Намериха я с прерязани вени в локва кръв. Странното бе, че бе изгубила съзнание, но кръвта бе спряла.

Пена бе възрастна жена.  До скоро се подпираше на бастунчето си и ходеше до магазина, дори успяваше по чуден начин да си прекопае градинката.

Но вчера как се завъртя крака ѝ и тя не можа да го изправи. Разтичаха се съседите, защото я видяха в двора, когато падна безпомощно на плочките.

Медицинската сестра, когато дойде, немарливо забоде иглата в крака ѝ, лекарството не стигна на нужното място, а след два дни я откараха в болницата в града.

– Трябваше да дойдете веднага, – скара се лекарят, след като прегледа Пена. – Нищо не мога да направя. Ще ви изпиша обезболяващи, но няма да можете да се движите вече.

С болка и отчаяние, Пена се прибра в дома си. Тя живееше сама. Децата ѝ бяха в чужбина, кой щеше да се погрижи за нея.

Привечер дойде да я види брат ѝ.

– Какво ще правиш, Пено? – смръщи вежди той. – Кой ще те погледне? Кой ще се грижи за теб? Окачи си въжето или вземи ножа и се отървай, няма защо да се мъчиш повече.

Брат ѝ си замина, а тези думи звучаха в ушите ѝ и не ѝ даваха мира.

– Няма кой да се погрижи за мен, – каза си тя, – поне да не тежа на никого…

Хвана ножа и преряза вените на ръцете си. Потече кръв, но това не я уплаши….., а после изгуби съзнание.

Когато дойде на себе си видя малката си внучка, която бе кръстена на нея. Детето видя, че баба му отвори очи и изтича до нея.

– Бабо, какво си направила, – извика детето, – хайде да се молим, Бог да ти прости, за това, което си сторила.

Пена погледна Пепи, очите ѝ се насълзиха и тя почна бавно да мълви:

– Господи, прости ми. Извърших голям грях, посегнах на живота си. Бях огорчена от думите на брат си, забравих за Теб …..Ти никога не си ме оставял …..

Внучката я бе хванала за ръка и безмълвно мърдаше устни. Пена и детето дълго се молиха. Изведнъж момиченцето подскочи и извика:

– Бабо стани и ходи, Бог  ти прости безумието, което си извършила….

Пена се повдигна леко и направи две несигурни крачки. Но изведнъж усети сила в нозете си и започна бодро да крачи из стаята. Бог наистина ѝ бе простил….

Тайната на лична промяна не е в силата на волята. Нужно е да се изправите пред истината, ако искате да се промените.

Нищо няма да се промени в живота ви, докато не разберете истината за слабостите си, отношенията ви, вашите успехи и неуспехи, вашето минало и бъдеще.

А тази истина е в Исус Христос.

Защо е необходимо да научите истината преди да се промени живота ви? Защо зад всеки самоунищожителен навик в живота ви, стои лъжа. Ако имате дълг, това е, защото сте повярвали в някои лъжи като „Може да ми се размине“ или „Винаги мога да го изплатя“. Може би сте надценили възможностите си и сте повярвали на лъжата, че имате нужда от много по-голяма къща, луксозна кола или друго нещо.

Но дали това е истината? Може ли да се докаже, че това е истина? Абсолютно сигурни ли сте, че това, което смятате и казвате за вашите финанси е вярно? Какво ще кажете за вашите взаимоотношения? Ами нещата, които казват за себе си? А начинът, по който мислите за миналото си или за някое събитие? Истината ли е това, което Бог казва за него?

Библията ни учи, че личната промяна започва с истината. Това е истината, която ви освобождава. Исус е истината. Неговото Слово е истина. Библията е Словото, а това означава, че Библията е истината.

Какво чуете по телевизията или да прочетете в книгите не винаги може да ви помогне, защото не винаги е истина. Разбрахте ли, че това, което казва Бог винаги ще бъде истина. Божието Слово ви показва как да се върна към живота, за който сте били създадени, за да живеете, а след това ви разкрива как да останете в Божия път.

