Празниците минаха. Еуфорията мина и вече се наблюдаваха унили и измъчени лица. Радостта и смеха бяха изчезнали.

– От къде идва щастието? – Попита Виктор, който бе наблюдавал промените в хората след празниците.

– То е следствие от насърчителното и въодушевляващо бъдеще, – отговори баща му. – Надеждата е източник на енергията, която унищожава депресията.

– А как да подкрепяме надеждата в себе си? – скокна Виктор.

– Пази сърцето си от омраза и ума си от тревоги. Не очаквай много, но бъди щедър. Изпълни живота си с любов, разпръсквай светлина. Не мисли за себе си, а помагай на другите. Прави това, което искаш другите да направят на теб.

Виктор тежко въздъхна:

– Хубаво като препоръка, но …..

Баща му се засмя:

– Забележи, първото си чудо Исус не на погребение, а на сватба, където имаше радост, любов и оживление.

След като замълча бащата попита:

– Мислил си някога за удоволствието, което е изпитал Бог, когато е създал света? Цветята, птиците, планините, небето изпълнено със звезди, изгрева и залеза, …. Във всичко това можем да усетим Божието вълнение и радост от творението. Той напълни земята със Себе Си.

– Да, – съгласи се Виктор. – Бог е източника на радостта, щастието и смеха.

– Просто отвори очите си и погледни, – насърчи го баща му, – светът е пълен с красота. Когато се доближаваме до Бог, улавяме Неговата радост и вълнение. Виждаме хората по друг начин…..

– Но хората са нещастни, – поклати глава Виктор. – Те искат толкова много неща.

– Щастието на хората не се определя от това, какво имат или каква позиция заемат в обществото, а от това какво мислят. Ако умовете им са пълни с егоизъм, лъжа, измама, коварство и лицемерие, радостта не може да проникне в тях.

– Лесно е да виждаме лошите неща у хората, – отбеляза Виктор.

– Но трябва да търсим доброто в тях. Необходимо е да престанем да критикуваме и да изтъкваме само негативното в живота. Та нали това, за което изобличаваме другите, ако размислим добре, то и ние го вършим.

– Тогава какво да правим?

– Трябва да поискаме прошка за нашите грешки и да ги заменим с истината от Бога, която е изявена в Неговото Слово. Именно тогава ще имаме радост и ще бъдем щастливи.

Милена наблюдаваше жизнерадостна си тригодишна племенница Таня. Това малко момиченце, когато обичаше нещо, наистина го обичаше.

Независимо дали ядеше сладолед или паста, които много ѝ се услаждаха или играеше на игра, доставяща ѝ удоволствие, Таня не пропускаше да обяви:

– Обичам го –  целият свят, – като размахваше драматично ръце.

Този израз не пропускаше да разтопи сърцето на всеки, който я наблюдаваше.

„Кога за последен път се осмелих да обичам така, – помисли си Милена, – нищо да не задържам и без да се страхувам? Истината е, че Божията любов не е в нашия гняв, страх или срам, дълбоко основани в реалността. Колко е трудно на нас възрастните да приемем това“.

Таня се наведе и тихо прошепна на леля си:

– Обичам те – целия свят!

Леля ѝ отговори в същия тон:

– Обичам те, всецяло свят.

Милена бе безкрайно благодарна, защото тези думи ѝ напомняха, че всеки миг тя е в присъствието на безгранична любов и благодат.

Светът е разделен на лагери и въз основа на това, от какво най-много се боим, често се присъединяваме към този, от когото ни е страх, игнорирайки гласът, които ни припомня нашите предпочитания за визията на реалността.

Сред измамите и борбата за власт, Истината за Божията любов остава. Тя е светлина, която свети в тъмнината и ни кани да научим пътя на смирението, доверието и любовта.

Това беше трудна епоха. Време на мрак. Индулгенциите не бяха рядкост. Те „премахваха“ наказанието, което се очакваше за грешниците.

Търговията с индулгенции се бе превърнала в бизнес за папите. Тя бе станали източник на допълнителни приходи. Разпространителите на индулгенции заблуждаваха хората, че чрез тези листове хартия се премахва чувството им за вина.

Най-обикновените люде ги купуваха с една криворазбрана осведоменост:

– Индулгенциите опрощават греховете на живите и душите в чистилището.

Йохан Тецел, прословут амбулантен търговец най-вече на индулгенции, бе измислил една лесно запомняща се мелодия: „Кога монетата в ковчежето издрънка, душата от чистилището е навънка“, но това съвсем не бе така.

Свещеникът Мартин Лютер бе възмутен от тази практика и прикова своето предизвикателство за дебат на вратата на църквата във Витенберг. То се състоеше от 95 тезиси.

Той не можеше да стои спокойно и да гледа това издевателство над хората, затова и думите от тезисите звучаха мощно:

“ Когато нашият Господ и Учител, Исус Христос, каза: “ Покайте се „, Той призова целия живот на вярващите да бъде покаяние“……

“ Тези, които вярват, че могат да бъдат сигурни в своето спасение, защото имат индулгенции, ще бъдат проклети за вечността заедно със своите учители“…….

“ Истинското съкровище на църквата е най-святото Благовестие и Божията благодат“…..

