Живееха някога двама души на земята. На единият, нека го наречем Михал, всичко му вървеше, а на другия Стоян нищо не му беше наред.

На втория земните блага му липсваха и той започна да притеснява съседа си, но Михал не прекрати усилията му.

У завистникът със всеки нов ден нарастваше желанието да притежава все повече и повече.

– За нас двамата няма място на земята, – каза Стоян, – ти напълно ограничаващ свободата ми.

Той не можеше да преодолее алчността си и прогони съседа си във водата.

А Михал влизаше все по-навътре и по-надълбоко.

– Краят е неизбежен, – каза си той, – дъното постепенно изчезва под нозете ми.

Животът пълен с чудеса, размаха криле зад Михал. Почти изчезвайки под водата, без усилие той се издигна към небето.

Стоян започна да ликува и да празнува победата си.

– Най-после и аз да случа, – радваше се той. – Аз съм на земята, а съседа ми на небето.

В сърцето му настъпи мир и спокойствие, но не за дълго бе щастието му. Ставайки земеделец, Стоян забеляза настъпването на морето към сушата. Лунните приливи дълго време не се заменяха с тихи отливи. Брега се превърна в дъно на морето, което игриво се поклащаше.

Един ден Стоян видя, че водата е дошла до прага на дома му и страшно се изплаши. Започна да моли Бога да му даде криле.

– Хората идват с криле на земята, – отвърна му Той усмихвайки се.

– С криле? – подскочи изумен Стоян. – Ти навярно се шегуваш, Боже!? Къде са те? Освен крака и ръце други средства за придвижване не съм виждал до сега.

– Крилете при раждането на всеки се дават. Тези, които не забравят за душата си, състрадават на ближния си напълно и даряват своята любов на нуждаещите се, летят. А други пълзят по дъното, затъвайки в суетното тресавище. Крила на тези хора не са им нужни и те безвъзвратно си отиват.

Настъпи и критичния момент. Водата погълна „късметлията“. Ако беше запазил макар и малък процент от крилата си, сега щеше да усети голямата им жизнена сила.

Пролетта завладя всичко наоколо. Събудиха се цветята и тревичките от докосването на нейния нежен полъх. Дърветата напъпиха и млада зеленина се прокрадваше върху голите клони.

Спиридон крачеше с Калчо по горската пътека и изобщо не забелязваше оживлението на природата около него.

– Вие евангелистите, четете Библията, но си я тълкувате, кой както намери за добре, – заяви усмихвайки Спиридон.

– Какво имаш предвид, – начумери се Калчо. – Дай конкретен пример, не говори така общо.

– Например, – започна настървено Спиридон, – когато четете „Обичайте се едни други“, мислите че Бог търпи греха, защото ви обича.

– Почакай, това не е така, – не се съгласи Калчо. – „В това се състои любовта, не че ние сме възлюбили Бога, но че Той възлюби нас и прати Сина Си като умилостивение за греховете ни“. Бог обича грешника, но отхвърля греха му. И „понеже така ни е възлюбил Бог, то и ние сме длъжни да любим един другиго“.

– Добре, а когато се казва „всичко съдейства за добро“, мислите, че всяка история има щастлив край, – отново атакува Спиридон. – Или когато четете: „Наистина ще те благословя премного и ще те умножа и преумножа“, вие очаквате Той да ви направи здрави, богати, щастливи и да нямате никакви проблеми.

– Всичко това е извадено извън контекста. Хората, които са били най-близко до Бог, са минавали през болка и страдания, но това не означава, че Господ не ги обича или ги е изоставил. Това, което Той обещава на хората,  не е да ги избави от страданията, а да ги спаси. Той не обещава да ни изолира от проблемите, а да даде изходен път при проявата на всеки от тях, – опита се да поясни Калчо.

Спиридон погледна иронично приятеля си и каза

– Не е ли удивително, как можем да изопачим това, което казва Бог?

– Внимателното вникване в Словото Му е много важно, – подчерта Калчо, – защото в противен случай се разочароваме и изпадаме в униние. Библията е най-голямото съкровище за човека, но за да я разбира, трябва да се вслуша в тихия глас на Светия Дух, който разкрива Божието Словото в сърцата ни.

Спиридон  не бе вече така наострен срещу приятеля си. Не веднъж двамата бяха спорили, но сега в сърцето на Спиридон се зароди желания да познае Бога и да разкрие, това необятно съкровище – Библията.

Юда се ненавиждаше, за това, че предаде Исус. Горкият злощастник беше за оплакване. Лицето му бе изкривено от отчаяние и мъка.

– Какво направих? Как можах да го сторя? – измъчен, потиснат и мрачен шепнеше Юда.

Той отиде в храма и хвърли 30-те сребърника на пода. В настъпилата тишина прозвуча само звънът на монетите, които се плъзнаха и претърколиха върху мраморната повърхност.

