През първата половина на седемдесетте компания Parker е организирала рекламна кампания. Бил разработен интересен клип, в който с помощта на писалка от известна марка на лист хартия била записана следната формула.

Мениджърите на компанията получили голямо количество запитвания от химици, математици и физици, които не могли да разберат записаното.

Опитайте се да разгадаете тази формула. Мога да ви предупредя, че в нея няма нищо научно, тази формула е по-скоро хумор, чрез който се описва известна марка алкохол.

Не се напъвайте, ако не сте чели нищо по случая. И за мен бе изненада. За това по-добре вижте …

Отговор: Това е хумористична формула за рецепта на Мартини. 3,5 части джин се смесва с 0,5 вермут и разрежда се със четири кубчета лед. Получената смес трябва  да се разклати с три движения.

Ако имате домашен любимец, тогава със сигурност си спомня този пълен с копнеж поглед. Тъжното му лице, което ако можеше, би се разплакало.

Да това е времето, когато вашият домашен любимец разбира, че се готвите да тръгвате нанякъде.

Тогава можете да откриете нещо интересно в куфара си преди да тръгнете.

Още веднъж обмисляте, какво сте опаковали, дали не сте забравили нещо, за това отново проверявате нещата. Отваряте куфара си, а там се е настанила котката ви сред багажа ви.

Представяте ли си лицата на митницата или на летището, ако открият такива „изненади“ в куфара ви.

За това бъдете внимателни, за всеки случай проверете още веднъж вещите си, в противен случай кой знае какво ви очаква ….

Погледнете тези малки топли очи, които сякаш ти казват:

– Уверен ли си, че не мога да дойда с теб?

Две жени се разхождаха по крайбрежната част на града. Обикновена разходка, с участие в шеговит конкурс и спечелена играчка, за постигната победа в него.

Жените бяха спечелили огромен мечок, който приеха със смях, като награда за ловко хвърляне на стрелички по балони.

Радвайки се по детски, жените започнаха да се оглеждат за някое дете, така че играчката да си намери свой господар.

Скоро те видяха малчуган на около пет години, който здраво стискаше ръката на баща си, а в същото време риташе гладко камъче, което със звън се удряше в бордюра и отново се връщаше в краката на момчето.

– Виж какво мече, – без да се уговарят двете жени отидоха при детето. – Харесва ли ти? Взимай го, твое е! Радваме се, че можахме да те ощастливим с тази играчка.

След известно мълчание, момчето изрече обичайната дума за такива случаи:

– Благодаря.

В тази внезапно оформила се компания всички се усмихваха, освен бащата на момчето, който гледаше към пода и за изненада на всички в очите му се появиха сълзи.

– Това е първата дума, – каза бащата, – която синът ми произнася след дълго мълчание. Когато баба му почина той спря изведнъж да говори.

Благодаря, обикновена дума, която за много се оказва доста сложна по различни причини. За някои тя е просто вежливост, други и придават религиозно значение, а тя е просто съкращение – благо даря на някого.

Веднъж Хайдн дирижирал оркестър в Лондон. Той знаел, че много англичани понякога ходят на концерти, не да слушат музика за удоволствие, а по-скоро по традиция.

Някои лондонски посетители придобили навика да заспиват в удобните си кресла по време на изпълнението.

Хайдн искал за него да направят изключение. Това безразличие на публиката раздразнило композитора и той решил да си отмъсти по остроумен начин.

Специално за лондончани Хайдн написал нова симфония.

В най-критичния момент, когато публиката започвала да заспива, се раздавал гръмотевичен удар от голям барабан. И всеки път, когато слушателите се успокоявали и отново се готвели да заспят, се раздавали мощни удари по барабаните.

Оттогава тази симфония се нарича „Симфония с удари на тимпани“ или „Изненада“.

Виктория работеше в много скъп ресторант. Един ден тя отиде в луксозен салон, за да си направи прическа. Там тя видя Людмила, която често посещаваше ресторантът, в който тя работеше.

– Здравейте, радвам се да ви видя, – каза дружелюбно Виктория.

– Вие сте сервитьорката от ресторанта зад ъгъла? – изненадано попита Людмила.

– Да. Как вървят нещата при вас?

– Мисля, че хора с такава професия, не могат да си позволят такъв салон, – повиши леко тон Людмила.

– Моля?

Изведнъж Людмила започна да уговаря фризьорката:

– Вие знаете ли, че това момиче е сервитьорка? Сигурна ли сте, че тя има пари да си плати? Може би трябва да я проверите преди това?

– Госпожо, тази девойка идва тук вече втора година, тя е надежден клиент; – каза с укор фризьорката.

– Колко лекомислено от ваша страна! Такива бедни момичета не трябва  да дават парите си за такива неща. Нима няма къде другаде да ги дадат?!

– Извинете, госпожо, – каза Виктория. – Работя в този ресторант, защото искам да прекарам времето си продуктивно. Аз съм студентка в престижно учебно заведение и уча биомедицинско инженерство. И ако сте толкова много заинтересовани, имам достатъчно пари.

В салона всички се бяха умълчали и наблюдаваха двете жени.

– Дори и да съм бедна сервитьорка, – започна още по-настъпателно Виктория. – Нямам ли право да използвам парите си, както намеря за добре и да ги харча за каквото си искам?

Людмила бе зяпнала от изненада с уста.

– Между другото, – продължи атаката си Виктория, – Вашият мъж два пъти в седмицата идва в ресторанта ни. Поръчва си кафе и постоянно се оплаква от вас. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, госпожо!