На Донка Милчева много ѝ допадаше спешното отделение. Нямаше престава защо е така, но след родилното, то бе любимото ѝ отделение.

Тук бе различно всеки ден. Непрекъснато  се случваше нещо. От време на време Донка се сблъскваше с ужасни случаи като жертви на тежки катастрофи, инфаркти, травмиращи инциденти, изгаряния, токови удари, но през повечето време работата бе рутинна.

Дейността ѝ в спешното отделение я сближаваше с колегите. Споделяха си много неща. Понякога бяха под огромно напрежение, но тук е много по-различен светът от този навън. В отделението се създаваха трайни и здрави приятелства.

Най-важното нещо за Донка бе:

– Да помагам на хората да се почувствуват по-добре, да допринасям за доброто им състояние, – както веднъж бе заявила, когато я попитаха: „Какво правиш тук?“.

Нали именно за това бе записала медицина.

Спешното отделение ѝ носеше голямо удовлетворение. Не искаше да се премести в дерматологията, където ѝ предлагаха.

Беше заявила на шефа си:

– След завършването на практиката, искам да остана тук в спешното.

– Да, но тук няма да изкараш много пари, – беше ѝ казал той.

– Парите не са най-важното нещо в живота, – каза му решително Донка.

– Кажи го на жена ми, – засмя се той и тръгна към следващата стая.

Тя не знаеше кога шефа ѝ ще се усмихне или намръщи, но пък много я подкрепяше, хвалеше добрата ѝ работа, но не се колебаеше да ѝ направи забележки, ако сгрешеше.

Когато обърка сиптомите на исхемичната болест на сърцето, той я успокои и ѝ каза:

– И аз като по-млад допуснах същата грешка.

Веднъж, когато я откри разплакана в стаята за почивка, я потупа по рамото и каза:

– Не забравяй, че всички правят грешки, само че лекарите покриват своите. Избърши очите си и да вървим да видим как е жената, защото след малко трябва да поговорим и с противния ѝ съпруг.

Ако не останеше тук, щеше да се насочи към гинекологията, тази специалност я привличаше много отдавна.

Мира и Маги имаха проблеми докато растяха, въпреки че бяха близначки. Някои от тези проблеми продължиха и когато станаха по-големи.

Преди една година Мира имаше проблем със здравето. Отиде в Бърза помощ поради болките си и се оказа в онкологичното отделение. Мислеха, че има рак на яйчниците. Хубаво е, че това се случи, когато Мира не беше на работа, но всичките й приятели бяха от работата. Тя беше сама и изплашена до смърт. Преглъщаше и се бореше с буцата заседнала в гърлото ѝ.

Някъде през нощта се събуди и видя, че Маги седи до леглото и ѝ държи ръката.

– Маги, как се озова тук?

– Събудих се предната нощта. Усетих болка, като при родителни контракции, а в съзнанието си видях твоето лице. Позвъних ти, но се обади телефония секретар. Обадих се в агенцията ти и ми казаха, че си в болница. Оставих децата с Миро и излетях с първия самолет и ето ме при теб.

Маги спа до сестра си в болничната стая четири дена. Возеше я с количка на различни изследвания. Разговаряше със сестри и лекари, правеше абсолютно всичко необходимо за сестра си. През тези дни изобщо не се отдели от Мира.

Преди те не се бяха чувствали толкова близки. Сега имаха възможност и разговаряха за много неща. Грешките от миналото не се заличават, като с магическа пръчка, но Маги сподели със сестра си:

– Когато се ожених, започнах да разбирам жертвите, които си правела, за да се грижиш за мен през детството ни.

– Винаги съм искала най-доброто за теб, макар да не съм знаела, какво е точно то – прошепна Мира. – Радвам се за живота, който сега си си създала, макар преди да го омаловажавах.

– Това означаваше много за мен, – каза Маги. – Когато си млад е лесно да се чувстваш независим, да мислиш, че нямаш нужда от никого. Но с времето семейството започва да има значение.

Поради болестта на майка им и смъртта на баща им, те се бяха очуждили, дори живееха на хиляди километри далече една от друга. Но сега болестта на Мира ги събра и те станаха отново близки.

