безопасно място.

Това бе същински ад. Множество умрели, ранени и объркани от страх хора изпълваха картината на разрушенията…..

– До кога? – крещеше една жена и скубеше косите си. – Няма ли кой да спре този поток от мъка? Кой ще спре тези кръвопролития? На кого са нужни?……