Ето защо е толкова важно да имаме ежедневно тихо време с Божието Слово. Нищо няма да се промени, докато не получите истината в сърцето си. Ако изградите живота си въз основа на лъжи, заблуди или полуистини, вие никога няма да се промените. Но когато се изправи пред истината и започнете да отговаряте според нея, ще започнете да виждате промяна в живота си.

Денят беше мразовит. Вятърът свистеше безмилостно между клоните на дърветата, а студът проникваше безжалостно до телата на хората, а те се загръщаха още повече в дебелите си палта и якета.

Васил крачеше премръзнал с високо вдигната яка и мечтаеше за момента, когато ще се прибере у дома и ще седне край печката.

Изведнъж погледа му бе привлечен от един паднал портфейл. За съжаление в него нямаше никакви документи, само три лева и писмо, което изглеждаше много пъти разгръщано и вероятно четено.

Освен обратния адрес, на плика друго нищо не можеше да се разбере.

Васил разгърна писмото, за да научи нещо за собственика на портфейла, за да му го върне.

Там бе написано:

„Скъпи Дани, моята майка ми забрани да се срещам с теб. Прости ми. Обичам те и ще те обичам винаги. Твоя Ана“.

Това писмо трогна Васил и той реши да намери човекът, който го е загубил, за да му го даде.

„Явно това писмо е било много важно за него, – помисли си Васко“.

Тогава той се обади на оператора към телефонната централа:

– Можете ли да ми кажете телефонния номер на човека, който живее на този адрес? – и Васил продиктува адреса.

– Извинете, но нямам право да разкривам такава информация, – каза учтиво женски глас.

– Но моля ви, – Васил ѝ прочете писмото и разказа на непознатата жена при какви обстоятелства го е намерил. – Поговорете с абоната и ако той е съгласен, срещнете ни.

Измина минута, която се стори на Васил цяла вечност. Най-накрая той чу женски глас.

– Здравейте, искали сте да разговаряте с мен?

– Познавате ли някоя жена на име Ана? – попита я Васил.

– Преди тридесет години, ние купихме този дом от нейната майка. От няколко години майката на Ана живее в старчески дом. Ще ви дам адреса и телефона. Може би там ще ви помогнат.

Васил получи номера на старческия дом и веднага позвъни там.

– За съжаление тази жена почина, но дъщеря ѝ живее в друг старчески дом, – му отговориха от там.

Когато се свърза със старческия дом, където живееше Ана, му казаха, след като той обясни защо я търси:

– Звъните много късно тази вечер, вероятно тя няма да ви приеме.

Васил бе на крачка от разгадаването на тайнственото писмо и не можеше повече да чака, за това прояви по-голяма настойчивост.

Скоро му разрешиха и той заедно с директора на дома се качи на втория етаж, където с усмивка го срещна Ана. Тя беше възрастна жена с добри и топли очи.

Васил ѝ разказа за своята находка и ѝ показа писмото.

Когато Ана го видя, наведе очи и дълбоко въздъхна:

– Много го обичах. Казваше се Данаил Петров. Тогава бях на седемнадесет години и майка ми сметна, че съм много млада. А Дани беше толкова красив ….

Възрастната жена замълча, а после продължи просълзена:

– Ако го намерите, предайте му, че още го обичам. Така и не се ожених, не можах да намеря такъв като него.

Васко си взе довиждане с Ана и слезе на първия етаж. Дежурния го попита:

– Намерихте ли това, което търсихте?

– Зная само името на собственика на този портфейл, – Васко показа въпросния предмет, – днес изгубих цял ден, ще го потърся, когато имам свободно време.

Изведнъж дежурният извика:

– Аз знам на кого е този портфейл. Той е на господин Даниел Петров. Той живее в съседната сграда и когато излиза на разходка, постоянно го губи.

