Държавата не мoже да се развива при недостиг на средства в бюджета. А той се попълва за сметка на данъците. За всяка страна те са различни. Има такива странни между тях, които те карат да се почешеш по главата.
Не бяха пощадени от данъците и нашите домашни любимци. Да, но за тях плащат не животните, а техните стопани.
Например, в Австрия през 2006 г. се появил данък за кучетата. Като допълнение към него, собствениците на животните сключвали застраховка за всяко куче, което се е родило след 2006 г.
Стойността на застраховката надвишава 700 евро. За да успокоят хората, властите са уточнили, че тези пари ще бъдат използвани за лечение на хора, ухапани от кучета. Като цяло идеята е много добра.
Странно, но на хиляда кучета ежегодно се падат не повече от 10 „ухапани“.
Какво излиза? Доброволната-задължителна застраховка е само прикритие за изземване на „излишните“ пари от портмонето на австрийците.
А при неплащане на данъци и избягване да се сключи „кучешката“ застраховка, глобата е в размер на 3500 евро.

Може да звучи грубо, но ние унищожаваме талантите. Причината за това е едно неразбиране, че у всеки от нас има талант, който не зависи от средата, в която расте човек.
Един талант се подхранва от насърчението и уважението, което получава от околните за идеите си.
Колко често отхвърляме идеите и желанията на децата си, като смятаме, че те не са важни? Това е началото на разрушаването на таланта, когато едно дете се отказва от мечтите си и си мисли, че нещата появили се в съзнанието му са пълни глупости.
Човек трябва да е готов да приема идеите на другите, да разсъждава и мисли върху тях, но не непременно да ги отхвърля. Невъзможността да приемеш „новото“ идва от твоите комплекси.
Една от причините хората да не предлагат идеи, идва от страхът да не се провалят. Ако човек не опитва, никога няма да се научи. Представете си дете, което се страхува да ходи, само защото е падало. Ако продължи да седи и да не пробва, никога няма да се научи да ходи.
За това не трябва да отхвърляме „невъзможни“ идеи. Кой знае този, който ни ги предлага, може да е изпреварил времето си.

Пак е 8-ми март. Какво може да се случи на този ден? Каквото и да стане, то ще е без нашето мъжко съгласие.
В нощта на 7-ми срещу 8-ми на всички мъже, освен тези, които са в командировка им се вдига кръвното, но от здравеопазването мълчат, не предупреждават, че е опасно.
Според статистиката, повечето от мъжете, които са почнали да поздравяват жените преди 70 години, сега имат блед вид и отпусната кожа.
Къде е този поет, който е крещял: „не може да се живее без жени на света“? Жените ги има, но не и него.
В първобитната мезозойска ера относно подаръците е било къде по-лесно. Натурална кожа, костенурски гребени, слонови кости, широк асортимент.
Какво щеше да стане ако жените ги нямаше?
Въздухът щеше да стане по-чист, защото парфюмерията нямаше да съществува.
И златото ще получава повече златни и валутни резерви в Националната банка. Златоносните вени, между другото, вече намаляват! А златоносни жени? !
И все пак, ако не са жените, картинката щеше да бъде много тъжна. Няма да има на кого да си даваме заплатата, а в градския транспорт всички щяхме да сме седнали.
Добре де, нека има 8-ми март, нека е празник. Но трябва ли да се празнува изобщо?
Може би не ние, а те трябва да ни поздравяват. А може би празниците трябва да се редуват, днес женски, утре мъжки и т. н., за да привикнем. Възможно е, не идеята да е виновна, а самия процес.
Не може ли по-просто и по-спокойно да се живее? Например, цялата година да е празник и всеки живот да е празник. Може би това е истинският празник, а не международения.

В деня, когато Станиславов трябваше да се срещне с Ласков, беше напрегнат и за двамата. Станиславов още не знаеше как да постъпи в случая. Ласков се яви точно навреме в дома му. На устата му грееше надменна усмивка, но под привидната му вежливост се усещаше едва сдържано търпение.

След размяната на баналности Станиславов го поведе към всекидневната. Настаниха се в креслата. Станиславов се възползва от миговете на мълчание и огледа госта си.

