Бяха една малка група. Водеше ги човек, който обясняваше природните забележителности и отговаряше на въпросите им.

В подножието на планината Симо забеляза, че редица домове са без прозорци.

– Как влиза светлина в тези жилища? – попита Симо. – Що за идея е това, да не оставят място за прозорец на поне една стена?

– Някои от тукашните се боят от демони, – обясни водачът. – Смятат, че такива изчадия могат да проникнат в домовете им, докато спят и да им навредят. За това са построили домовете си с непроницаеми стени.

– Ако знаеха само, – въздъхна най-възрастният от групата дядо Петър, – че ако последват Исус, не само щяха да имат прозорци, но щяха да ги отворят широко, за да проникне светлината.

– Не би трябвало да им се присмиваме, – обади се Наско. – Днес живее в тежко време изпълнено със страх, напрежение, болка и мъка. Не се ли крием и ние от коварна болест, която ни разделя с любими хора, приятели …..

– Исус иска нашите домове да имат прозорци, – наблегна бай Мито. – Трябва да търсим убежище не зад стените, а в Господа.

– Понякога е необходимо да има стени, – засмя се Васил, – но те нека бъдат с прозорци. Това ще покаже на останалите, че се доверяваме на Бога, не само сега, но и за в бъдеще.

– Нашите страхове са си реални, – каза Милена.

– Да, но Бог е по-голям от тях, – провикна се дядо Петър. – Прозорците ни откриват Исус – „истинската светлина“, но не само на нас, а и на тези, които се нуждаят от Нея.

Групата се умълча. Те гледаха стените без прозорци и тъжно си мислеха за хората, които се криеха зад тях.

Навън бушуваше буря. Вятърът разкъсваше всичко което срещнеше по пътя си. Нямаше пощата.

Стихията удари с цялата си мощ по прозореца. Стъклото жално издрънча. Рамката не устоя и прозорецът се отвори.

Вихърът нахлу в жилището. Унищожаваше безмилостно всичко, което му се изпречеше.

Клара не помнеше какво каза той …..

Валери бе забравил какво отвърна тя ….

Но двамата стояха напрегнати. Бурята се бе пренесла в техните сърца и бушуваше унищожително.

Той се втурна и веднага затвори прозореца. Тя се усмихна с благодарност.

Двамата се спогледаха. По скулите на мъжа се открояваха бледи капки.

„Какво е това? – помисли си Клара. – следи от нахлулия дъжд или сълзи?“

Валери очисти с ръка прозрачната влага.

– Не съм и предполагал, че можем да се скараме така, – промълви тихо Валери. – Мимолетна искра, а такъв огън ….

– Когато няма любов и уважение, – тъжно се усмихна Клара, – кавгата се превръща в енергично взаимно самоизяждане.

– Звучи ми като канибализъм, – сбърчи нос Валери. – Омразата е сляпа. В такъв момент човек не чува и не вижда другия.

– И какво се оказва? – повдигна вежди Клара. – Душата и тялото не са в съюз с любовта и хармонията. Те стават насилствени съюзници, затворени в тъмница.

Сърцето на Клара се изпълни с топлина. Много ѝ се искаше да чуе птича песен в душата си.

Изведнъж тя осъзна, че влагата върху лицето на любимия бяха сълзи…

Клара сложи ръка върху неговата и стисна здраво пръстите му.

Това бе обещание, за цял живот. Заедно завинаги….

Приятелите на Павел Третяков го наричаха „архимандрита“. Причината за този прякор бе интересна. Павел избягваше да се среща с жени по всякакъв възможен начин и дори не мислеше да създаде свое собствено семейство.

Майка му бе напълно доволна от това, защото цялата любов на сина ѝ принадлежеше.

Съвсем неочаквано в Италия Павел видя Вера Мамонтова в една от пиесите, в която играеше и се влюби в нея. Двамата се запознаха.

В Москва Павел започна редовно да посещава къщата на Вера.

