Младен гледаше към двора и погледа му попадна на стройната снага на бора, която се извисяваше нагоре.

– Преди двадесет години беше само едно малко крехко дръвче, което се нуждаеше от ограда, за да не го стъпче някой, – върна е назад в годините Младен.

Сега то хвърляше сянка върху цялата къща.

– Помниш ли как беше миналата зима? – обърна се Младен към бора. – След една много силна буря клоните ти се сведоха чак до земята, от тежестта на снега.

Младен по разтърси снага, сякаш бе борът, който се опитваше да свали снега от себе си.

– Тогава като те гледах, приличаше на християнин, какъвто бях тогава. Години наред допусках тежестта на спомените от злоупотребите, които бях понесъл през детството, както и ранната смърт на майка ми, да изсмучат силите ми. А това ми пречеше да израствам във вярата.

Младен въздъхна дълбоко, а след това продължи:

– Бях допуснал гнева и обидата да завладеят сърцето ми.

Бръчките още по-дълбоко се врязаха в челото му, устата му пресъхна, но той се напрегна и продължи монолога си:

– Вместо да издигна гласа си да прославя Бога, Който превръща всяка наша трудност в добро, аз с усъмних в Неговата доброта.

Младен си спомни как слънчевите лъчи огряха бора и стопиха снега по клоните му. Едва тогава дървото се изправи отново. То отново стана силно и величествено.

За разлика от дървото, ние можем да избираме как да реагираме на трудните обстоятелства в живота ни. Можем да решим, да живеем под тежестта на болката и гнева, но има и друга възможност, да позволим на Бога да стопи леда, за да се изправим отново.

Горчивината в сърцето ни може да попречи да усещаме Божието присъствие.

Младен отдавна бе преодолял болката и огорчението, сега стоеше изправен и готов да посрещне всяко предизвикателство, защото той не беше вече сам.

– Ще остана отворен към Бога, – каза си Младен – и никога няма да загубя доверието си в Него и безкрайната Му любов. Сега с Господа се чувствам достатъчно силен, да преодолея всяко трудност и да се изправям дори под силния напор на житейския вятър.

Красотата на природата ни дава радост, която можем да споделяме помежду си.

Всеки изгрев на слънцето ни дава шанс да се замислим на това, колко много сме свързани със окръжаващата природа, в която живеем.

В продължение на десетки хиляди години, хората са се изменили, изменила се е земята и водата.

В Big Cypress във Флорида първи е дошъл Калуса, заедно с европейски изследователи през 1500 г. По това време там са били заселени микосуки, семиньоли и др.

Неравният терен предизвиквал много от рано пътешественици, които били избрали воднистата блатиста пустош пред домовете си.

Националния резерват съдържа смес от тропическа и умерена растителност. В него има разнообразие от диви животни, включително и неуловимата пантера на Флорида.

Индонезийският народ тораджи е известен с особеното си отношение към смъртта. Роднините на умрелият пищно празнуват и канят много гости.

Въпреки че, тораджи се наричат християни, тя рядко погребват умрелите си в земята. Те поставят мъртвия в гробница, вдълбана в скалите или в окачени на скалите дървени ковчези.

Ако у тораджи умре малко дете, на което не са му никнали зъбите, го погребват в хралупата на някое дърво.
Те смятат, че дървото ще излекува раната и ще погълне тялото и душата на детето.

Стадо слонове състоящо се от трима възрастни и осем деца паднало в яма на територията на природоохранителния център Keo Seima Wildlife Sanctuary в Камбоджа.

Дупката в земята се е появила след падане на бомби в края на 70 години по време на камбоджанско виетнамския конфликт. След това местните фермери я разширили, за да събират вода за напояване на земята си.

Вероятно слоновете са отишли там на водопой, но глинестата почва се е срутила под краката им. Така цялото стадо се оказало на дъното на езерото, което е дълбоко 3 метра.

Понеже времето било горещо, по-голямата част от водата се изпарила. Когато хората забелязали слоновете, животните били притиснати от дебел слой кал.

Местните жители се обърнали към защитниците на природата от организацията Wildlife Conservation Society и заедно с тях започнали спасителната операция. Част от доброволците хранели и пояли изтощените от дългото заточение животни, а други издълбали в края на ямата стъпала, за да помогнат на слоновете да се измъкнат.

През Първата световна война много млади хора заминаха на фронта. Методи бе един от тях. Едва бе набол мъх по лицето му, а вече носеше пушка.

Един ден той бе изненадан от избухнал край него снаряд, който буквално го зарови. Намериха го в окаяно състояние. Бе откаран веднага в болницата.

Раздробените му ръце и крака бяха ампутирани. Бе останал сляп и глух.

Дойде майка му в болницата да го види. Тя бе силно разтърсена, когато водя сина си. Той представляваше куп безпомощна маса.

– Как да му се обадя? – плахо прошепна майката.

Любовта е много изобретателна. И тя го целуна няколко пъти. Нещастният младеж се обърна и попита:

– Мамо, ти ли си? Ако си ти целуни ме още веднъж.

С насълзени очи, без да издава глас, тя го целуна няколко пъти.

– Мамо, това си ти, – простена Методи. – Убий ме , мамо! Ти си ми дала живот, ти имаш право да ми го отнемеш. Убий ме, защо да живея?!

А майката продължи да го целува.

Тогава Методи каза:

– Мамо, още ли ме обича’? Нима не ме презираш? Виж, аз съм само един труп. Безжизнен човек, от който няма полза.

Майката продължи да целува и гали сина си, въпреки болката и напиращите горчиви сълзи.

Методи въздъхна дълбоко:

– Мамо, аз съм готов да живея, защото ти ме обичаш……

Защо живеем на тази земя? Защото знаем, че някой ни обича и можем да бъдем полезни. Живот без любов не е живот. Каквото е водата за пресъхналата земя, това е любовта за душата на човека.

Вечният живот е познаване на вечната любов.