От часовниковата кула се разнесе звън. Камбаната отброи точния час. Анета запуши ушите си и се усмихна на Самуил, който едва не подскочи.

– Малко е шумно тук, – засмя се Анета.

– Щеше да ми пръсне главата. Как можете да спите на този шум?

– Отдавна вече не му обръщаме внимание, – каза Анета. – Само леля Диди се оплаква и мрънка.

– А ти от нищо ли не се оплакваш? – предизвика я Самуил.

– Оплакването е като гледането на телевизия, – каза съвсем сериозно Анета. – Ти избираш да го включиш или да го изключиш. Същото е и с оплакването. Аз съм избрала да не се оплаквам.

Самуил се вгледа внимателно в нея:

– Условията, при които живеете са доста тежки, дори и за възрастен човек. Как може да не се оплакваш?

Анета обясни търпеливо:

– Всеки човек е изправен пред избор и този избор влияе на живота му по-нататък. Тежки условия ли? Като си помисля дядо Симо е без крака, леля Стела не може да става изобщо от кревата. Мария нищо не вижда, защото е сляпа, но винаги е усмихната. За това съм избрала да съм благодарна за всичко, което имам.

Самуил беше шокиран, до сега никой не бе му говорил така.

– Ти сериозно ли говориш? И винаги си в добро настроение, въпреки това? – и Самуил обрисува една дъга с ръката си наоколо.

– Разбира се, че не, – засмя се Анета. – Но винаги когато изпадна в лошо настроение, решавам да съм весела. Когато се събудя, усмихвам се и си казвам: „Днес денят ще бъде хубав“.

– Ами ако някой те огорчи, нарани или обиди? – Самуил още не можеше да повярва, че може да съществува такъв човек.

– Прощавам им, след това се усмихвам и съм щастлива.

Самуил изпита възторг от Анета. Смелостта и мъдростта ѝ бяха като на зрял човек. Нещо трепна в него: „А защо и аз да не бъда такъв?“

Алберт Айнщайн твърдял, че цялата му научна кариера се явява преосмисляне на сън, който той е видял като тинейджър.

В този сън Айнщайн карал шейна надолу по стръмен и заснежен склон.

Набирайки скорост, всички околни цветове се влели в едно петно.

Този сън вдъхновявал Айнщайн през цялата му кариера. Той мислел какво ще се случи, когато се достигне скоростта на светлината.

Биографите вярват, че бъдещият автор на теорията на относителността много свои открития е направил благодарение на този сън.

В потвърждение на това можем да си спомним едно изказване на Айнщайн:

„Дарът да сънувам означава за мен много повече, отколкото таланта ми да усвоявам осъзнатите знания…. Аз съм прекарал в сън една трета от живота си и тази трета съвсем не е била най-лошата“.

През 1992 г. американският физик Алан Лайтман  написва бестселър за сънищата на Айнщайн, който е преведен на повече от 30 езика.

Според писателят, именно в съня си Айнщайн е видял парадокса за разбирането на пространството и времето.

Николай и Марта мълчаливо седяха един до друг на пейката. Николай беше още младеж, буен и неспокоен. Марта бе дребна старица, винаги въздържана и спокойна. По лицето ѝ човек трудно можеше някога да види безпокойство.

– Да, знам какво си мислиш Ники, – каза Марта. – Успя да ме убедиш, че за мен има още надежда в този живот, но все пак аз съм стара. Наистина бих искала да постигна нещо макар и съвсем мъничко. Чудесно би било да остава съвсем незабележима, макар и малка следа в света.

Лицето ѝ се озари от една тиха и кротка усмивка.

Николай погледна Марта внимателно.

– Не мога да се съглася с вас.

Марта ококори очи:

– Какво лошо казах този път?

Николай въздъхна и поклати глава.

– Как си я представяте тази „съвсем незабележима следа“?

– Какво неправилно има в това? – Марта все още не разбираше какво иска да ѝ каже младежът. – Навярно мога да оставя следа, някаква съвсем мъничка.

