Някои хората погрешно смятат, че Исус може да прави чудеса, знамения и да живее безгрешен живот, защото Той е имал някаква божествена сила, която ние нямаме. Следователно, такива и не се опитват да живеят, както Той е живял.

– О, – казват те с голямо смирение – Аз никога няма да мога да живее, както е живял Исус. В крайна сметка, той е имал предимство, нали е Бог!

Те не осъзнават, че когато Исус дойде на земята, Той доброволно се е бил отказал от това предимство.

Той не е живял живота Си тук като Бог, но като човек. Не е роден на земята с някакви специални свръхестествени сили. Той не е имал способността да върши чудеса, докато не е бил помазан от Святия Дух. Той не е вършел чудеса чрез собствената Си власт, но със силата на Отца, казвайки:

„… пребъдващият в Мене Отец върши Своите дела.“

И когато Той се е молил, Го е правел като човек, който ходи по Бога в послушание.

Исус, Божият Син, е отложил за известно време настрана всичките Негови божествени привилегии и власт и е живял живота си на земята като човек.

След като разберем това, душата ни ще се зарадва! Защото това означава, че ние, като новородени деца на Бога, изпълнени със същия Светия Дух, с който Исус е живял на земята, можем да живеем като Него. В действителност, Той това е предвидил за нас.

Исус ни изпрати в света, за да живеем по същия начин, както той е живял. Чрез новорождението Той ни дава възможност да обменим грешното естество на Адам с безгрешната природа на Бога.

Той ни е дал способността и заповедта да живеем без грях, в общение с Отца, да проповядваме Евангелието, да изцеляваме болните, да възкресяваме мъртвите, да изгонваме демони и да правим ученици.

Когато всеки от нас осъзнае това, ще хвърли оковите на съмнението, които ни задържат. Ще започнем да живеем не като воден от греха паднал човек, а като дете на Бога.

Тогава околните ще видят във нас Исус.

Преди хората да се появят на земята, разни изчадия се събрали, за да направят някакво зло. Един от тях казал:

– Скоро човеците ще бъдат създадени. Не е справедливо да притежават толкова добродетели и толкова възможности. Трябва да предприемем нещо, за да им попречим да просъществуват.

– Да ги напълни с пороци и недостатъци. Това ще ги унищожи, – извикал някой от тях.

Най-старият от злите духове казал:

– Това няма да е достатъчно. Мисля, че трябва да ги лишим от нещо. Така че недостига му да ги изправя постоянно пред ново предизвикателство.

– Добре казано! – възкликнали всички.

Но един млад и хитър зъл дух, застанал в ъгъла, подхвърлил:

– Трябва да ги лишим от нещо важно… Но от какво?

Най-старият от тях мислил дълго и накрая отсякъл:

– Сетих се! Ще им отнемем ключа към радостта и мира.

– Прекрасно… Чудесна идея! – извикали изчадията.

Водачът им добавил:

– Въпросът е къде да го скрием, за да не могат да го намерят.

Един от тях взел думата:

– Ще го скрием на върха на най-високата планина в света.

Друг веднага му възразил:

– Спомни си, че са силни и упорити. Някой може да се изкачи на върха и да го намери, а намери ли го един, вече всички ще могат да се изкачат и предизвикателството ще изчезне.

Трети предложил:

– Тогава да го скрием на дъното на морето.

Четвърти възразил:

– Те са любопитни; някой ден ще построят устройство, с което да слязат на дъното, и няма да е трудно да го намерят.

Пети казал:

– Да го скрием на някоя далечна планета.

Останалите му отвърнали:

– Някой ден ще построят кораб, с който ще могат да пътуват до други планети, и ще го открият.

Един от тях, който дотогава мълчал и слушал внимателно предложенията на останалите, се изправил в средата и казал:

– Знам къде да поставим ключа, за да не го намерят. Трябва да го скрием там, където никога няма да го потърсят.

Всички обърнали учудено погледи към него и в един глас го попитали:

– Къде?

Той отговорил:

– Ще го скрием в тях самите… много близо до сърцето им…

Разнесли се смехове и одобрителни възгласи.

– Ха-ха-ха!… Те ще го търсят безуспешно навън, без да знаят, че той е бил в тях през цялото време.

Най- младия от тях се обадил със скептичен тон:

– Хората копнеят да бъдат радостни и спокойни. Рано или късно ще се появи някой достатъчно мъдър, за да открие къде е ключът и ще каже на всички.

– Може и това да стане, – отвърнал най-старият от злите духове, – но хората по природа са недоверчиви към простите неща. Ако такъв човек се появи и разкрие, че тайната е скрита във всеки един от тях… никой няма да му повярва.

 

В съвремения китайски, а също и японски език април означава „четвърти месец“.

