Катя обикновено си играеше с плитките си. Когато човек я наблюдаваше отстрани имаше усещане, че те оживяват.

Павел бе нейният неотменен спътник навсякъде. Вечно съсредоточен и сериозен. В час задаваше въпроси, предизвикващи размисъл.

Интересуваше се от всичко. Беше сръчен и нямаше нещо, което да не може да направи.

Бе междучасие и двамата вървяха по дългия коридор на учебното заведение.

– Знаеш ли кое е най-хубавото на нашето училище? – попита Катя.

Павел само вдигна рамене. От къде да знае. Та бяха едва в трети клас.

– Това е да кандидатстваш за помощник на директора. Работата му е много готина.

– От къде знаеш? – засмя се Павел. – Да не си го следила какво прави?

– Той не влиза в клас сутрин, а се мотае в кабинета на директора, – важно и компетентно започна да обяснява Катя, – а после прави съобщения по високоговорителя.

– Уха, само това! – възкликна Павел. – И аз искам такава работа, но ние сме деца ……

Изведнъж ентусиазмът му секна.

– О, не е толкова страшно, – сериозно каза Катя. – Просто трябва да напишеш молба и след това да направиш интервю с директора. Достатъчно е, той да разбере, че си добър работник.

– И как да му покажа това?

– Да ти кажа честно и аз не знам как, – призна си Катя, – но нали нашият учител казва, че мотото на училището е „упорита работа“. Може би директорът търси деца, които да докажат, че работят усилено?

– Е, това не е много лесно, – тъжно констатира Павел.

– Но ако се потрудиш добре, ще станеш заместник директор и няма да имаш много работа, – добави по-оптимистично Катя.

Звънецът би и двамата се отправиха към класната стая.

В заведението бяха само двамата Гошо и Пешо. Те се събираха заедно още от деца. Учиха в едно и също училище. Харесваха едно и също момиче, но никой от тях не се ожени за него.

Гошо успя да завърши университета, а приятелят му прекъсна втората година, поради неразбирателство с един от преподавателите и повече не не се върна там.

Пешо бе ученолюбиво момче, но не направи опит да се прехвърли в подобно учебно заведение по същата специалност, а започна веднага работа в едно близко предприятие. Беше много огорчен от случилото се.

Двамата често се срещаха и си бъбреха в известното кварталско заведение.

– Е на, виж каква стана тя, – мърмореше недоволно Гошо. – Приятелите ни се пръснаха по чужбина и от тях нито ни вест, ни кост.

– А, някои от време на време ми пращат по някоя картичка, – с задоволство отбеляза Пешо.

През изминалите години у двамата приятели бяха настъпили сериозни промени. И то не само външно.

– В живота  всичко ми е опротивяло, – тупна с ръка Гошо по масата. – Като погледна назад всичко ме отвращава.

– Какво се оплакваш? – смъмри го Пешо. – Ти поне завърши. Направи голяма кариера. Колко много ти завиждах за това и не само аз, а сега си ми се разхленчил.

– Цял живот се стремях да бъда независим, – въздъхна дълбоко Гошо, – не участвах в партийните борби, те изобщо не ме вълнуваха, …

– Партизанщината е една от най-големите язви на страната, – прекъсна го Пешо.

– Погледни само какво става край нас,  – махна с ръка неопределено във въздуха Гошо. – Като се даде власт на някоя партия или на няколко, които са се „коалирали “ цялата администрация се сменя от министър председателя до последния чиновник в даденото ведомство.

– И какво си викат, – започна иронично Пешо, – „Сега ни е времето. Дай да се награбим, колкото се може повече, за да имаме после, когато останем в опозиция“.

– Истинска мръсотия, – възмути се Гошо. – Нали сме в Европейския съюз, а какво всъщност правим?

– Някои се оправдават, че видиш ли, некомпетентните маси му пречели да покаже на какво е способен.

– Да бе, за всичко, което става, те е нямат никаква вина!

И двамата знаеха, че с приказките си нищо не допринасят за по-добро, но по този начин разтоварваха нервното си безпокойство от несигурността на утрешния ден.

Днес беше ден за посещение в болницата. Бащата на Симеон скоро бе получил бъбречни кризи и сега беше настанен в болничното заведение.

Симеон със съпругата си потегли с колата си към болния си баща. Там двамата се запознаха с Криси, която сподели:

– Бях обременена със семейни проблеми, но най лошото е, че се отклоних от Бога. Това ме доведе до използване на наркотици, а преди няколко седмици ми казаха, че имам рак. Сега се чувствам виновна и нещастна.

Тя плачеше и съжаляваше, за това, което бе направила и допуснала в живота си.

– Искаш ли да се помолим за теб? – попита Симеон.

– Да, – в очите на жената се появи надежда. – Желая да върна сърцето си на Исус. Той е моя Спасител.

И те се помолиха заедно.

На масичката си Криси имаше няколко талисмана. Вероятно бе ги взела, мислейки че ще я предпазят от още по-лоши неща, с които се бе сблъскала.

