Василка се готвеше да излиза. Свекърва ѝ Тодора, знаеше, че отива на молитва в една група, която се събираше в една съседна къща.

Първоначално, когато разбра, че снаха ѝ е повярвала в Господа, подкокороса съпруга си и двамата започнаха да натякват на сина си:

– Изгони я тази попадия.

Тогава Василка събра най-необходимото в един вързоп и се насочи към вратата. Тук вече не я искаха. Мъжът ѝ Сава я настигна и ѝ каза:

– Върни се. Аз нищо не съм ти казвал. Нямам против това, в което си повярвала.

И тя остана. Но мъжът ѝ така и не пожела да чуе за Господа, нито посети събиранията им, но не ѝ забраняваше да ходи при вярващите.

– Василке на молитва ли отиваш? – попита Тодора.

– Да, майко, – каза снахата.

– Аз вярвам, че има Бог и много съжалявам, че до сега съм го отхвърляла, – каза Тодора. – Помолете се там и за мен.

Василка я изгледа изненадано, но тихо каза:

– Добре, ще се помолим за теб.

Тя знаеше, че свекърва ѝ от известно време е болна. Краката не я слушаха вече.

„Е, какво пък, – каза си Василка, – може да ѝ е дошъл акъла в главата“.

Когато влезе при събралите се Василка се обърна към Горан, ръководителят на групата:

– Бях днес много изненадана. Свекърва ми, която не даваше и дума да се каже за Бог, днес поиска да се помолим за нея.

Всички коленичиха и започнаха да се молят.

– Късно е, – каза млада жена потънала в молитва.

Но Горан каза:

– Нека да продължим да се молим за нея, има усещане, че Бог иска да ни каже още нещо за тази болна жена.

– Приета е, – дълбока въздишка се отрони от по-възрастна жена. – Бог я приема.

На другия ден Тодора почина. Василка все още не бе наясно какво се бе случило на молитвата, затова се обърна към Бога:

– Господи, какво стана със свекърва ми?

През нощта Василка сънува сън. Тя видя Тодора в бели дрехи как се издига към небесата.

През първата половина на 9-ти век папите на Рим са били повлияни от аристократичното семейство Теофилакт.

По това време Теодора, жената на консула Теофилакт и нейната дъщеря Марозия, имащи репутация на блудници, започнали да издигат на Светия престол своите предполагаеми любовници, а след това и децата от бившите папи.

Въпреки че много от животоописанията на тези папи са пристрастни, тъй като са направени от политическите им противници, Римо-Католическата църква официално признава техния разпуснат начин на живот.

За да се характеризира този период от папството е приет специален термин порнокрация.

С развитието на технологиите границите между хората и роботите става все по-тънка. Някои смятат, че андроидът  представен на изложението в Токио, Япония, напълно разчупва тази граница.

Събитието, посветено на игрите, предизвикало голям интерес у публиката и потребителите на интернет. С особен успех се ползвал стенд за играта „Детройт. Стани човек“ разработена от компанията „Quantic Dream“, Франция.

Сюжетът на игрите, които ще бъдат пуснати през 2018 г., са посветени на жена робот на име Кара, която избягва от завода производител.

Ето защо, за да привлече публиката на стенда, там присъствал андроид, поразяващ със своята реалистичност и прилика с човека.

Всички са били зашеметени от естествеността на изражението на лицето и жестовете на изкуствената жена.

Облаците закриваха слънцето, но бе задушно и непоносимо горещо. Ани излезе от магазина и се насочи към колелото си, за да остави покупките в кошницата си отзад. Цяло чудо бе, че всичко се побра в нея, а бяха доста продукти, които бе взела от хранителния магазин.

Вече се канеше да яхне велосипеда си, когато една ръка я докосна по рамото. Ани се обърна и видя широката усмивка на дядо Дочо, грейнала на лицето му.

– Благодаря ти, – каза възрастния човек, – че винаги ме поздравяваш, когато минаваш край мен.

Дядо Дочо бе към 100-те. Единственото му занимание, бе да излезе от дома си, да постави един стол пред вратата си и да седне на него. Така наблюдаваше всички, които минаваха, а някои се отбиваха и обменяха с него клюките на махалата.

– Знаете ли, – каза Ани, – когато бях малко момиченце и баба ме водеше за ръка из селото, забелязах, че тя поздравява всички хора. Веднъж я попитах: „Бабо ти всичките ли ги познаваш?“ Помня, че баба се усмихна и каза: „Не. Но тук на село имаме обичай да се поздравяваме, независимо дали се познаваме или не“. На мен това много ми хареса и сега, когато отново дойдох на село, поздравявам всички, по стария обичай на това село.

– Да, така е, – потвърди дядо Дочо. – Едно време млад, стар, дете, възрастен, мъж или жена, всеки поздравяваше, когото срещне. Хубаво е, че знаеш за тази традиция, но времената се измениха. Сега хората в селото поздравяват само познатите си.

– Това няма значение, – усмихна се Ани. – На мен ми е приятно да поздравявам всички, особено, когато виждам някое тъжно лице. И когато поздравя, някой угрижен, натоварен с проблеми, а може би и чувстващ се самотен, той винаги вдига глава и ми се усмихва, и като че ли лицето му се разведрява.

– Добре правиш, моето момиче! Продължавай все така! Всеки от нас е нуждае от капка внимание, – каза ѝ с дълбока въздишка дядо Дочо.

Ани му се усмихна и каза поредното си:

– Здравейте!

Тези загадки не изискват много усилия, за да се досетите сами за отговорите. Някои отговори са хумористичен отенък.

Те не биха затруднили едно дете, какво остава за възрастен.

Приятно мислене!

А ето ги и тях.

Какво прави пазач, когато на главата му седи врабец?

Отговор:  ипс.

Какви са камъните в морето?

Отговор: ихус.

Името на първата жена усвоила летателен апарат?

Отговор: агя абаб.