Огънят бавно се разгаряше в печката. Клоните пращяха и съвсем слаб дим се издигаше над тях.

Явор и Цено бяха седнали край масата и сгряваха замръзналите си тела с виното, което от време на време доливаха в чашите си.

Вчера бе топло и слънцето радостно се усмихваше, а днес студен и силен вятър смразяваше всичко. Хората, колкото и да се загръщаха с дрехите си,  бяха пронизани от  тази вихрушка чак до сърцата си.

– Твърде дълго държах прошката заключена в сърцето си, – намръщи се Цено. – Смятах, че повечето хора са недостойни да получат прошка от мен. Така скрита в мен, тя покълна в сърцето ми, но разваленото зърно даде горчив плод.

– Време е да сложиш край на това, – каза Явор. – Не разбираш ли, че прошката има стойност, когато е подарена? Като простиш се освобождаваш от демоните на миналото. Те и без това не са ти необходими. Постави ново начало.

– Ще посрещна деня с опрощение, – заяви твърдо Цено. – Ще простя и на тези, които не са ме молили.

– Знаеш ли колко пъти съм кипвал от думи или действия на някого, който дори не се сеща какво ми причинява? – засмя се Явор.

– О, аз съм губил безценни часове, – сбърчи нос Цено, – като съм си представял как му отмъщавам и споря с него.

– Яростта, с която си подхранвал душата си, е засягала само теб, – каза Явор. – Този, който те е обидил, не разбира какво е направил.

– От сега нататък, – зарече се Цено, – ще прощавам тихомълком и на онези, които не осъзнават, че се нуждаят от това. Давайки прошка, аз ще се отърва от болезнените мисли. Отказвам се от горчивината, която следва всичко това. Ще простя на тези, които ме критикуват и обиждат несправедливо. Всеки, който подчинява мнението си на другите, особено, когато вижда, че то не е правилно, става роб.

– Критиците на стремежите и мечтите ти, не разбират каква висока цел си си поставил, – подкрепи го Явор. – Не допускай тяхното презрение да се отрази на поведението ти. Прости им, че нямат достатъчно прозорливост и продължи напред.

– Вече знам, – засмя се Цено, – че чуждите критики са цената , която трябва да платя, за да надскоча посредствеността. Ще простя и на себе си.

Тук Цено наведе глава, очите му се премрежиха от сълзи, а след това продължи:

– Премислял съм отново и отново всяка грешка, всеки провал, всяко неспазено обещание, всеки пропилян ден, всяка недостигната цел и всичко това водеше до неудовлетворението ми от живота. Тревогата ме сковаваше и парализираше.. Изпитвах разочарование от себе си и вместо да поправя нещата бездействах.

– Трябва да изтриеш съмненията и страховете, – каза  Явор, – които възкресяват миналото ти. То не трябва да предопределя живота ти.

– Прощавам си, – заяви твърдо Цено, – прощавам на всички, дори и на тези, които не са ме молили за това. Животът ми започва наново.

Виктор дълго се въртя около машинарията си. Предстоеше му да я изпробва. Влезе в нея и седна на седалката. Накъде да се отправи. Не искаше да е в далечното минало, защото се страхуваше, че ако нещо се повреди в машината му, можеше завинаги да остане там.

Смело написа 1860 година. Знаеше че машината му се отклонява няколко години напред или назад, но за него това нямаше голямо значение, защото ако се наложеше можеше да коригира ръчно нещата.

Натисна бутона и потегли. Имаше чувството, че е пътувал съвсем малко, но когато излезе навън разбра, че всичко се е променило.

Наблизо се бяха събрали много хора и изслушваха ораторите един след друг. Между чакащите да излязат на трибуната Виктор различи познато лице.

Не грешеше, това беше самият Абрахам Линкълн. Виктор се запромъква напред. Забеляза, че Линкълн се отдели за малко от групата и го последва. Абрахам се обърна внезапно, взря се изумено в момчето пред него и попита:

– Ти пък от къде се взе? И дрехите ти….., това някакъв маскарад ли е?

– Аз съм Виктор и идвам от 20.. година.

Президентът се изненада, но с нищо не показа това.

– Защо са се събрали тези хора? На какво присъствам, – бързо се окопити Виктор.

– А, откриваме …. няма значение, – махна президента с ръка. – Ти наистина ли си от бъдещето?

Виктор кимна. За доказателство посочи с ръка машината си, която бе избутал под близкия навес на двора, където нямаше много хора.

– При вас сега е война …., – позапъна се Виктор. – Вярвате ли, че Бог е на ваша страна.

Линкълн го погледна замислено:

– На 22 септември миналата година подписах закон, в който се казва, че от тук нататък всички роби са свободни. Край мен все още спорят, дали съм избрал подходящия момент за това.

– А не се ли страхувахте, че някои хора няма да се съгласят с тази декларация?

– Член от кабинета ми докладва, че по-голяма част от обществеността са против подписването на тази декларация.

– И какво направихте?

– Справедливостта е по-важна от обществената нагласа, – каза Линкълн. – Привикнем ли към оковите, ще ги носим цял живот. Нашето правителство и президентската институция целят да издигат човека. Аз съм противник на всичко, което го принизява.

– Смятате ли, че справедливостта подхранва властта? – попита Виктор.

– За това и подписах документа, – засмя се Линкълн. – И ще започнем да го прилагаме веднага. Ти ме попита, дали вярвам , че Бог е на моя страна. Честно казано този въпрос не ме вълнува много. Повече ме интересува дали аз съм на страната на Бога.

– Господин президент, – прекъсна разговорът им слабичък мъж в тъмен костюм, – очакват ви на трибуната.