Когато копие от тезите най-накрая стигнаха до Ватикана, Лъв Десети им се присмя:

– Ах, мрънканията на пиян немски монах. Той ще мисли по по-различен начин, когато отрезнее.

Папата явно подцени изобличението на монаха.

За Лютер, който наскоро беше дошъл до разбирането за оправданието чрез вяра, индулгенции бяха измама.

Христовата кръв, а не парите дадени за закупуване на извинение от греха, освобождават човека от чувството за вина.

В крайна сметка дебатът доведе до разцепление в църквата.

Клара бе навела глава и несъзнателно люлееше краката си, седнала на пейката пред блока. Погледа ѝ бе забит в земята, но мислите ѝ блуждаеха някъде другаде. Явно нещо бе я смутило и тя водеше някаква вътрешна борба в себе си.

До нея седна леля Лия. Тя бе жена на средна възраст. Живееше в същия вход, на първия етаж.

– Клара какво си се умислила така? Да не си направила пак някоя беля?

Момичето повдигна очи, погледна съседката, но пак забучи поглед си надолу.

– Е, изплюй камъчето, – засмя се добродушно Лия, – какво те измъчва толкова?

– Кога една лъжа е оправдана? – изстреля набързо въпроса си Клара.

– Никога, – отговори лелята.

– А ми малките безобидни лъжи? – предизвикателно попита Клара.

– Не би трябвало да има такива, – жената бе категорична.

– Ами лъжите, който предпазват някой да не бъде наранен? – въздъхна дълбоко Клара.

– Няма добри лъжи, – отсече строго Лия.

– Не е ли тъжно, че лъжата често се среща? – тъжно промълви Клара.

– Лъжем, за да прикриваме нещата, от които се срамуваме, – леля Лия започна да изброява случаите, в които избягваме да казваме истината. – Лъжем, за да извиним поведението си. Лъжем, защото мислим, че това е по-добре, отколкото да говорим истината. Лъжем непознати, близки и дори себе си. Понякога нашите лъжи са сложни и обмислени. Друг път са толкова малки, че почти вярваме, че са истина. Но човек винаги трябва да говори истината.

– Лельо, аз излъгах, за да не ми се смеят, но това, което казах, беше наполовина истина, – сподели Клара.

– Измамата в сърцето причинява болест в тялото. Лъжите са рани. До сега не си ли била лъгана?

– Много пъти? – призна тъжно Клара.

– И беше ли ти добре, когато разбра това?

– Много ме болеше. Имах чувството, че никой не ме обича и че нито един човек не би искал да има нещо общо с мен.

– Само Бог може да предпази езика ни от лъжа. Който го познава иска да Му бъде угоден, защото Господ е добър и истинен.

– И сега какво да направя? – попита Клара.

– Трябва да отидеш при тези, които си излъгала и да им кажеш истината.

– А те няма ли да ми се смеят? Ще искат ли да играят с мен?

– Ти направи това, което трябва, а Бог ще се погрижи за другото.

Това бе нещо грандиозно, голям стадион пълен с младежи. Те се бяха събрали, за да търсят от Бога насърчение и утвърждаване.

Изведнъж от отгоре потече мед и заля цялата талпа. Мнозина бяха разстроени и много бързо започнаха да чистят лепкавата субстанция от себе си.

Самуил гледаше случващото се и питаше:

– Боже, какво е това? Какво искаш да ни кажеш?

Самуил усети лек полъх и чу тих глас:

– Това, което виждаш да се излива отгоре, е най-ценния Ми подарък, но много от вашето поколение търсят напредък и влияние. Те не разбират че мястото на Божията проверка е в пустинята, а не на подиума. Готови са да станат и проповядват, когато ги призовавам да се научат да се молят, падайки на колене. Пази се от гласовете, които ще ласкаят мъжествеността и силата на човека, обещавайки му слава, богатство и величие.

– Боже, Ти навярно искаш да разрешиш проблемите ни свързани с гордостта, егоистичните ни амбиции и любовта към подиумите, – кимна разбиращо Самуил.

– Ще има гласове, които ще насърчават тази измами. Те ще обещават популярност и величие, и ще изгубят. Не преследвай „служението“, а  ти търси Исус повече от всичко друго – посъветва го тихия глас.

Самуил изтръпна като гледаше младежите около себе си.

– Следи тези, които са със съкрушени сърца и се смиряват, както никога досега. – продължи гласът. – Колкото е по-голямо призванието и благодатта, толкова е по-голямо съкрушението.

– А тези, които се отказват от това? – попита плахо Самуил.

– Ще имат човешки амбиции и ще изказват видения и пророчества, които не Съм им говорил. Смирените, те донасят голяма радост на сърцето Ми.

– А какво ще стане с майките и бащите ни?

– Сега възпитавам сломени родители, които ще доведат младото поколение в пустинята и ще се утвърдят като възлюбени,освен цялото служение.

– А заблудилите се?

– Ще събера тези излъгани дъщери и синове с дух на смирение и разцепление, както никога до сега. Търси плачещите посланици, които ще бъдат пуснати сред това поколение. Те ще носят особено помазание със сълзи и пълно поваляне.

– Ще позволим ли Бог да ни пречупи – тежко въздъхна Самуил – или ще продължим да боготворим местата за изява и популярността, попадайки под значителна по размери измама?