Във финският език месец април  се нарича huhtikuu, което се превежда като „месец за горене на дърветата“. По-рано именно през април са сечели и горели дървета, за да освободят земя за селскостопанско обработване.

В южното полукълбо април е втория есенен месец.

Името април идва от латинския глагол aperire, което означава „отваряне“, защото през този месец в Италия започва пролетта и цъфтят дърветата.

Ние няма да научим кои сме, ако нямаме взаимоотношения  с околните. Така научаваме истинската си идентичност в общността.

Ние никога няма да научим кои сме всъщност от себе си. Това научаваме от взаимоотношенията си с околните. Това означава, че трябва да се свържем с други хора в общение.

Ако се беше родил и изживял целия си живот до зрелостта, без човешки контакт, нямаше да имаш никаква представа кой или какво си. Дори нямаше да знаеш, че си човешко същество.

Библията казва, че ние трябва да бъде свързани в Божието семейство, Тялото на Христос: „Защото, както имаме много части в едно тяло, а не всичките части имат същата служба, така и ние мнозината сме едно тяло в Христа, а сме части, всеки от нас, един на друг“.
Ние сме като различните части на човешкото тяло. Всяка част си има свой смисъл в организма като цяло, а не по друг начин. Всеки от нас намира смисъла и функцията си като част от тялото.

Ухото изпълнява функциите си и своята цел, като е свързано с тялото. Ако ухото е било отрязано и лежи на земята, каква е стойността му? Никаква, защото не може да чуе нищо.

Същото важи за носа и очите. Ако не са свързани с тялото, каква е тяхната цел? Те нямат цел, защото не могат да помиришат или видят нищо наоколо.

По същия начин, ако не сме свързани с Църквата, тогава ние не знаем целта в живота си, нашата роля, функция, стойността и значението си.

Радой чуваше шума от долните етажи на къщата, но това като, че бе някоя друга къща в някоя друга страна. Стържещ звук се разнасяше от местенето на тежки сандъци по каменен под. Долавяше разговори на простонароден латински.

Може би това е Утопия. В самия център на това място, се намира град на име Амауротум – градът на мечтите.

Уморен от усилията да разбере тайните на света Радо се отпусна на леглото.

Долови някакво движение до себе си и извърна глава, за да види кой е. Беше Михо, момчето, което му помагаше в последно време.

– Спомням си, – прозвуча дрезгаво гласът на Радо, – Кале, алхимиците, машината за развиване на паметта.

– Джако прави такава за нашия владетел, за да стане най-мъдрия в света, – каза бързо Михо, – но той едва ли ще се научи да я ползва.

– Това са фантазии, – каза Радо, а температурата му се покачваше.

– Не, истина е, – възкликна Михо. – Има един човек в големия град, който е създал жива душа. Цялата от вътре е покрита с малки рафтове. На тях можеш да намериш определени свитъци, изписани откъси, които изпълняват ролята на ключове.  С тях отварят кутия с ключ, в която има друг ключ, който отваря друга кутия с ключ и т.н. Тези ключове не са направени от метал, нито кутиите от дърво.

– Какви са тия щуротии, които ми разправяш, Михо?

– Това съвсем не са щуротии, – възмутено реагира Михо. – Те са изградени от човешки дух и ще остане, когато всички други книги бъдат изгорени. Ще ни дават възможност да помним не само миналото, но ще знаем и бъдещето. Ще виждаме формите и обичаите, които един ден ще се видят на нашата земя.

– Това ми звучи доста налудничаво, – каза Радо. – Аз искам машината за паметта на Даниел.

– Казват, че побягнал от страната и оставил недовършена машината, – каза Михо.

– Знаеш ли, чух за него, че не говорел и не се хранел, потресен от възможностите на сглобеното от него устройство.

– Други разказваха, – започна плахо Михо, – че от машината излезли демони и го подгонили. Той побягнал и оставил всичко, и книгите, и дрехите си, нищо не взел със себе си.

– Дали не са останали някакви чертежи от изобретението му, – с надежда каза Радо.

– Има ли смисъл, – засмя се Михо. – Така и така нищо няма да разберем от драсканиците му. Какво точно е представлявало това негово изобретение, едва ли някой ще разбере някога.

– Печатна преса, която сама пише книги и ги отпечатва. Мозък, който функционира отделен от тялото…. Това ми се иска да видя …. Как е постигнал това? – въздъхна дълбоко Радо.

Двамата замълчаха. На Радо не му оставаше много.

„Може би тази нощ ще си отиде“ – помисли си Михо и очите му се насълзиха.

Навън се стъмваше. Денят избледняваше и отстъпваше място на нощта. Вятърът накланяше дърветата, а дребни капчици оросяваха листата. Природата е готвеше да заплаче.