Николай най-накрая обясни:

– Моля да ме извините за грубостта, но до сега не съм видял човек в живота си, да оставя „малка“ или „незабележима“ следа. Това изобщо не е възможно. Щом сте решили да оставите следа в света, тя ще бъде голяма….

Заинтригувана Марта каза:

– Не разбирам точно какво имаш предвид?

– Вярно е, че хората не виждат и не разбират следата, която остават в живота си. Други, като вас, си въобразяват, че ползата от делата им е незначителна.

Марта бе притихнала, за нея това бе някакво ново пробуждане.

– Всяко действие, – продължи Николай, – което човек извършва или възнамерява да направи, води до определени последствия в бъдещето.

Тя бе напълно съгласна с това. Аборта на снаха ѝ доведе до това, че семейството им остана без деца, въпреки всички лекарства и програми през, които бяха минали. Една грешка в младостта, а толкова болезнен отклик в бъдещето. И само това да беше…..

Но тя можеше да направи нещо за хората нищо, че годините ѝ не бяха малко. Една усмивка, подкрепа и съвет даден точно на време, съвсем не бяха „незабележима“ следа. Сега Марта ясно осъзнаваше това.

Ако отидете на старото Нортамско гробище в Америка, посетете непременно гроба на Дейвид Брейнард и близо до него стоящ гроб на Еруса Едуардс, която той много обичал, но двамата не доживели да се оженят.

Какви надежди, какви очаквани за Божиите дела са отишли в гроба с измъченото тяло на младия мисионер. От делата му не било останало нищо, освен спомена за него у десетки мургави новопокръстени индийци.

Старият пуритан Джонатан Едуардс, който се надявал да приеме Дейвид Брейнард  за свой син, събрал разкази за живота на младежа в една малка книга.

Тази книжка прелетяла океана и попаднала на бюрото на студента от Кеймбриджкия университет – Хенри Мартин.

Бедният Мартин! Защо е трябвало толкова образован човек, с такива блестящи способности да жертва живота си на мисионерското поле сред индийците?

Какво е придобил, когато се е връщал в къщи от Индия с разбито здраве?

Влачейки се по северното крайбрежие на Черно море, стигнал до един изоставен двор. Тялото му изгарящото от висока температура се гърчело върху прохладната земя. Там умрял съвсем сам.

Защо е било всичко това?

От преждевременния гроб на Брейнард и самотния гроб на Мартин, далече от бурните води на Черно море се родила благородната армия на съвременните мисионери.

Тази сутрин Наско се събуди пръв. Той излезе през задната врата, за да се поразходи на чист въздух.

Изведнъж спря и разтърка очите си от изненада.

В короната на едно от дърветата пред дома му бе кацнала къщичка. Той беше абсолютно сигурен, че предния ден я нямаше там.

Но това не бе каква да е къщичка, изградена от различни парчетии и талашит. Къщичката бе прецизно сглобена без нито един пирон. Това беше къщичка мечта за всяко дете.

Докато Наско стоеше със зяпнала уста, входната врата се отвори и от нея се показа дядо Мартин. Той им бе дошъл на гости вчера. Домъчняло му за внуците и бе пристигнал,  да ги види

– Мислиш ли, че ще им хареса? – попита старецът с грейнала усмивка на лицето.

– На кого? – попита Наско, който още не можеше а се отърси от шока.

– На синовете ти, – засияха очите на дядо Мартин. – Дали ще я харесат, как смяташ?

– Невероятна е, – възкликна като малко дете Наско. – Как я направи? Кога успя?

– О, аз имам много свободно време. Лъчезар и Венко ми помогнаха. А ако питаш за конструкцията, взех я от един сайт в Интернет.

Наско го погледна подозрително, дядо Мартин и Интернет, невъзможно. Та той беше възрастен човек, знае ли изобщо как се борави с компютър.

До колкото си спомняше в старата му къща, няма компютър, нито го бе видял на някой друг да работи  извън дома си.

– Запомни, Наско, – каза дядо Мартин, като престана да се смее, – човек може да направи всичко, което поиска и пожелае. Нещата не опират до пари или недостиг на време. Когато човек трябва да постигне нещо в този живот, единственото, което му липсва е само идеята.