Много нощи Орлин и отец Лаврентий седяха будни до къдно, като обсъждаха католическата църква и нейните догми, както и необходимостта от по-добра хармония между нея и останалите църкви, на местна почва.

Един ден, когато двамата излязоха да се поразходят, отец Лаврентий каза на Орлин:

– Твоето желание за мъст е греховно, но разбираемо. Дано молитвите и вярата те изцелят.

Орлин беше загубил близките си. Човекът, който ги уби, бе постъпил много брутално с жертвите си. Когато Орлин видя кървавата баня, в която телата едва е раличаваха, реши, че ще отмъсти на убиеца. Той не можеше да се помири с това, което завари в дома си.

– Не мога да се откажа от това, – тихо, но ясно каза Орлин.

– Независимо от това, дали ще се откажеш от него или ще продължиш да го допускаш в душата си, – каза спокойно отец Лаврентий, – докато намериш покой, аз ще се моля за теб. Понякога скръбта е като зъл демон, който владее сърцата ни. Но хватката отслабва с времето и един ден ще се освободиш от нея.

– Нищо друго не ми остава тогава, освен да чакам, – сви рамене Орлин.

В отец Лаврентий Орлин срещна разбиране и голямо търпение, ако беше някой друг щеше да го обсипе с яростни упреци.

За Орлин това бе голяма подкрепа, не само в молитва, но и на яве.

Хванатия екземпляр мъжът е предал в музея в Сидни. Рибарят я е хванал край бреговете на Новия Южен Уелс в Австралия. Хищникът случайно е попаднал в мрежа пусната на 600 метра дълбочина.
Този вид акула, която се нарича „динозавърът на морето“, има необикновенни челюсти. Когато челюстите ѝ се затварят, двете връзки на челюста се задвижват и устата ѝ идва напред.
Според учените, израсналия носа съдържа голям брой електрочувствителни клетки, което помага на хищник в мрака на големи дълбочини да усещат излъчването на потенциалните си жертви.
Хванатият екземпляр е даден в Австралийския музей в Сидни, но не са могли да го запазят жив, за съжаление. Това е било не възможно. Въпреки това, служителите на музея са установили, че акулата е от мъжки пол и има относително малка дължина 1,26 м, докато тези риби растат до 3,7 метра.
Месният рибар Майк Кели твърди, че в мрежата му и друг път са попадали такива екземпляри, макар и не много често.
„Такива съм хващал около 12 пъти в живота си“.