Две години Третяков не смееше да обясни чувствата си към Вера, но почти всяка вечер прекарваше у Мамонтови.

Всички в този дом очакваха с нетърпение по-решителни действия от страна на Павел.

Една вечер Третяков се обърна към възлюбената си:

– Госпожице, ще ви задам един въпрос, на който трябва ми да отговорите откровено – и моментално Павел се изчерви.

Лицето на Вера също се обагри в червено.

Всички наоколо тръпнеха от очакване. Някой съвсем тихо, едва чуто каза:

– Най-после.

Павел погледна Вера смутено, след което бавно и притеснено попита:

– Искате ли да живеете с майка ми или би било по-приятно за вас да живеем сами?

Наоколо леко се усмихнаха. Очакваха обяснение, но то излезе някак по-различно.

– Е, по-добре така, – казаха си те, – отколкото нищо.

Не след дълго бе извършено бракосъчетанието. Вера избра да живее в жилище отделно от майката на Павел, която бе настанена в друг дом. Като добросъвестен син Третяков посещаваше майка си всеки ден, но не вечер, а сутрин.

Трябва да се отбележи, че Павел имаше невероятен късмет с избраницата си. Вера прие увлечението на мъжа си по живописта, предаността му към галерията и неприязънта му към светските събития.

На двамата им се родиха шест прекрасни деца.

След години, когато Вера се парализира Павел призна:

– През целия си живот не можех да реша кое е по-скъпо за мен – галерията или тя. Сега виждам, че тя ми е по-скъпа.

През декември 1898 г. Павел Третяков почина, няколко месеца по-късно Вера го последва.

Здравко бе обикновен дърводелец. Жена му почина при раждането на дъщеря им Вера и вече десет години той се грижеше сам за детето си.

Един ден Вера сериозно заболя. Извикаха лекар, който след прегледа тъжно погледна Здравко и с болка каза:

– Тя има рак. Трябва да ѝ направим операция.

– Ще намеря пари за това, не се притеснявайте, – заяви Здравко.

Той бе готов всичко да направи за детето си, нали само то му остана.

Здравко заложи дома си срещу сумата необходима за операцията на дъщеря му.

Казват, че бедата не идва сама.

Вера не издържа и почина на операционната маса.

За Здравко настъпиха тежки дни. Той не можеше вече да работи и кредиторите отнеха дома му.

Нещастен, самотен и обезкуражен Здравко седна в мразовитата утрин на тротоара и протегна ръка към малцината минаващи край него.

Подминаваха го. Не му обръщаха внимание или се правеха, че не го забелязват.

Наоколо светеха хиляди празнични светлини. Чуваше се смях и радостна глъч. Хората празнуваха.

А Здравко седеше превит на тротоара, протегнал замръзналата си ръка напред. Той вече не усещаше тялото си. Унасяше се, очите му се притваряха, а сънят го мамеше в прегръдките си.

– Чичко, – Здравко едва долови детски глас, – лошо ли ви е?

Той не можеше да се помръдне. Опита се да каже нещо, но устните му бяха като запечатани.

Изведнъж усети как здрави и яки ръце го поеха и го понесоха нанякъде.

Когато се събуди, той се намери в топло легло. Мътният му поглед различи светлинки на украсената малка елха в стаята.

– Къде съм? – попита изумен Здравко.

Над него се надвеси дружелюбно усмихната жена, която спокойно му каза:

– За сега почивайте и не се притеснявайте. Искате ли малко да хапнете? А може би желаете да пийнете нещо?

– Не, благодаря, – глухо отвърна Здравко и отново заспа.

Когато се посъвзе, той разбра, че са го намерили премръзнал на улицата и веднага са повикали лекар, след което са го пренесли наблизо в едно жилище.

Здравко плачейки разказа за загубата на дъщеря си, работата и дома си.

– Не се вълнувайте, – опита се да го успокой жената, която го бе приютила, – Бог ви обича и ще се погрижи за вас.