Линкълн махна с ръка на Виктор и тръгна.

Погледът на Виктор бе привлечен от слаб писукащ звук, който идваше от машината му. Притича бързо до нея и се настани на седалката.

Това бе предупреждение, че трябва да се връща. На Виктор много му се искаше да остане още малко, но рискуваше да остане в този век, за това притвори очи и потегли…..

Двамата седяха на сянка в градината и си похапваха грозде.

– Ти каза, че във всяка ситуация трябва да търся мъдрост, – Васко погледна въпросително Йордан.

– И това е точно так, – потвърди Йордан. – И ти като повечето хора слушаш, но не чуваш. Мъдростта чака да бъде открита. Тя не се продава и не се купува. Само трудолюбивият може да я открие. Когато човек я намери изпитва удовлетворение.

Васко мълчеше навел глава.

– Миналото не се променя, – каза Йордан като се досещаше за болката на Васко, – но бъдещето може да се измени. Ние непрекъснато се променяме. За това и процесите в бъдеще се променят в зависимост от това какъв път сме поели. Ето ти имаш дъщеря ….

– Каква връзка има Ели с това, което ми говориш? – прекъсна го недоволен Васко.

– Знаеш ли какви са приятелите ѝ?

– Разбира се, – изстена Васко.

– Какво означава „разбира се“? – не го остави намира Йордан.

– Разбирам на къде биеш, – смръщи вежди Васко. – Нейните приятели ѝ влияят положително или отрицателно. Когато се събере с добри деца, нямам проблеми с поведението ѝ, но понякога общува, с когото не трябва, а после с майка ѝ се налага да се справяме с последствията.

–  Какви последствия имаш предвид?

– Начин на говорене, обличане, отношение към околните, … На нейната възраст всичко, което прави е резултат от влиянието на някого.

– Какво правиш, за да насочваш дъщеря си в правилната посока?

– Контролирам я с кого дружи, – едва не извика Васко.

– А на каква възраст хората представа да се влияят от другите? – попита съвсем спокойно Йордан. Очевидно е, че всеки от на се влияе от хората, с които общува. Ако се събереш с хора, които постоянно ругаят и от твоята уста скоро ще започнат да се сипят такива „бисери“. Ако приятелите ти са мързеливи и разчитат на подаяние, в работите ти ще настъпи истински хаос.

– И това стъпка на мъдрост ли е? – Васко погледна иронично Йордан след нравоучителното му поучение.

– Може би една от най-важните, – прие съвсем сериозно предизвикателството Йордан. – Подбирай внимателно хората, с които общуваш. Ако при избора на приятели толерираш посредствеността, тя се настанява в собственият ти живот. Ако мързелът не те дразни, означава, че приемаш леността за начин на живот. Когато се съветваш с добри приятели имаш сигурност. Разумните съвети са животворен извор., чрез тях ще избегнеш всеки капан.

– Благодаря ти за съветите, – уморено закима с глава Васко.

Йордан тупна по рамото приятеля си:

– Хайде да отидем на реката.

Двамата се засмяха и тръгнаха.

Полковник Николов стоеше изправен и се взираше в настъпващите вражески войници. Бяха останали само с по две паласки патрони на човек. Доста от командирите на подразделенията бяха убити. Бяха само шепа хора, а настъпващия враг беше многоброен.

Всички напрегнато очакваха нарежданият и заповедите на полковника. Николов унесен в мислите си правеше разбор на ситуацията.

„Не можем да се оттеглим, – помисли си полковник Николов, – но и не можем да останем тук. Вместо да стоя безучастно, трябва да предприема нещо. Предпочитам да действам. Аз съм човек на действието“.

Полковникът застана с гръб към врага и извика на войниците си:

– Извадете щиковете!

Никой не помръдна. Всички го гледаха изненадано.

– Хълмът ни дава предимство, – каза полковникът. – Извадете щиковете! Целият полк в масирана атака! Левият фланг тръгва пръв!

Полковникът извади сабята си и извика:

– На нож! На нож!

Готов да се изправи срещу съкрушителното превъзходство на противника, разсече въздуха със острието на сабята си.

– В атака! В атака! – извика полковникът.

Приближаващите войници, убедени в превъзходството си над малобройната военна част пред тях, изведнъж спряха движението си.

Виждайки лавината от хора, готова да ги помете, обърнаха се и побегнаха. Няколко смелчаци изпразниха пушките си, преди да ги хвърлят и хукнаха след другите.

Всичко стана за броени минути. Полковникът опря острието на сабята си в ключицата на противниковия офицер, който бе вдигнал ръце.

Атаката бе приключила.

Николов не допускаше отчаяние в сърцето си. Страхът нямаше място в живота му.

Той не искаше да прахосва време, а после да съжалява за изгубените възможности. Когато бе изправен пред избор, той винаги избираше да действа.

С това вдъхнови другите и те победиха.

Един майстор цял живот правел оръжия и достигнал всички тайни на занаята си, до които още никой не бил се добрал.

И направил той меден щит, сияещ като слънцето и желязно копие, светещо по-ярко от лунната светлина.

Майсторът изнесъл на пазара щита и копието си за продан, като казал:

– Щитът е толкова як, че нищо не може да го пробие, а копието няма нещо, което да не може да прониже.

Събрали се хората на пазара и започнали да се възхищават на прекрасния вид и съвършенството на оръжията.

Един млад мъж наивно попитал майстора:

– А какво ще стане ако твоето копие удари щита ти?

Майсторът онемял. Той не могъл да намери думи, за да отговори на младежа. Всички се смели.

Така от необмислените си думи майсторът загубил славата си на най-добър в занаята.