Като чу това Васко на бегом се върна при директора на старческия дом и заедно с него отидоха до съседната сграда. Въведоха ги в стая, където в едно кресло седеше приятен мъж, който четеше.

Директорът го попита:

– Това ваше ли е?

Мъжът бръкна в джоба си и каза:

– Да, няма го, изглежда е моят, прилича на него.

– Ето, този млад човек го е намерил и ви го връща, – каза директорът.

Старецът с облекчение погледна Васил и попита:

– Как мога да ви се отблагодаря, младежо? Какво възнаграждение ще ви устрои?

– Нищо не ми е нужно. Но искам да ви кажа нещо. Съжалявам, че прочетох писмото, но исках да разбера, кой е собственика на портфейла, за да му го върна, защото вътре нямаше никакви документи.

Дружелюбната усмивка на стареца помръкна.

– Вие сте чели писмото?

– Не само го прочетох, но знам къде е и вашата Ана.

Мъжът трепна и пребледня:

– Ана, къде е тя? Как е тя? Всичко ли е наред с нея? Моля ви помогнете ми да я видя.

Старецът хвана ръката на Васко и тъжно каза:

– Когато получих това писмо, моя живот свърши. Так и не се ожених. Аз винаги съм обичал само нея, моята Ана. Моля ви заведете ме при нея.

И те тръгнаха.

Ана седеше в същата стая.

– Ана, – каза директорът много внимателно, – познавате ли този човек?

Даниел стоеше  до вратата и не смееше да помръдне. Тя го погледна  за малко, но нищо не каза.

– Ана, това е Данаил Петров. Помните ли го?

– Дани? Това ти ли си?

Стареца без да крие сълзите си протегна ръце и бавно приближи към нея. Тя го посрещна и двамата се прегърнаха ….

Неведоми са пътищата Господни, когато трябва да се случи нещо, то непременно се случва.

Двама приятели се оплакват един на друг.

– Това живот ли е? – клати глава единият.

Другият не остава по-назад и започва своята тирада:

– Казвам им, че не пия, всички ми предлагат алкохол. Казвам им, че съм на диета, докторът ми я предписа, всеки гледа да ме натъпчи с разни деликатеси.

– Какво се оплакваш толкова? – засмя се първият. – Хората са загрижени за теб.

– Но кажа ли им, че нямам пари, – продължи другият невъзмутимо, – дали тихо говоря или лошо ме чуват…..

Следите ли какво говорите в ежедневието си? Доста християни не го правят. Например, те вярват, че Бог им дава здраве и ги изцерява , но от устата им се чува следното:

– Непременно ще хвана този грип ….

– Всяка година по това време боледувам.

– Ще видите, че тази епидемия няма да ме подмине и ще се разболея.

Посетете ги след седмица и ще видите, че са се разболели така, както са казали. Опитайте се на такива хора да им кажете, че между думите и болестите съществува връзка, ще ви възприемат като луд.

Разбира се, ако те не са се задълбочили в Божието Слово и не знаят какво казва То по този повод, нямаше да знаят, че изказаното от тях има огромно значение и влияние върху живота им. Те биха видели, че думите им определят бъдещето им.

Ако сте ревностни християни и живеете според Словото, от собствен опит, ще знаете каква голяма сила имат вашите думи.

Светът около вас се движи в негативно направление. Подобно на буйна река той се стреми да ви увлече.

Да живееш с вяра и да говориш думи на вяра е все едно да плуваш срещу течението.

Това е възможно, но е огромна работа, която не можете да свършите само в почивните дни. Ако се отпуснеш малко, течението ще те отнесе надолу по реката.

Вземи решение да внимаваш какво говориш. Изпълни устата си с Божието Слово. Нека То да ти бъде страж.

И тогава това, което говорите ще ви помага, да се движите срещу течението.