Ууд е пионер на фотографията с инфрачервените и ултравиолетовите лъчи.

Способността му да конструира сложни физически устройства с попаднали му под ръката предмети може да даде представа краткия откъс от статията в Месечни обявленията за фотографиране на Луната с ултравиолетови лъчи:

„Предварителните експерименти бяха извършени от мен в лятна лаборатория в Източен Хамптън, Лонг Айлънд, Ню Йорк, с помощта на набързо импровизирано устройство.

Фотографският телескоп е направен от три-инчови кварцови лещи, покрити със сребро, с фокусно разстояние шест фута, монтирани в края на тръба от поцинкована стомана и адаптер за пластинките от другия край.

Всичко това е било закрепено в пет футов телескоп, който служел за следване на Луната в рамките на три минутната експозиция. Заедно те били закрепени по екватора на стара велосипедна рамка разположена на циментова плоча, така че оста на предната вилка е насочена към Полярната звезда“.

Ето така е работил Робърт Ууд, геният на физическия експеримент.

Този музей на „науката“ се намира в щата Минесота в САЩ/

Гледайки моделите от експозицията, човек за пореден път се убеждава в безграничната човешка фантазия и в не по-малка степен в безкрайната доверчивост на хората.

Колко струва, например „френологичен апарат“, който отразява качеството на работата на мозъка на конкретни хора?

Авторите на изобретението твърдели, по онова време, че с него можело да се измери не само интелектуалните, но нравствените показатели на личността. Интересно, в какви единици?

Част от техническите устройства са отключени. Ето, да кажем апаратът, който помага са сметка на рентгеново облъчване да се оцени вътрешната страна на обувката.

Около 40 години такива приспособление са били неизменни атрибути в обувните магазини, докато не започнали да гледат на тях като опасни за здравето.

Румен мина с бързи крачки между симетричните купове от компютърна памет и някъде в средата мярна тази, която му трябваше. Носеше сини дънки и памучна зелена риза.

Високата му фигура се открояваше между три компютърни екрана с формата и големината на огледала. Обстановката приличаше на пробна в универсален магазин.

Румен бе истински гений. От дванадесетгодишен  проектираше и разработваше компютри.

В желанието си да намери най-ефективен интерфейс, бе преправял тази системата безброй пъти. Използваше множество клавиатури, гласово активиране, виртуална реалност и говорящи холограми.

Всичко край него се променяше. Само Румен оставаше единствената константа на постоянно променящото се уравнение.

Радко почука на вратата, но Румен не го чу, затова бутна вратата и влезе.

В това време Румен се стрелкаше покрай стъклените екрани, на които просветваха данни. Той жестикулираше, докосваше и преместваше неща от един екран на друг.

Някакво странно приспособление за глава покриваше едното ухо на Румен и прибавяше  към дясното му око допълнителен миниатюрен екран, дълъг, колкото човешки пръст.

– Някой ден ще вляза тук и ще те намеря вграден в хардуера, – засмя се Радко.

Тъй като Румен не бе забелязал влизането на приятеля си, се стресна от гласа му.

– Можеше поне да почукаш, – недоволно реагира Румен.

– Как може при всичката тази неразбория от технологии, да не си сложиш звънец? – скастри го на шега Радко. – По-добре си вземи куче.

Лицето на Румен се сгърчи от негодувание.

– Имам си куче, но го оставих в къщи, защото пикае навсякъде и ми изгриза сумати кабели.

Изведнъж двамата приятели избухнаха в смях, който освободи напрежението създало се между двамата. След това Румен се ти, защо бе дошъл Радко.

В града им гостуваше специална научна изследователска експозиция и двамата беха взели решение, имено днес да я посетят, но както винаги Румен бе забравил.

Той забравяше дори и да яде, като застане между компютрите. Та какво да кажем за другите неща, просто нямам думи…..

В Пенанг се намира музей на фотоапарати. Той е открит на 31 август, 2013 и е станал популярна забележителност за много туристи и пътешественици. Голям брой добри отзиви за този музей са написани в социалните мрежи.
Не отминавайте този музей, там има указател, а на входа е поставен голям макет на старинен фотоапарат.
Тук е царството на камерите малки и големи, модерни и ретро, ​​играчки и истински …
Площта, която заема музея е малка, само два етажа. На приземния етаж е разположена фотоизложба, магазин за подаръци и кафе в далечния ъгъл на залата.
Има стълбище, което води по стената нагоре. Всички експонати са ярки и интересни.
Вторият етаж е платен. Там можете да видите най-древните модели камери, събрани от цял ​​свят, някои са на повече от 100 години и цифрови модели, които могат да съхраняват снимки на дискета.
Повечето апарати могат да работят.. На втория етаж има тъмна стая, където се проявяват ленти и се копират снимки.
Експозицията на музея е малка, отнема 30-40 минути да се разгледаа. Тук понякога идват ученици на екскурзия, запознават се с фотографската техника и историята на фотографията.

Аванос е много стар град със собствени традиции и история. Първото му споменаване датира от 3000 г. пр. Хр. Днес е известен със саксиите си от минерали и червена глина, които жителите добиват от Червената река. Напоследък името на този град се споменава само във връзка с факта, че в Аванос е създаден единственият музей в света на женски коси. Собственикът на този необичаен музей е Chez Galip.
Музеят се намира в мазето на магазин за керамика. В него буквално висят коси принадлежащи, според думите на собственика, на 16 хиляди жени. Общата експозиция на музея е невероятна. Тук всеки фен на косата може да намери нещо за себе си. А лошата новина е, че експонатите не се продават.
Galip  твърди, че е отрязал всяка къдрица. Как е уговарял жените да се разделят с косите си не споделя, а лукаво се усмихва и загадъчно повдига ръмена. Така че, ако отидете в Турция и имате красива коса, пазете се от този човек, които не знам по какъв начин, но ще се опита да получи коса и от вас, за да попълни колекцията си.
Историята на този странен музей започва преди 30 години, когато любимата Cesana на Galip принудително трябвало да напусне Аванос и да отиде да живее в друг град. На раздяла тя оставила на възлюбения си рус кичур от косата си. Оттогава Galip разказва тази сантиментална история на всички дами посетили магазина му за керамика, а те съчувствайки на мъката му, отрязвали кичур от своята коса. Така той събрал голямо количество женски коси и решавайки да сподели със света тази красота, открил музей на косата.