– А какво ще правите с тези предмети? – попита съпругата на Симеон, като посочи с ръка няколкото талисмана.

– Вземете и ги изхвърлете. Нямам вече нужда от тях, – възторжено каза Криси. – Сега имам Исус.

Криси бе от онези хора, които търсят нещо, за което да се хванат. Мястото, където могат да положат своето доверие и надежда. Такива несъзнателно търсят начини, чрез които да се чувстват пълноценни.

Ние повярвалите в Господа имаме това, от което се нуждаят тези хора и това е Исус.

Нека активираме Божията сила, която живее вътре в нас. Да проповядваме Божието име и да Го издигаме, където и да отидем.

Не е нужно да стоим в църквата и да чакаме някой да дойде, по-добре ще направим, ако излезем и потърсим изгубените.

Група отегчени младежи седяха на масата. Погледите им блуждаеха в пространството. Певецът в заведението сякаш усетил настроението на младите хора тихо припяваше:

– Имам празнота дълбоко в себе си ….

Една от девойките в групата въздъхна тежко:

– Имам чувството, че липсва парче от душата ми.

Приятелката ѝ добави:

– Празнина, дълбока празнина.

Тези младежи се бяха опитвали по всякакъв начин да запълнят този недостиг в душата си, но ….

– Опитах се да спечеля много пари, – омърлушено се обади Крум, – но това вече не ме задоволява.

– Знаете ли, – шеговито подметна Спас, – един древен философ е казал: „Милионите не винаги могат да дадат на човек това, от което наистина се нуждае той в живота си“.

– Опитайте тогава с наркотици, алкохол или секс, – предложи Дамян.

– О, – възкликна раздразнена Виолета, – тези неща дават моментно удовлетворение, но след това отново се чувстваш празен.

– Други опитват да задоволят нуждите си като работят тежка работа, слушат музика, тренират или търсят успех в някаква изява, – примирено отбеляза Дамян.

– В тези неща няма нищо лошо, – намръщи се Теодора, – но те не задоволяват напълно човешкото същество.

– Дори най-близките човешки взаимоотношения, колкото и прекрасни да са те, сами по себе си не удовлетворяват тази „празнота дълбоко вътре в нас“, – добави Виолета.

Цялата компания седеше на масата без някакъв признак на радост и оживление. Атмосферата около тях бе тежка и непоносима.

Внезапно те видяха Павел да приближава към тях. Дори не бяха забелязали кога е влязъл в заведението. Той погледна угрижените и апатичните физиономии на групата и понеже беше чул част от разговора им весело каза:

– Нищо няма да запълни тази празнина освен връзката ни с Бога, за която ние сме били създадени.

Младежите го погледнаха изненадано, а той продължи:

– Причината за тази празнота е, че сме обърнали гръб на нашия Създател. Исус е единственият, който може да задоволи най-дълбокия ни глад, защото той е този, който прави възможно връзката ни с Бога да бъде възстановена.

В повечето от погледите на групата се прокрадваше някаква надежда.

– Само във връзка с нашият Създател, ние откриваме истинското значение и цел на нашия живот, – каза пламенно Павел.

– Какво да правим тогава? – попита смутен Стоян.

– Ако сме честни, ще трябва да признаем, че всички правим неща, за които знаем, че са грешни. – И Павел изгледа компанията. – Само чрез Исусовата смърт на кръста можем да бъдем опростени и връзката ни с Бога да бъде възстановена. Затова покайте се и намерете мир с Господа.

Стоил имаше „понякога приятели“ в гимназията. Такива се срещаха и в църквата. От време на време се събираше с тях извън училище, но в самото учебно заведение, това бе друго нещо.

А защо не и в училищната сграда?

Ако Нина го погледнеше сама, тя му казваше обикновено:

– Здравей!

Тогава всичко се преобръщаше в него и той се смущаваше. Жалкото, че това се случваше, когато никой друг не бе наоколо.

Осъзнавайки това, Стоил рядко се опитваше да спечели вниманието ѝ в рамките на училищните стени. Той разбираше, че има някаква граница за приятелството им, но само поради смущение и страх, че ще бъде отхвърлен, не смееше да я прекрачи и да ѝ каже нещо повече.

А колко хубаво би било смело да пристъпи към нея и двамата да си поговорят.

Всички ние вероятно преживяваме болката от разочароващи едностранни и тесни приятелства. Но има и друг вид приятелство, което се простира извън всякакви граници.

Това е приятелство със сродни души, които са се ангажирали да споделят житейския ни път. Това са хора, които са „единни по дух“ с теб и ти ги обичаш, „както себе си“. Те са лоялни спрямо теб.

Въпреки всички трудности остават приятели, защото „Приятел обича всякога и е роден, като брат за във време на нужда“.

Такова приятелство ни напомня любящата връзка на Бога с нас. Чрез истинските приятелства, нашето разбиране за Божията любов се задълбочава.