– Бог ли? …., – неуверено започна Здравко, но не продължи.

„Къде беше Той, когато умря моята скъпа Ана? – бунтуваше се в мислите си той. – Защо не помогна на дъщеря ми да се отърве от рака?“

Здравко безропотно наведе очи, какво можеше да каже на тези добри хора?

Благодетелите му разказаха за него в църквата и хората пожелаха да помогнат на този нещастен човек. Даряваха средства и успяха да му върнат дома, но това не бе всичко.

Душата на този човек бе наранена. Той се нуждаеше от утеха и много любов. Доста хора от църквата жертваха от времето си за Здравко. Разговаряха с него и му помагаха с каквото могат.

Измина една година от тогава.

Здравко се възстанови. Погледът му се измени.  На лицето му постоянно грееше усмивка. Той редовно обикаляше улиците и разговаряше с бездомниците. Опитваше се по всякакъв начин да помогне на тези хора, но най-вече се стараеше да приемат дара на Христос – спасението.

Един император събрал своите съветници и им казал:

– Хиляди наши роби, оковани във вериги, носят камъни в града. Следят ги множество пазачи и войници. Други роби осигуряват храна и вода. Всичко това е твърде бавно. Освен това харчим много пари за изхранване на робите и плащане на пазачите и войниците. Трябва да се създаде по-евтина система, която да задържа робите в строителството.

На всички се харесала идеята и съветниците се надпреварвали да предлагат различни варианти. Повечето от предложенията били сложни и съмнителни, за това били отхвърлени.

Най-накрая взел думата първият съветник:

– Предлагам система, която ще реши проблемите ни завинаги. Утре ще обявим пълна свобода на робите, ще премахнем веригите и всеки от тях ще може да напусне, когато пожелае. Ще им предложим награда за всеки пренесен камък или завършена работа. Ще ги насърчаваме с монети излети от веригите им. С парите те ще могат да си купят храна, дрехи, предмети за бита, дом, …. Те ще имат чувство за свобода и собственост и това ще ги стимулира към по-интензивна работа, защото ще видят резултатите и бъдещите си възможности. Пазачи и войници няма да са нужни повече. Дори част от тях ще участват в самата работа. Така ще се ускори строителството.

Така насилственото робство щяло да се превърнало в доброволно, защото от гледна точка на робите това изглеждало като свобода. Получавайки я, хората сами щели да организират всичко останало, защото ще усетят собствения си интерес към това. Алчността и похотта щели да ги накарат да работят с пълна отдаденост.

Тази идея била посрещната с ентусиазъм и на следващия ден робите били обявени за свободни. Нова система била посрещната с не по-малко въодушевление и от самите роби

След няколко дни съветниците с императорът наблюдавали със задоволство, как се ускорили темповете на строителството. Робите се стремели да извършват повече работа и то, колкото може по-бързо. Към тях се присъединили пазачите и войниците.

Някои от робите организирали доставка на храна и вода. Появили се  и по-инициативни от тях, които предложили колички за по-лесното транспортиране на камъните. Други станали съдии, лекари, търговци.

Всички били доволни и нито един роб не избягал.

И така до ден днешен.

Робите живеят в бетонни кутийки, работят по цял ден работа, която не обичат, за да заплащат жилищата си и да правят покупки на неща, без които могат и да минат. Освен това част от спечелените пари използват за пушене на растения, които са вредни за организмите им и да пият огнена течност, която замъглява разума им.

Ядат изкуствена храна, получена химически и затова често се разболяват. А през нощта, вместо да почиват, привлечени от чувството на неудовлетвореност на ума, се опитват да компенсират липсата на щастие пред екраните на телевизорите и компютрите.

И така в края на живота си те не изпитват радост и удовлетворение, защото са станали доброволни роби на материалния живот.

Може ли това да бъде поправено?

Да. Просто трябва да познаят Истината, която ще ги освободи.