Той добре разбираше какво се крие зад спокойната физиономия на Ласков. Младият човек му бе донесал своя повест и сега с нетърпение очакваше присъдата му. Станиславов бе смятал винаги, че една сурова критика, колкото и градивна да бе, е доста болезнена особено за начинаещ млад автор. Това е тежък удар, който би смазал крехкото му его. Станиславов разбираше, че държи в ръцете си бляновете на този млад човек. Можеше да ги унищожи или да ги пощади. Въпросът беше дали да каже истината на този арогантен тип или да го излъже милостиво.

– Е, господин Станиславов, – не издържа Ласков и подкани домакина, – как ви се видя моята повест?

Въздухът в стаята леко завибрира. Мълчанието на Станиславов беше като бент, който задържаше потока на събитията.Той реши, че на този младок би му казал истината, но не от злоба, а само да види как ще понесе тежкия удар.

Станиславов се прокашля и каза с леден тон:

– Прочетох повестта ви много внимателно и трябва да призная, че не ми хареса. Казвам ви това, защото разбирам, че една лъжа от моя страна би била пагубна за вас.

Усмивката се изтри от лицето на Ласков, а ръцете му се свиха в юмруци. Но това не попречи на Станиславов да продължи да го критикува любезно:

– Тръгнали сте от една наивна идея и сте я развили крайно несполучливо. Творбата ви има хаотична структура, сцените са объркани. Човек остава с впечатление, че между събитията няма никаква логика. Стилът ви е подобен на някой нотариус и предизвиква неизбежно отекчение.

Станиславов огледа лицето на събеседника си. Но гостът не излъчваше никакво напрежение при такъв коментар на повестта му. Ласков едва успя да овладее смайването си.

– Чудя се по какъв начин сте чели повестта ми, – тихо каза Ласков.

Станиславов разбираше, че гостът му съвсем не бе от лед. Той бе по-скоро болезнено горделив, но винаги морално непобедим. Такива хора са безкрайно самодоволни и смятат, че могат да правят всичко, с което се захванат.

Явно Ласков беше решил да покаже пред света, че има необикновенно въображение, ловко умее да размества думите от речника и че притежава дарбата да пише.

Гостът пое въздух, завъртя главата си на едната страна, после на другата и се опита да си възвърне самообладанието.

– Вие сте добър писател, но мисля, че грешите в преценките си, – спокойно каза Ласков.

– Вие имате право да си мислите каквото си искате, – смръщи вежди Станиславов. – Но вие потърсихте мнението ми. Съжалявам, че не ви казах това, което искахте да чуете, но бях искрен.

– Може би имате право, че повеста ми се нуждае от щателно редактиране – започна защитата си Ласков, – що се отнася до стил и стуктура, но това е първият ми опит, така че не съм очаквал резултата да е отличен. Идеята може да не ви харесва, но защо не оценявате литературните ми дарби, така обиждате моя интелект.

Станиславов само повдигна рамене и нищо не каза.

Ласков стана подаде ръка на домакина за довиждане и се насочи към вратата. Стъпките му бяха тромави и бавни, сякаш огрона тежест се бе стоварила върху раменете му.

Когато Станиславов остана сам в стаята, се замисли: „Дали не бях прекалено жесток с този млад човек …… и все пак в него има нещо. Надявам се да превъзмогне критиката и да се насочи към друго, в което би бил по-добър“.

Живяла някога една стара жена. Тя продала парче земя, което притежавала, а с парите си купила четири златни гривни, по две за всяка ръка.
Носела ги с голямо удоволствие и се разхождала по улиците, горда със своята придобивка. Но един ден тя се почувствала разочарована. Никой в селото не се обръщал след нея, не ѝ обръщали внимание.
Цяла нощ тя не могла да заспи, измъчвало я равнодушието на околните. Най-накрая ѝ дошла блестяща идея. Тя била уверена, че ще успее и хората ще забележат нейните скъпи гривни.
На следващия ден, след изгрев слънце, тя подпалила къщата си.
Когато пламъците се издигнали високо нагоре, хората се втурнали към жената. Тя седяла пред горящата къща и силно ридаела.
При вида на изплашените хора тя започнала театрално да извива ръце, така че гривните да звънят и блестят на червения фон на пламъците. При това силно викала:
– Уви! Домът ми е в пламъци! О, бедната аз! О, Боже, няма ли да ми помогнеш?
При всеки възглас тя силно тръскала ръцете си и хората не могли да не забележат нейните гривни. Тя не обръщала внимание на горящата къща. Сградата изцяло била обхваната в пламъци, но тя се радвала, че хората са видели златните ѝ гривни.