9 февруари 1878 г. Граф Николай Игнатиев пристигна в Одрин. След подписването на Одринското примирие, на него се падна честа да представлява Русия в мирните ѝ преговори с Турция.
Той непрестанно крачеше напред-назад и високо изразяваше недоволството си:
– Не трябваше да спират военните действия. Това примирие съвсем не е навреме. Нашите войски все още не са преминали земите на Македония и Родопите, нали и те трябваше да бъдат включени в границите на българското княжество.
– Прекрасно знаеш, че това бързо подписване на примирието е изискано от Петербург, – опитваше да го връзумява някой от дипломатите.
– Една евентуалната окупация на Цариград от руски войски би осигурила много по-добри позиции на Русия по време на преговорите, – настояваше на своето Игнатиев.
– В Петербург са притеснени, страхуват се да не възникне война с Обединеното кралство и Австро-Унгария, – каза дипломата.
– Кой още ще участва в преговорите от наша страна, – попита Игнатиев, независимо от това, че не бе съгласен с решенията взети в Петербург.
– Александър Нелидов, началник на дипломатическата канцелария в Генералния руски щаб и съветник на посолството в Цариград. Ще бъде и княз Алексей Церетелев, той с очите си е видял безчинствата в българските земи, след погрома на Априлското въстание. Нали помниш, че замести Найден Геров в руското консулство в Пловдив. Той добре е запознат с проблемите на българите.
На 13 февруари в Одрин пристигна първият член на турската делегация, външният министър Сафвет паша. Две седмици по-късно пристига и вторият – Сабдулах бей, посланик на Османската империя в Берлин.
– До кога ще ги чакаме да се събират? – негодуваше един от руските дипломати.
– Не чу ли, британският флот е нахлул в Мраморно море? – обади се един от руските офицери.
– И това нявярно ги обнадеждава, – недоволно поклати глава дипломата.
Най- накрая бе дадено началото на самите преговори. След като си размениха своите пълномощия и намерения за добра и ползотворна работа започнаха.
Сафвет паша още в началото заяви:
– Империята ще осъществи изработените от Цариградската конференция реформи.
– Тук сме се събрали, за да уточним условията за мир, – намеси се един от представителите на руската страна.
– Подписването на договор ще има само ако се съберат всичките Велики сили и решат това.
Много приказки се изприказваха, но преговорите не вървяха.
Не веднъж се коментираше в руската група мудността на турските представители.
– Знаете ли защо Сафвет паша протака преговорите?
– Да, но не ги прекъсва, нали!
– Виж, той се страхува от ново руско настъпление към столицата.
– От друга страна се надява на помощ от страна на Обединеното кралство и Австро-Унгария.
Преговорите започнаха мъчително да се протакат. Руското правителство усети намеренията на Османската империя и за това предприе по-твърди мерки.
На 24 февруари бе изпратен отряд от 10 хиляди души край Цариград, а Главната квартира се премести от Одрин в Сан Стефано. Малко рибарско селище разположено на брега на Мраморно море, на около 10 километра от Истанбул.
Тактиката на сплашване не подейства и османските пълномощници продължиха да печелят време, очаквайки помощ или събиране на Великите сили.
Преговорите се ожесточиха.
– Възразяваме срещу предложениете граници за България и Сърбия, те откъсват значителна част от територията на империята ни, – спокойно обясняваше представител от турската страна.
Руските представители не искаха да отстъпят позициите си.
– Откъсването на македонските земи и Родопите би обезлюдило доста селища там. Не разбирате ли, че голяма част от населението, ще се придвижи към свободните български земи? Това ще наруши целостта на българския народ и решенията на Цариградската конференция.
На 25 февруари в Сан Стефано пристигна великия везир Ахмед Вефик. Продължиха обсъжданията относно границите на България, но до споразумение не се стигна. Преговорите се прекъснаха на 28 февруари.
Граф Игнатиев разярен уведоми главнокомандващия на войските княз Николай Николаевич:
– Примирието трябва да се прекрати, не може повече така. По-добре е незабавно да подновим настъплението си.
– Но това би довело до война с Англия, – опита се да го успокои Николаевич.
Игнатиев реши да предприеме друга тактика. На 1 март заедно с Нелидов поставиха ултиматум на османската делегация:
– Или ще подпишете договора, или ще подновим военните действия.
Руската армия в околностите на Сан Стефано се строи на линия в посока Цариград. След тази демонстрация на сила преговорите се възобновиха.
Руснаците решават всичко да приключи на 3 март. Това е своеобразен подарък на руската дипломация към император Александър II, който се възкачва на престола на 3 март 1855 г., а през 1861 г., на същата дата подписва декрета за отмяна на крепостното право.
Представителите на руското командване започнаха подготовка за тържествения момент още около обяд, когато разквартируваните в околностите на Цариград руски части бяха строени с пълно бойно снаряжение.
На войниците бяха раздадени по 100 патрона и всички очакваха или да се обяви краят на войната, или да се издаде заповед за навлизане в Цариград. На няколко пъти частите се разпускаха и отново строяваха.
От Цариград със специален вагон пристига и адютантът на султана.
Напрежението нарастваше. След дългото очакване, едва около 17 часа сред официалните лица настъпва раздвижване, а сред тълпата местни жители, наблюдаващи с любопитство случващото се, се разнесе вестта за подписания мирен договор.
Радостен вик се разнесе от гърдите на 35 000 войника. Хората се прегръщаха и целуваха. Войници с офицери, приятели с непознати.
Стар български войвода стоеше на колене, ридаеше като дете и протягаше ръце към войниците. това беше върховен миг.
С цената на много жертви беше извоювана свободата за многострадална България.