Тридесет сребърника!

Нено скочи и седна в кревата си. Сънят му бе абсолютно реален, сякаш нещата се случваше пред очите му. Всичко бе подробно и детайлно от игла до конец.

– Това бе цената на предателството, която бе заплатена на Юда от първосвещениците, – каза си Нено. – Той предаде своя Учител, за цена подходяща в неговата култура, разкривайки годността му това общество.

Нено стана и се разходи из стаята. Погледна през прозореца. Безбройно много ярки звезди трепкаха върху чистото нощно небе.

– А какъв би бил съвременният Юда? – почеса се по главата Нено.

И си отговори сам:

– Нарича се християнин, последовател на Христос, но е отдал сърцето си на парите, материалните неща или служебните стремежи, а може и на някой друг или нещо друго, което го отдалечава от Исус.

Неспокойният дух на младежа отново попита:

– Но как го предаваме?

Не беше нужно много да умива, за да открие грешките, които допускаше и самият той в ежедневния си живот.

– Прекарваме повече време в Интернет, отколкото в молитва, – въздъхна тежко Нено. – Или отделяме прекалено време в преглеждане на вестници и четем всякакви други дивотии, но не поглеждаме с желание и копнеж Библията. А ако все пак Я отворим, то е за едва забележим отрязък от време в ежедневието ни.

Сълзите навлажниха очите на Нено и се търкулнаха по бузите му.

– Господи, покайвам се за предателството си! – каза искрено младежът, –  Моля Те, очисти ме от този ми грях и ми помогни да живея в любов и с вярност към Сина Ти Исус Христос.

Трудно бе в тези години. Особено, когато разходите надвишаваха наличните средства. Тук не става въпрос за задоволяване на капризи, а за задължения, не от заеми и храна необходима поне за ежедневието.

На Ваня ѝ оставаха последните 50 лева в банкоматната карта. Тя бе платила тока, водата, квартирата си и сметката на мобилния си телефон, но останалата сума бе съвсем минимална и недостатъчна за покриване на основните ѝ нужди за ден.

Тя отиде до банкомата, набра кода и …..тогава някой опря нож в гърлото ѝ. Ваня изтръпна. Мравки полазиха по тялото ѝ.

„Нима така ще свърши животът ми?“ – помисли си тя.

Едър мъжага от известно време дебнеше край банкомата, нетърпението му се бе изчерпало, когато Ваня се появи. Тя бе поредната му жертва.

Девойката доброволно предаде появилите се пари от машината и очакваше престъпникът да я освободи, но той зловещо изрева:

– Набери отново кода си!

Претръпнала Ваня повдигна рамене и изпълни желанието на непознатия мъж.

За изненада на крадеца, в картата нямаше повече пари, а в ръцете си той държеше жалките 50 лева, които бяха последните за момичето.

Мъжът изгледа със съжаление девойката, усмихна ѝ се и ѝ върна парите, а след това бавно се отдалечи от мястото.

Въпреки проявеното благородство, полицаите арестуваха престъпника, защото преди това той бе обрал няколко души.

Вечерта бе прегърнала смълчаното селище, което бе потънало в дълбок сън. В мрака луната любопитно надничаше зад облаците, искайки да разбере, какво ли правят зад онзи или другия все още светещи прозорци на домовете.

Една тухла и парче восък лежеха един до друг на дългия дървен рафт. Восъкът огледа съседа си и попита:

– Кажи ми тухло, защо си толкова твърда?

– Не винаги съм била такава, – усмихна се тухлата със загрубелия си глас. – Аз заедно с моите братя и сестри бяхме направени от мека глина, но когато преминахме през пещта, нагорещена от силния огън, ние станахме корави и твърди.

– И аз бих искал да стана като теб полезен на хората, – изказа желанието си с болка в гласа парчето восък.

Сутринта стопанката накладе огнището. Изведнъж восъкът си спомни, какво тухлата му бе разказала вечерта.

– Тя спомена, че е станала твърда, когато е преминала през огън, – каза си парчето восък.

То се премести на самият  ръб на рафта и се претърколи към пещта.

– Ау, колко е горещо, – извика восъкът, но никой не го чу.

В стаята влезе собственикът на дома. Той бе майстор на кукли.

Когато видя омекналия восък пред пещта възкликна:

– Това е забележително! От този восък ще направя нова кукла.

Той пое размекналото се тяло. Изтегли един вирнат и непокорен нос, вдлъбна устата оформяйки ѝ усмивка до ушите, а накрая закръгли две хитри очи. Който и да погледнеше куклата, не можеше да не се усмихне.

Колко радост донесе на децата тази играчка?!

Всеки, който поиска, може да стане полезен. А наградата на такива е голяма, защото те са желаели доброто на другите, без да искат отплата.